Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Свещеният трибунал осъжда изкуството и техниката на смърт, а стоте образа карат слънцето да изгрее през нощта

Днес Светата инквизиция щеше да съди две вещици (един иконописец и картината му), но съвсем неочаквано вещиците станаха пет. Добавени бяха Вихър, Вихра и летящата чиния.

Великият инквизитор оцени смелостта на абат Крос, че рискувайки живота си, бе летял на метлата, за да доведе вещиците час по-скоро. За награда го изгледа така, сякаш с поглед искаше да го качи някъде нависоко. На камбанарията на манастира например. А всъщност го удостои с високата чест да проведе лично разпита. И да докаже вината на вещиците. На всяка цена!

— На всяка… — кресна Великият инквизитор. Както всички глухи, той не контролираше гласа си и обикновено крещеше. — …цена! — прошепна Великият инквизитор, защото понякога и шепнеше, но да улучи нормалната височина все не успяваше. И той отново изкрещя: — На всяка цена!

Килията, в която хвърлиха Вихър и Вихра, отначало ги взе за две големи макари, но понеже не беше чувала макарите да имат глави, разбра, че това са новите вещици, увързани с повечко въжета. Те лежаха на пода и мрачно наблюдаваха какво става край тях.

Имаше какво да се гледа. Страшното колело за разпъване, мангалът с нажежени до червено клещи, кожените камшици с оловни топки и разните други инструменти за изтезаване далеч не предразполагаха към весели размисли. А прословутата испанска обувка съвсем не будеше спомени за мазоли. Но дори да събудеше, те щяха да бъдат най-милите, тъй като предназначението на дървената обувчица бе да чупи крака.

Покрай стените на килията се наредиха рамо до рамо еднакво високи стражи с еднакво големи алебарди, а на трите стола току под иконата на Светата троица — бог, син и дух — се настаниха глухият Велик инквизитор, някакъв монах, който непрекъснато кимаше сякаш имаше тик, а всъщност беше ням, и познатият ни вече абат Крос. Същият, дето лицемерно преливаше сълзи от лявото в дясното си око, същият, дето съчини историята за Руфо, същият, дето примами Вихър и Вихра в манастира.

Настъпи тържествена тишина. Тя обаче не помогна на Великия инквизитор да настрои гласа си и той изрева като мегафон:

— Станете! Пред вас е Свещеният трибунал!

— Ъ! — кимна немият монах. Един страж със слаба нервна система и съвсем плоско лице (сякаш беше внук на Сплескания нос) се стресна от рева на Великия инквизитор, изпусна алебардата и двамата му съседи отдясно бяха изнесени с тежки контузии.

После започнаха да съдят иконописеца и картината му.

Разпитваше абат Крос.

— Какво ти бях заръчал да нарисуваш?

— Мадоната с младенеца.

— А какво нарисува? — абатът тикна пръст в картината.

— Ъ? Ъ? — поинтересува се само с думи и немият, без да тика пръст в картината.

Там беше нарисувана Пезънт с телето на ръце.

Абатът каза, че е виждал някъде това теле и се замисли. Немият нищо не каза и не личеше да мисли.

А Великият инквизитор изрева:

— Станете! Пред вас е Свещеният трибунал!

Стражът с наследствено слабата нервна система пак изпусна алебардата и редицата край стената оредя с още двама.

И така — докато мазният глас на абат Крос повтаряше, че е виждал някъде това теле, ала не може да си спомни къде, Великият инквизитор ревеше всички да станат, защото Свещеният трибунал бил тук, немият ъкаше, а изпотрепаните от алебардата на стража със слабите нерви стенеха — иконописецът отговаряше защо е нарисувал Пезънт. Защо точно с телето.

— Защото това е животът. Защото това е истината — завърши той и абат Крос тутакси обяви и думите му, и картината му, и него самия за вещици и ги осъди на смърт чрез изгаряне на клада.

Вихър гледаше иконописеца и някакво непознато чувство го обземаше. Ето един човек, един иконописец от средновековието, рисувал цял живот светци и светици, изведнъж се пробужда за истинското изкуство и отива на кладата. Преди него е Сасахара, робът, който строи пирамида — чудо на техниката, чудо на изкуството. А още преди тях е Тарабара с тоягата, примитивната Тарабара, която и не е чувала думата изкуство, но изпитва нужда да украси пещерата си с рисунки от живота. А той? Пфу! (Вихър презрително плю. Нещо като самокритичен жест.) На въже го влачат в художествената галерия — той тича да се възхищава от диаметъра на маркуча! (При спомена за маркуча Вихър пак направи „пфу“ и стисна с все сила юмруци сякаш да удуши яда си.)

— Ей заради това заслужавам да ме качат на кладата!

Вихър също взе да се пробужда. Хрумна му, че не е пътувал във времето с летяща чиния, а в тигел, който се е нажежавал с всеки нов век, с всяко ново познание за историята на човечеството и ето сега, в епохата на Възраждането, е стигнал точката на топенето. Вихър усети как се стопява пренебрежението му към изкуството и как се превръща в любов.

Разбра, че бе тръгнал на това пътешествие да търси не само Руфо, а и себе си.

Нашият Вихър всичко разбра. Нашият Вихър взе думата.

Картината беше щастлива, че така страстно я защитават. Картината беше нещастна, че въпреки защитата ще я изгорят. Тя не е първата и няма да е последната. Ще бъдат изгорени безброй картини и книги, статуи и паметници на архитектурата ще бъдат разрушени. Но щом има хора, готови да отидат на кладата заради една картина, някой ден кладите ще угаснат. Непременно ще угаснат!

— Ъ-ъ-ъ! — замуча немият. Нещо като ужас, че кладите могат да угаснат.

— Еретик! — задъха се абат Крос. — Богохулник! — запени се абат Крос. — На кладата! И тоя, и Сасахара, и Тарабара! Всички на кладата! И пещерата, и пирамидата, и картината! Всичко на кладата! — изкрещя абат Крос с такъв остър глас, че би било разумно присъствуващите да набутат напръстници в ушите си.

— Станете! — ревна Великият инквизитор и стражът със слабите нерви изпусна за сетен път алебардата, остана сам и не посмя да я вдигне от земята. Нека си лежи там, иначе току-виж се самоубил с тая глупава алебарда!

— А ти? — Абат Крос изведнъж се сети за Вихра. — Ти къпеш ли се?

— А ти? — не очаквайки положителен отговор, попита и нашата Вихра.

— Боже опази! — прекръсти се абат Крос. — А летиш ли нощно време с метла? Така докъм първи петли? — прекръсти се пак абат Крос.

— Завчера и до втори петли летях — заяде се Вихра, — само че не с метла, а с летяща чиния!

Абатът помоли глухия инквизитор и немия монах да обърнат внимание на скверните думи на вещицата. Ами то излизало, че от завчера вещиците не хвърчат само с метли! Ето тази предпочитала чиния. А друга вероятно с тиган хвърчи, дръжката на тигана й е харесала нещо. Трета сигурно в тенджера се намъква. Заради капака. Да не я мокри дъжд. Можеш ли ги разбра, дяволска им работа!

След като обяви всички кухненски съдове за вещици и се зарече да ги изземе от селяните, абат Крос не се поколеба да осъди и Вихра на смърт чрез изгаряне.

— Дяволска им работа! — абат Крос имаше пред вид току-що осъдените. — Не се заинатиха при разпита, че да им покажа съвършената си инквизиторска техника — абат Крос имаше пред вид испанската обувка и другите уреди за изтезаване.

— Ти на това му викаш техника?! Съвършена?! — подскочи Вихра и го нарече с имената на всички отровни влечуги и част от паяците. — Техниката трябва да служи на човека! Тогава ще бъде съвършена!…

Ако Кики я чуеше как възхвалява техниката, от удоволствие щеше да вдигне температура и да се разпои тук-таме. При Вихър положението беше друго и той не се разпои тук-таме, а целият се изпоти. Също от удоволствие. Значи и омразата на сестра му към техниката се беше стопила в онзи тигел и се беше превърнала в любов. Значи и сестра му беше разбрала, че търси не само Руфо, а и себе си.

Кога беше станало това? Може би когато лъвът летеше в смъртоносен скок към нея, бе почувствувала колко слаб и беззащитен е човек без техниката? Може би, мъкнейки камъните за пирамидата на дон Есклависта, бе осъзнала, че машините облекчават труда на човека? Може би ето тук, в килията, пред испанската обувка, се е замислила за предназначението на техниката и е отрекла нейното използуване срещу човека? Но истината е, че всички тези мигове, взети заедно, бяха пробудили сегашната Вихра.

— Станете! Свещеният трибунал си отива! — изрева Великият инквизитор, след като абат Крос с лакти, щипане и как ли не още му подсказа, че съдът е приключил работата си — няма защо да стоят тук и да слушат брътвежите на една полудяла вещица, грехота е!

Като не държеше вече алебардата, но беше извън силите му да не се уплаши от крясъка на Великия инквизитор, стражът със слабите нерви падна сам. Точно върху алебардата.

В килията се закълби дим и докато Вихра разсъждаваше може ли оня така силно да е паднал върху алебардата, та да е подпалил дръжката й, Вихър каза, че е друго.

— Палят кладата.

Разшири ноздри и добави:

— Но освен на дим, мирише и на сяра…

— Да не се казвам Ал Хим, ако някой освен мен знае, че в казана има сяра! — чу се глас от съседната килия.

— Аз пък да не се казвам Вихър, ако не усещам и миризмата на изгорял барут! — отзова се веднага Вихър като едновременно се разделяше (не без помощта на алебардата) с въжетата, пристягащи ръцете и краката му.

После се улови за решетката на вратата и надникна в съседната килия. Там, в средата, гореше силен огън, а на него нещо кипеше, пращеше и димеше. В дима едва се различаваше някаква сянка, която бъркаше в казана.

— Че се казваш Ал Хим, разбрах, но какво вариш в казана, не ми е ясно.

— На дъното ври златото, а отгоре плува еликсирът на безсмъртието.

— Вярваш ли си на приказките?

— Такова ни е времето — въздъхна Ал Хим и въздишката му каза вместо него, че по онова време са вярвали във всякакви дивотии. — Но ще дойде друго време — усмихна се Ал Хим и усмивката му обеща вместо него, че ще помогне на другото време да дойде по-скоро.

Когато Ал беше малък, баща му го заведе в гората да му покаже как се секат дърва. Ал мигновено схвана основното: брадвата трябва да се държи откъм дръжката, а дървото да се сече откъм корените и с това първият урок свърши. Баща му го остави да си играе с едно фазаново перце, което намери на земята.

Изведнъж се разлаяха кучета, чу се тропот на копита и на поляната се изсипа цялата свита на барон фон Криг начело с барона.

— Какво държиш? — втрещи се баронът, видял фазановото перце в ръцете на Ал, и слезе от коня. — Туй перо е от мой фазан! — позна го баронът и яхна коня. — И от моя фазан е останало само едно перо?! — ужаси се баронът, слезе от коня и със страшен глас попита Ал откога ходи на лов в неговите гори. Може би вече десет години бракониерствува тук и трепе фазаните му?

— Що думаш, господарю! Доведох го в гората да го уча да сече дърва за теб, господарю — стъписа се бащата. — А детето наскоро проходи — обясни бащата. — Нали виждате, мили хора, че детето наскоро е проходило?

Милите хора, сиреч свитата на барон фон Криг, се възмутиха. Как тоя лъжлив селянин си позволява да твърди, че детето не е на десет години, щом баронът е казал, че е на десет?

— Набийте го! — заповяда баронът. — Няма той да ме учи на колко години е детето му! — Гласът на барона предупреждаваше, че не ще търпи никакви възражения.

Проснаха бащата на земята и камшиците заплющяха.

Ал естествено не понесе това, вкопчи се в ръката на барона и да не беше ръкавицата, сигурно щеше да му отхапе пръста.

Първата заповед на барона, след като се качи и слезе три пъти от коня си, бе да пребият Ал на място. А втората бе да не го пребиват на място. Размисли, че момчето все пак е негов селянин и струва пари (кой ще купи пребит на място селянин!). Ако го продаде на граф Бонвиван, острозъбото кученце сигурно ще го издебне, когато е без ръкавица, и ще му отхапе пръста. Даже два. Даже три… Колкото повече мислеше по тоя въпрос баронът, толкова повече растеше броят на отхапаните графски пръсти., А баронът можеше да брои до дванайсет!

Той се изсмя с особения си къс смях „ха“ и Ал беше продаден на граф Бонвиван.

Графът се зарадва на покупката, защото веднага забеляза, че селянчето е умно, но когато Ал му се озъби един ден, схвана коварния план на барона.

— Не, не, не! — разписка се графът. — Не си давам пръстчето!

И на свой ред продаде Ал на манастира. Абат Крос се боеше от умни селяни и по закон божи ги обявяваше за вещици, но този път се поколеба. Защо да не впрегне ума на Ал за своите си работи? Изпрати го в подземието да помага на стария монах.

При все че беше стар, монахът имаше конкретна задача, която трябваше да реши. И беше съвсем делови.

— Днес — посочи той врящия на огъня казан — ще получим злато, а утре еликсира на безсмъртието. Ако между другото в казана се сгъсти сребро, ще го считаме за странично явление и няма да му обръщаме внимание. Ясно ли е?

Младият Ал Хим отвърна, че не му е ясно. Наоколо той не виждаше стъкленици с какъвто и да е еликсир, нито пък чували с каквото и да е злато. Може би ги раздават на хората, усъмни се той, или тези съкровища начаса ги изпращат на папата, не се усъмни той и попита:

— През ден ли получаваш по един казан злато?

— От петдесет години очаквам да се получи и все не се получава…

— Аха — кимна Ал Хим. — И се надяваш днес аз да бъда причината за първия казан злато?

Не се надявал, но сънувал сън. Пророчески. Сънят предсказвал, че първото злато ще се получи тъкмо днес. Само че в казана трябвало да се пусне зъб от жива пепелянка. Рецептата го изисквала.

Туй то!

Ал Хим нямаше богат опит в лова на пепелянки, обаче се справи успешно. Затрудни се малко с ваденето на зъба — едва не плати с живота си. Просто пепелянката, подла гадина, нехаеше за рецептата и не се съгласяваше хем да е жива, хем да й изтръгват зъбите.

Както и да е, но при изпълнението на заклинанието (то се състоеше от тичане насам-натам със затворени очи и мрънкаме на непонятни думи), Ал Хим насмалко не падна в казана. И добре че не падна, защото сварен надали щеше да узнае, че по тази рецепта злато не се получава.

В продължение на десет години той и учителят му всеки ден забъркваха в казана жабешки кожи, немити свински копита, стари и млади костенурки, дъждовна вода, събирана в гледжосани и в негледжосани гърнета. И други такива.

И?

Нито зрънце злато!

Затова пък страничните явления бяха доста чести. Не сребро, разбира се. Веднъж изсипаха в казана сушени сливи и стана доста вкусен ошав, макар че миришеше на чесън. Вероятно монахът, докато правеха заклинанието със затворени очи, се беше изхитрил да хвърли вътре някоя и друга скилидка (знае ли се — може би на златото само чесън му липсва!).

После монахът умря. Със смъртта му у Ал Хим се породи съмнение в смисъла на онова, което вършеха. Роди се и първата му омраза към абат Крос.

Йезуитът следеше отблизо работата и в алчността си да не би Ал Хим да получи злато и тайно да го изнесе, му забрани да напуска подземието.

По едно време на абата му се стори, че Ал Хим не старее достатъчно бързо.

— Да не си добил еликсира на безсмъртието? — занаднича подозрително в стъклениците божият служител.

— Не съм и не се надявам да го добия.

Абатът не му повярва и го лиши от хляб и вода. Ако остане жив, значи е получил еликсира, умре ли — значи не е. И той дори обеща да му се извини, ако умре, че го е подозирал в мошеничество.

През тия гладни дни и нощи се роди втората омраза към йезуита.

Третата се роди, когато изгориха сестра му. Уж била вещица.

Истината беше друга: за зла участ момичето попадна пред прекрасните очи на баронеса фон Криг, която изумя.

— Очите й са сиви като моите? Не може! Една селянка не може да има сиви очи!

Не я ослепиха, защото баронесата беше набожна и милосърдна. Само я обявиха за вещица и я изгориха.

Подземието, където живееше Ал Хим, беше до килиите за вещици. Той чуваше стоновете им, чуваше виковете им за помощ, когато ги водеха на кладата. И от тях се роди десетата, двайстата, стотната омраза към Крос, към инквизицията, към манастира.

Стоте омрази вече не търсеха злато и еликсир на безсмъртието. Стоте омрази търсеха онова, което ще унищожи, ще изпепели, ще хвърли във въздуха Крос, инквизицията, манастира.

Ал Хим откри барута. И заработи ден и нощ. Пълнеше буре след буре. Беше изчислил, че трийсет бурета барут, поставени в зидовете, са достатъчни от манастира да не остане камък върху камък.

— Буретата са пълни със злато — предупреди той абата. — Но още не е освободено от магията. Погледнеш ли го, мигом ще се превърне в черен прах.

Божият служител, както обикновено, не хвана вяра и надникна в първото буре. И макар че погледна само с едно око, златото мигом се превърна в черен прах.

— Видя ли! — престори се на сърдит Ал Хим. — Язък за толкова злато! Ама надникни и в другите бурета! Тъй и тъй си решил да съсипеш златото, карай! Хубаво ще бъде!

Абатът размърда нервно рамене, като че ли Ал Хим изсипа пирони в гърба му и сега му предлагаше да си легне — приятно щяло да бъде. Зажумя и побягна. От алчност престана дори да идва при Ал Хим. Да не би случайно да погледне, където не трябва и да унищожи златото. Неговото, на абат Крос златото!

— Прав е донякъде — мрачно се усмихна Ал Хим. — Не е злато, но е приготвено за него. До полунощ ще се увери в истината на думите ми. А дотогава ще освободя затворниците.

— Той има ли ключове от килиите? — шепнешком попита Вихра.

— Не — отвърна по същия начин Вихър, — но има глава.

На Вихра й беше трудно да си представи как се отварят ключалки с глава, ала когато видя Ал Хим да сипва барут в тях, проумя. Ето, пак техниката ще реши въпроса! Ще спаси живота им!

Тя се изпълни с такова уважение към техниката, че не обърна внимание на предупреждението да залегне. А трябваше. Защото тия предупреждения са много уместни — барутът, динамитът, нитроглицеринът и другите избухливи вещества имат неприятния навик да повалят всичко наоколо. И Вихра се повали. Заедно с желязната врата, която взривната вълна хвърли отгоре й.

— Да уважаваш техниката и да й вярваш — изтегли я изпод вратата Вихър, — не значи да не се съобразяваш с взривните вълни и твърдостта на желязото!

Най-сетне тунелът, който извеждаше от подземието далече в полето, разбра защо го е копал Ал Хим в продължение на много години: да минат понего нещастниците, обявени за вещици, да бъдат спасени от кладата.

— Ал Хим защо не тръгна с нас? — попита Вихра. — Като научи, че ни е освободил, абат Крос ще го пече на толкова клади, колкото са били затворниците! — уплаши се Вихра.

— Ще видиш! — рече Вихър, когато се измъкнаха от тунела. — Качвай се! — подкани я Вихър и без повече обяснения бързо издигна летящата чиния над манастира.

Тъкмо навреме. Отвисоко гледката беше внушителна. Тъмното петно (така изглеждаше манастирът отгоре) изведнъж трепна, надигна се, после блесна ослепителен взрив. Същинско слънце, изгряло през нощта.

И дълго след като камъните паднаха обратно на земята, приглушено ечаха съборените камбани.