Иван Мариновски
Руфо, червенокосия (13)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Три войни в един ден, в който граф Бонвиван закусва, барон фон Криг ту се качва, ту слиза от коня си, а джанката не може да разбере защо воюват

Проведе се летящо съвещание. В смисъл, че летящата чиния летеше, а Вихър и Вихра се съвещаваха.

— Сега накъде?

— Все едно, само да не е горещо!

Вихър напомни, че са тръгнали да търсят не удоволствия, а Руфо, червенокосия.

— Руфо, разбираш ли? — наблегна той. Разбирала.

— Ако Руфо е на екватора, ние заради твоето удоволствие ще се втурнем към полюса, нали? Това ли искаш да кажеш?

Не искала да каже това.

— Ами тогава?

За тогава изобщо не мислела да се изказва.

И други такива си размениха.

После помълчаха. После едновременно заговориха.

Двата остри монолога като две куки се мъчеха да изплетат диалог. Напразно. Докато Вихра се изтощи. Тогава Вихър се сети, че Руфо се интересувал как са свързани доспехите на средновековните рицари в лакътя и коляното.

— Много важно от техническа гледна точка.

Тази гледна точка според нашата Вихра беше глупост.

— Ако Руфо е в средновековието — допусна тя, — причината е единствено изкуството — подчерта компетентно тя. — Живописта специално е била на такава висота — вдигна ръка тя, за да отбележи висотата на живописта по онова време.

Спориха дълго; взаимно се убеждаваха; припомняха си разказите за Руфо; обсъждаха характера му, изреждаха способностите му и в края на краищата се споразумяха, че да, Руфо е при рицарите. А дали технически, или естетически съображения са го завели при тях, ще им каже той самият, като го намерят.

— Все пак дано не е горещо при рицарите — закри съвещанието Вихра.

Така решението беше взето и летящата чиния се понесе към средновековието. Нашият Вихър не се съмняваше, че рицарите там са в по-голямо количество, отколкото в другите епохи.

И не се излъга.

Поле. Голямо. Покрито с преспи сняг. Отгоре вее леден вятър, а между вятъра и преспите — рицари. Истински.

— Колкото щеш! — радваше им се Вихър. — Можеш да си избереш когото искаш, да му смъкнеш доспехите и да разгледаш как са свързани в лакътя и коляното.

Рицарските войски явно се занимаваха с нещо. Впрочем в момента не се занимаваха с нищо, но личеше, че аха-аха ще започнат. Едната войска беше построена в равнобедрен триъгълник, другата в съвсем правилен кръг, което говореше за изключително военно майсторство. В средата на тези две геометрични фигури яздеха пълководците и ревяха команди. Вятърът ги отвяваше и никой не ги чуваше, но това не намаляваше важността им. И че трябва да бъдат изпълнени незабавно. Случвали са се такива работи с военните команди в средновековието. Пък и по-късно. Но никой вятър не е успял да ги отвее съвсем.

— Защото трябва още нещо освен вятъра — рече Вихър. — Започва.

— Кое? — не разбра Вихра.

— Войната.

Забиха барабани. Екна музика. Войските тръгнаха една срещу друга. Миг преди да се срещнат, един рицар от триъгълника и един от кръга скочиха от конете си и се юрнаха в противоположни посоки.

— Така ли трябва да започне?

— Кое? — не разбра Вихър.

— Войната.

Двамата рицари търчаха, що сила имат. Всеки бягаше да спасява живота си, уверен, че другият го гони. Тежките брони и дълбоките преспи сняг, в които затъваха до пояс, скоро изцедиха силите им. Единият запълзя на четири крака, другият се затъркаля презглава.

Този, дето пълзеше, беше къде-къде по-войнствен, защото все се дереше:

— Не ме гони! Ще се обърна и ще отсека страхливата ти глава!

Собственикът на страхливата глава се търкаляше на зиг-заг и отчаяно пищеше:

— Олеле, майчице!

И в триъгълника, и в кръга настъпи смут. Рицарските редове се люшнаха. Дали искаха да последват дезертьорите пълзешком и търкаляйки се презглава, или изразяваха нетърпение да пролеят незабавно кръвта си, не можеше да се отгатне. Пълководците обаче вярваха в последното.

— Ей сега ще започнете! — успокоиха ги те. — Ей сега ще си пролеете кръвта! — И попитаха ще се намерят ли доброволци да върнат страхливците в бойните редици.

Намериха се. Всички се втурнаха да ловят страхливците и само след два часа ги домъкнаха. Но докато ги ловяха, десетина от доброволците потънаха в близкото блато, други десет се загубиха в далечната гора, трета десетка изчезна неизвестно къде, ала пълководците бяха доволни: бойният дух и дисциплината бяха възстановени. Не без усърдието на военната музика, която непрестанно свиреше. Създаваше нещо като жизнерадостно настроение преди сражението.

В средата на бойното поле се гърбеше невисок хълм, на който стърчеше хилава джанка, а под джанката седеше още по-хилаво човече. Главата му в горния край имаше особена форма. Сякаш някой я беше размекнал по специален начин и я беше натискал с плоска чиния, докато се втвърди. Да. Дори ръбът на чинията личеше, който всъщност беше челото му. Човечето дращеше с гъше перо по дълъг пергамент и писукаше със слаб и неясен като линията на хоризонта гласец. Изглежда не му идеше отръки да пише, без да писука.

— О, ти, който четеш тия редове, излезли изпод перото на най-правдивия летописец — о, възхищавай се! — После се почеса с перото по носа.

— Ако имаше нос, и перото щеше да се почеше, защото и на него не му е ясно от кого да се възхищава читателят — рече Вихър.

— Така де, летописецът не е ясновидец, за да прозре, преди да е почнала войната, кой ще победи — баронът или графът, та него да възпее — рече Вихра.

Летописецът предпочете да възпее природната картина. По-безопасно беше. Природата си е природа независимо кой умира и кой побеждава…

И написа:

— О, възхищавай се от най-кървавата битка, която се води в този най-студен ден на това най-снежно поле, което е под това най-сиво небе… — Като стигна до небето и нямаше какво природно да възпява оттам нагоре, той пак се почеса по носа и сведе поглед към бойното поле.

Ужасна гледка. Нещо като масово клане, в което не се разбираше кои са касапите и кои говедата.

Рицарите се мушкаха с копия, сечаха се с брадви, бъхтеха се с боздугани, а доспехите им дрънчаха, звънтяха и вдигаха шум до облаците. Че и по-нататък.

Но в цялата бъркотия летописецът долови, че надмощие има баронът. Неговата войска, построена в триъгълник, така беше подбрала кръгчето на графската, че то приличаше повече на квадрат.

— Значи, ура за барона! — оживи се летописецът и написа: — О, под това гладко сиво небе, което е гладко като кожата на баронесата — о, най-гладката! — храбрите рицари от ордена на Светата Джанка — о, най-храбрите! — направиха на пух и прах войската на граф Бонвиван! О, най-големият пух и прах!

В този миг, когато съдбата на графските рицари беше кажи-речи решена, граф Бонвиван се развика:

— Стоп, стоп, стоп! Край на войничката! Ще позакуся!

Баронът измуча от мъка и слезе от коня си. О! О!!! Каква непоносима болка му причинява графът! Тия негови закусчици! От предишните войни баронът знаеше: закуската на графа е безкрайна по време, безкрайна по лакомия!

— Непоносимо! — Той свали шлема си и така се почеса по бузата, че си разклати кътниците.

Но нямаше как — трябваше да чака.

Докато слугите на графа приготвяха трапезата на Хълма на джанката, баронът яростно препускаше напред-назад с изваден меч и пресмяташе колко рицари би убил, ако онзи не беше огладнял.

— Пет!… Десет!… Двайсет!…

И колкото повече се ядосваше, толкова повече растеше броят на лишените от честта да загинат под меча му.

Графската закуска продължаваше и баронът се разбесня съвсем. Заби меча си до дръжката в една снежна пряспа. Мечът опря в замръзналата земя и се зарадва. Дали пък няма да се върне в първообраза си? О, той помнеше, че преди да го изковат в меч, беше палешник. И вероятно защото и тогава, и сега проникваше дълбоко във всичко живо, в самия живот — достигаше до същността му — беше проумял, че сто милиона пъти е по-добре да ореш земята и след теб да никне жито, отколкото да посичаш хора и след теб да никнат кръстове.

Барон фон Криг имаше по-повърхностен поглед върху живота от меча си и го измъкна от пряспата.

— Ще извикам на двубой неколцина от моите рицари, за да се поразкърша!

И щеше да ги убие, разбира се, ако в същия миг не се разнесе ситият глас на графа:

— Готово, готово, готово! Позакусих. Барон фон Крит, аз ви хвърлям ръкавичката си и ви обявявам втората си войничка за днес!

— Приемам с най-голямо удоволствие! — избоботи нетърпеливо баронът и възседна коня си.

Този път войската на графа бе по-нападателна (изглежда закуската си казваше думата) и взе да притъпява върха на баронския триъгълник.

Летописецът се паникьоса.

— Има защо! — влезе му в положение Вихър. — За написаното графът ще го разпъне на четири коня!

— Или ще го пече на бавен огън — допусна Вихра, защото й беше студено.

И летописецът знаеше, че това го чака. С треперещи пръсти той смачка пергамента и се опита да го глътне. Без да го дъвче. Нямаше време. Книжната топка заседна в гърлото му и почти го задуши.

— Какво пък — окуражи се летописецът, — ще дишам по-малко.

Приготви втори лист, но той макар и неизписан, по нещо му напомняше първия. За всеки случай глътна и него и чак тогава започна отначало:

— И на това най-снежно поле, което е бяло като ръцете на графинята — о, най-белите! — славните рицари от ордена на Светия Хълм — о, най-славните! — направиха на пух и прах войската на барон фон Криг! О, най-големият пух и прах!

— Стоп, стоп, стоп! — развика се отново граф Бонвиван.

С половин глава пълководец да беше, пак не би спрял боя тъкмо когато победата му беше въпрос на минути. А граф Бонвиван го спря.

— Жаден съм — оплака се той. — Ще си пийна винце — прибра меча си той.

Въпреки че това спасяваше войската му от разгром и унищожение, барон фон Криг възмутено скочи от коня.

— Зная какво представлява жаждата му! — крещеше той. Знаел я още от предишните войни. На графа нямало да му стигне цяла бъчва!

Не позна. Графът се задоволи с една бъчва и обяви третата за този ден войничка.

Баронът възседна коня си и подхвана невиждана атака. Нещо като отмъщение за пропиляното време. Победата несъмнено щеше да бъде негова и тогава летописецът, възхваляващ графа, щеше да се върти на колелото на мъченията или щеше да стърчи забучен на кол! Не веднага, естествено — победителите са великодушни почти цяло денонощие, пък после разчистват сметките си с летописците, написали даже половин комплимент за техните врагове.

Пергаментът в ръцете на нещастника се разтрепера — сега щяха да го сдъвчат отгоре-отгоре и да го глътнат. Без вода.

Страховете му се оправдаха. Летописецът захвана нова хроника, но докато изрисува с особено старание: „О, непобедимият барон фон Крит — о, най-непобедимият!“ — войната пак беше прекъсната. Заради тортата на графа.

Това не беше обикновена торта, а нещо като шедьовър на кулинарното изкуство, с диаметър около два метра, на четири етажа.

На първия етаж щастливо усмихнати селяни, направени от захаросани бадеми, оряха шоколадови ниви с фонданени волове, запрегнати в рала от сусам. На втория етаж рицари от сладки сухари яздеха бисквитени коне с опашки от истински конски косми, сражаваха се с копия и боздугани от шекерени пръчки и локуми на клечки. Зад тях се извисяваха мармаладени замъци с накацали по сводестите прозорци пищни дами от желе и орехови ядки. Те бродираха с левите си ръце кърпички от разбити на сняг белтъци, а с десните махаха на рицарите.

Третият етаж беше излят от карамелизирана захар. Черни монаси с нахлупени до носа качулки палеха многобройни клади, на които бяха вързани пеещи радостни химни вещици.

На четвъртия етаж в трон от пчелен восък седеше памукшекерен крал, гледаше с умиление към долните етажи и се почесваше…

При появата на тортата наличниците на графа и барона сякаш станаха прозрачни. Това на пръв поглед беше невъзможно, защото бяха железни и издържаха удар на меч, но така или иначе всички видяха как графът лакомо се облизва, а лицето на барона усилено смесва цветовете на лоена свещ, неузрял лимон и дълго лежал в земята пиринч.

Наоколо беше толкова тихо, че се чуваше въртенето на очните ябълки на рицарите, които се споглеждаха.

Не, това баронът не очакваше. В предишните войни нямаше торти! Той изхриптя, като че ли по погрешка бе пъхнал меча не в ножницата, а в гърлото си, и то с дръжката напред:

— Нима допускате, че един фон Криг ще чака да изядете всичко туй — от селските рала до краля?!

— Да, да, да! — свали шлема граф Бонвиван. — Ще ме почакате да си изям тортичката — потри самодоволно ръце граф Бонвиван. — Защото моята кръвчица е по-синя от вашата! — смигна весело граф Бонвиван.

Това вече беше обида! Кръвна! Барон фон Криг скочи от коня си, изрева едно късо „ха“, което графът трябваше да възприеме като продължителен подигравателен смях, само че изсмян набързо, понеже припираше да върне обидата.

— В жилите ви тече червена, селска кръв! Вижте си очите!

Очите на графа за миг се събраха сякаш искаха да надникнат едно в друго, да проверят има ли баронът основание за подобни твърдения, няма ли… Какво точно установиха, остана тайна, защото графът побърза да изкаже личното си мнение.

— Моите очички са червени от винцето!

— Ние веднага ще докажем обратното! — закани се баронът и възседна коня.

— Не, не, не! Веднага няма да докажете! Първо ще си изям тортичката под моята джанчица!

Ако знаеше какво ще остане от неговата тортичка в следващата секунда, графът не би отворил дума за джанката. Пуста-опустяла! Нещо повече: би се съгласил, че кръвта му е червена, даже и зелена, ако баронът по някакви съображения избереше този цвят — само тортата да оцелее!

Но граф Бонвиван нищичко не знаеше.

Тортата обаче усети, че няма да оцелее. Разбра го от поведението на барона. Имаше нещо особено в него: той слезе от коня, после го възседна, слезе — възседна, слезе — възседна… Накрая, слезнал или възседнал (на тортата вече й беше все едно), се нахвърли върху нея и взе да я гази, мачка, кълца… Барон фон Криг дори не забеляза кога съсече и слугите, които я носеха. Втрещеният граф също не забеляза, че слугите му са съсечени, прекрачи ги и клекна над тортата.

— О, вие съсипахте десертчето ми? — завайка се той и така пребледня, че пръските от снежнобелия крем на тортата тъмнееха върху лицето му.

— Да! — избоботи баронът. — Да запомните веднъж завинаги, че джанката е моя!

Джанката беше чувала тия думи много пъти. Беше ги чувала още от шейсет и първия прадядо на барон фон Криг. Той дори основа рицарския орден на Светата Джанка, за да няма никакво съмнение, че джанката е негова.

Но шейсет и първият прадядо на граф Бонвиван също имаше претенции за дървото и основа ордена на Светия Хълм. И прати херолди на север, на юг, на изток и запад да обяснят, че щом хълмът, на който расте джанката, е негов, значи и тя е негова!

Като чу тия безсрамни думи, шейсет и първият прадядо на барон фон Криг три пъти се качи и слезе от коня, после строи рицарите си в триъгълник около джанката и ги накара да се закълнат, че ще я пазят до сетния си дъх.

Шейсет и първият прадядо на граф Бонвиван обаче не се уплаши, позакуси, строи рицарите си в кръг и тръгна да превзема хълма.

— Да, да, да! — закани се той. — Ще умра, но ще превзема хълмчето заедно с джанчицата!

— И аз ще умра, но няма да превземеш джанката! — изрева баронът и в яростта си още три пъти слезе и се качи на коня.

Умряха много барони и графове (впрочем всички на преклонна възраст и в леглата си, защото по някакво стечение на обстоятелствата в битките загиваха само рицари, коне и селяни), но синовете и внуците им продължаваха да воюват за джанката. Да се биеха за някоя нива, дето ражда едро жито, всичко щеше да бъде ясно. Пък тя листа нямаше, камо ли плод да даде! И ето, вече няколко века джанката все се питаше защо са тия войни и все не можеше да си отговори. Вихър поклати глава:

— Не, Руфо не е идвал тук, иначе щеше да спре тия войни!

И Вихра поклати глава:

— Да, ама ние сме тук, нали? Значи ние трябва да свършим тая работа вместо Руфо.

Двамата си смигнаха. Нещо като обещание, че ако не друго, поне ще натрият носа на барон фон Криг. Ох, как ще го натрият!