Марко Ганчев
Мартенска утрин

По стълбището на изстиналата къща

ръката ти по навик те загръща

и срещу ледената хала

увива ти гнездо от шала.

Но изненада вън те чака:

задухал е нощес южняка.

Не продължаваш пътя си веднага.

Стоиш минута, две на прага.

Ръката от яката сваляш ти,

балтона си оставяш да плющи

и сам трептиш от сладък смут,

че вън не те посреща студ,

а топлина душата ти отключва.

 

Колко рядко ни се случва…

1967