Марко Ганчев
Природа

През детските ни дни,

през кратките ни младини

природата не може да ни заплени.

Намираме неща по-интересни

от изгреви, от залези

и птичи песни.

Ала с годините полека-лека

току се спрем на някоя пътека

и дълго гледаме как вятъра

люлей на облаците шатъра.

Дъждът, безмирисният, изведнъж

ухае цели часове на дъжд,

додето изсуши треви и друмове

дъгата със пера паунови.

Калинката заглеждаме с любов такава,

като да е летяща капка от кръвта ни,

която и подир смъртта ни

пулсирането си ще продължава.

Повърхността на изворчета ледени

от нашето дихание се къдри

и ний стоим,

над себе си наведени,

с повече бръчки и по-мъдри.

През есенни гори минаваме —

като совалки в багрите им

се втъкаваме.

Със гръмове и песен птича

могъщата природа ни привлича

по-силно от жена,

по-силно от идея.

Подготвя ни

за вечното ни сливане със нея.

1967