Майкъл Дж. Съливан
Персепликуис (7)

Глава 6
Доброволци

Станеше ли дума за килии, Уайът Деминтал бе лежал и в далеч по-лоши места. Въпреки камъка бе изненадващо топло и сходно с единичната килия, която бе обитавал през последните няколко седмици. Малкото легло беше по-удобно от онези в повечето стаи, които наемаше — и много по-меко от корабните хамаци. Малък прозорец, разположен високо на една от стените, допускаше светлина. Трябваше да признае, че помещението е добро. Дори щеше да го намери за удобно, ако не бяха затворената врата и взиращото се в него джудже.

Уайът го бе заварил вътре, когато пазачите го бяха довели — не си губиха времето с инструкции. Дребосъкът имаше кафява сплетена брада и плосък нос, носеше синя кожена жилетка и големи черни ботуши. Макар от няколко часа да бяха съкилийници, двамата не си бяха продумали. Джуджето на моменти изръмжаваше, трополеше с ботуши, докато променяше позата си, но не каза нищо. За сметка на това имаше лошия навик да се взира. Малки кръгли очички надничаха изпод рунтави вежди — които споделяха цвета на брадата му, но не и спретнатостта й. Уайът познаваше неколцина джуджета и всички те изрядно поддържаха брадите си.

— Значи си моряк — промърмори джуджето.

Уайът, който убиваше времето, играейки си с перото на шапката, повдигна глава и кимна.

— А ти си джудже.

— По какво отгатна? — подсмихна се дребосъкът. — Какво си направил?

Уайът не видя смисъл да избягва питането. Лъжите биваха изричани в защита на бъдещето, а Деминтал не таеше илюзии за своето.

— Отговорен съм за разрухата на Тур Дел Фур.

Джуджето приседна, заинтересувано.

— Наистина? Коя част?

— Целият град — технически и цял Делгос, ако се замислиш. Без защитата на Дръминдор пристанището е обречено. Останалото е само въпрос на време.

— Опустошил си цяла страна?

— Може да се каже — Уайът кимна мрачно, сетне въздъхна.

Джуджето продължи да се взира в него, този път удивено.

— Ами ти? — попита Уайът. — Ти какво направи?

— Опитах да открадна кинжал.

Сега бе ред на Уайът да се взира.

— Наистина?

— Да, обаче не трябва да забравяш, че аз съм джудже. Теб вероятно ще те плеснат през ръцете. В крайна сметка само си опустошил една страна. А мен най-вероятно ще хвърлят на бесни кучета.

Вратата на килията се отвори. Макар да не я бе виждал преди, Уайът не можеше да не разпознае императрица Модина Новронска. Придружаваха я пазачи и един върлинест с перука.

— И двамата сте виновни в престъпления, наказуеми с екзекуция — рече тя.

Уайът се изненада от гласа й. Очакваше по-леден тон, острото превъзходство на висшите благородници. А тя звучеше — странно — като младо момиче.

— Уайът Деминтал — официално произнесе перуката, — за безнравствените си действия, довели до инвазията на Делгос и разрухата на Тур Дел Фур от Ба Ран Гхазел, ти си признат за виновен в измяна срещу човечеството и тази империя. Наказанието ще бъде екзекуция чрез обезглавяване, която ще се изпълни моментално.

Тогава императрицата се обърна към джуджето и гърчавелът отново заговори.

— Джуджето Магнус, за убийството на крал Амрат ти се полага смърт чрез обезглавяване, която присъда също ще се изпълни веднага.

— Изглежда пропусна нещо — рече Уайът на джуджето, което изръмжа в отговор.

— Животът и на двама ви приключи — каза Модина. — Когато напусна тази килия, палачът ще ви придружи до дръвника в градината, където ще бъдат изпълнени присъдите ви. Желаете ли да кажете нещо, преди да си ида?

— Дъщеря ми — поде Уайът. — Тя е невинна. Също и Елдън — едрият мъж с нея. Моля ви, не ги наказвайте.

— Не ги застрашава нищо, свободни са да си идат. Но къде ще идат, след като ти бъдеш убит? Грижил си се и за двама им дълги години, нали? Макар Елдън да става за бавачка, май не го бива много за глава на семейство.

— Защо казвате това? — Уайът не можеше да проумее как такова младо момиче можеше да е тъй жестоко.

— Защото бих искала да ти отправя предложение, господин Деминтал. Бих искала да отправя предложение и към двама ви. Като се има предвид позицията ви, смятам го за доста добро. Искам да свършите нещо за мен. То включва трудно пътуване, което подозирам, че ще се окаже много опасно. Ако се съгласите, при връщането ви ще бъдете опростени.

— А ако не се върна? Какво ще стане с Елдън и Али?

— Елдън ще те придружи. Нужни са силни и опитни моряци. Смятам, че ще бъде от полза.

— Ами Али? Няма да я оставя в някой затвор или сиропиталище. Може ли и тя да дойде?

— Не, както споменах, пътуването може да е опасно, така че тя ще остане с мен. Аз ще се грижа за нея.

— Ами ако не се върна? Ако нито аз, нито Елдън…

— Ако това се случи, обещавам ти, че лично ще я осиновя.

— Наистина?

— Да, господин Деминтал. Успееш ли, престъпленията ти ще бъдат забравени. Провалиш ли се, дъщеря ти ще стане моя дъщеря. Разбира се, можеш и да отхвърлиш предложението ми. В такъв случай ще мога единствено да те запитам дали предпочиташ очите ти да бъдат вързани. Изборът е твой.

— Ами аз? — попита Магнус.

— На теб предлагам същото. Направи каквото казвам — и ще живееш. Ще сметна услугите ти за изпълнение на присъдата ти. Но в твоя случай е нужна допълнителна уговорка. Господин Деминтал е доказал, че привързаността към дъщеря му е достатъчна, за да се придържа към думата си. Но ти не си обвързан с нищо подобно, а на всичкото отгоре имаш и талант да изчезваш. Не мога да си позволя да те пусна от тази килия, без по някакъв начин да съм се подсигурила. Познавам магьосница, която може да открие всеки — където и да е, използвайки единствено кичур коса, а брадата ти е тъй дълга.

Очите на Магнус се разшириха уплашено.

— Изборът е твой, джудже, брадата или главата ти.

— Поне знаем ли къде отиваме и какво ще правим? — попита Уайът.

— Има ли значение?

Морякът помисли за миг, сетне поклати глава.

— Ще придружавате отряд до древния град Персепликуис, за да откриете много важна реликва, която може да спаси човечеството. Смятам, че успехът ви би опростил всяко предишно престъпление.

— И още нещо. Ще бъдете придружавани от Ройс Мелбърн и Ейдриън Блекуотър. Що се отнася до теб, Уайът, те не знаят за връзката ти с Мерик. Препоръчвам да запазиш нещата така. Мерик е мъртъв, а нищо хубаво няма да произлезе от разкриването, че си замесен в падането на Тур Дел Фур.

Уайът кимна към джуджето:

— Вече му казах.

— Няма проблем. Съмнявам се, че майстор Магнус ще прекарва много време в приказки с тях. Той също е имал своите… неразбирателства с Ририя, да не споменаваме и децата на крал Амрат, които също ще присъстват. Подозирам, че ще се държи прилично, нали, Магнус?

По личицето на джуджето бе изписано притеснение, но Магнус кимна.

— Е, господа, изборът е ваш. Рискувате живота си за мен и получавате шанса да станете герои на империята — или отказвате и умирате като престъпници.

— Това не е особен избор — изръмжа джуджето.

— Не, не е. Но с друго не разполагате.

* * *

Ейдриън бавно изкачи стълбите. Сега му се струваха по-дълги. Като се изключи разговорът с Майрън, Ейдриън бе прекарал цялата нощ и солидна част от следващия ден в крачене из коридорите и двора, опитвайки се да измисли някакъв аргумент — причина, която би убедила Ройс да дойде.

Стражникът го чу да приближава и скочи на крака, приготвил ключа. Изглеждаше отегчен.

— Идвате да го отведете? — запита той. — Казаха ми, че ще… Очаквах ви по-рано.

Ейдриън само кимна в отговор.

— Толкова много шум за тоя дребосък? Човек като слуша, ще реши, че самият Уберлин е затворен вътре — продължи пазачът, мушвайки ключа. — По-тих е от мишка. А преди няколко нощи го чух да плаче — приглушени ридания. Не е точно демонът, за когото бях предупреден.

Ройс не бе помръднал. Нищо в килията не се бе променило от последната визита на Ейдриън.

— Ще ми дадеш ли минутка? — обърна се Ейдриън към пазача, който стоеше зад него.

— Моля? А, разбира се. Колкото време ви е нужно.

Ейдриън застана мълчаливо на прага. Ройс не помръдна. Продължи да стои с наведена глава.

Боецът въздъхна. След цялото това обмисляне и крачене, аргументът му изглеждаше в най-добрия случай слабоват. Бе провел какви ли не мислени размени на реплики в ума си, но сега, сядайки срещу Ройс, успя да каже само:

— Нуждая се от помощта ти.

Ройс вдигна глава, сякаш тя тежеше хиляда фунта. Очите му бяха зачервени, лицето бледо. Зачака.

— Една последна мисия — каза му Ейдриън, сетне добави: — Обещавам.

— Опасна ли е?

— Много.

— Има ли шанс да бъда убит?

— Съществува голяма вероятност.

Ройс кимна и погледна към шала на коляното си:

— Добре.