Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (28)

26.
Напрегнато очакване

Водата намокри Джейк до кости.

Ба’чук ги поведе по тясна пътека, издълбана в скалите зад водопада. Беше хванал Джейк за китката. На свой ред Джейк държеше за ръка Марика, а тя — Пиндор. Една погрешна стъпка и четиримата можеха да се затъркалят по острите канари под тях.

Но това не бе единствената опасност, която ги грозеше.

Макар грохотът на водопада да ги изолираше от света, някъде отвъд него се простираше джунглата, която грачеше, ревеше, мучеше, съскаше, жужеше, дращеше…

Най-сетне стигнаха края на водната завеса и пътеката стана малко по-широка. Пиндор разтърси глава като мокро куче. Всички спряха, за да си починат за минутка-две.

Наближаваше полунощ и луната се бе издигнала високо в небето. Ароматът на цветята, които цъфтяха през нощта, се смесваше с плътния наситен мирис на глина и сладникавото гниене на вековната джунгла. Това бе един първичен свят, в който природата си проправяше път със семена и листа, със зъби и нокти, с корени и лиани. Това бе буйният изблик на един нов живот.

Джейк гледаше смаяно, все още замаян от видяното в храма. Сега вече знаеше името на този свят.

Пангея.

В този момент разбра защо племето на неандерталците бе избрало да се засели от тази страна на скалите. Природата тук бе невероятно красива, дива, но прелестна.

Ба’чук ги поведе към стръмен дол, целият прорязан от пещери и от двете си страни, сякаш прозорци на небостъргач. Някои от пещерите бяха тъмни, други бяха озарени от огньове — истински огньове, а не светещи кристали — и пламъците им примигваха, потрепваха, танцуваха в мрака.

Джейк се опита да ги преброи. Бяха поне сто, а може би дори два пъти повече. Това не бе някакво малко неандерталско село, а метрополис, в който кипеше живот.

— Нямах представа… — каза Марика.

— Огромен е! — възкликна Пиндор.

Джейк долови надеждата в гласа му. Ако успееха да убедят племето на неандерталците да се притече на помощ на защитниците на града, може би щяха да имат шанс да прогонят силите на Калверум Рекс.

Ба’чук се престори, че не е чул думите им, нито удивлението, което ги придружаваше. Но като че ли придоби повечко самочувствие.

Грубо сковани стълби свързваха различните нива, като между тях се спускаха и въжета от лиани, към които бяха привързани кошници, кофи, куки. Приличаше на истински град, само че обърнат — трафикът не се движеше от изток на запад, да речем, а нагоре и надолу. Правеше впечатление и още нещо: неандерталците уважаваха джунглата и свързаните с нея опасности. Пещерите по най-долното ниво бяха разположени високо над земята и под тях имаше заострени колове, които стърчаха навън като тръни.

От първата пещера излезе висока фигура с дълги невчесани коси, облечена в дрехи, ушити от парчета кожа, която заговори Ба’чук на езика на ур. Изражението на неандерталеца не бе особено приветливо. Ба’чук посочи приятелите си и отвърна нещо. Последва кратък спор, но в крайна сметка високият мъж направи гримаса и се прибра в пещерата.

Ба’чук се върна при тях.

— Копат ще събере старейшините. Научили са за нападението, но ур никога не взимат прибързани решения.

— Какво толкова има да решават? — попита Пиндор. — Щом Калверум Рекс приключи с Калипсос, ще нападне и вашите пещери.

Ба’чук сви рамене.

Нямаха друг избор, освен да чакат. През това време Джейк се опита да не мисли за загадките, които му бе поднесъл днешният ден, и насочи вниманието си към най-належащата му грижа — Кейди. Нямаше представа къде се намира сестра му или какво прави. През главата му минаха всевъзможни сценарии, кой от кой по-ужасен, и страховете притиснаха гърдите му като камък.

Високият мъж се върна, преди Джейк да успее да изпадне в паника. Този път той заговори на общия език.

— Елате. Старейшините ще ви изслушат.

Ба’чук вдигна ръка и спря Пиндор, който понечи да прекрачи прага.

— Ти си чужденец и нямаш право да носиш оръжие в присъствието на старейшините. — Той протегна ръка, за да вземе сабята на гракила.

Пиндор му подаде оръжието с унило изражение.

След като взе сабята, Ба’чук ги поведе навътре по тунела. Джейк бързо изгуби ориентация в лабиринта от пещери. По пътя видя още неандерталци. Повечето се криеха по ъглите, но любопитството им не им позволяваше да се отдалечат много.

Тунелът внезапно преля в просторна пещера от естествен произход. В средата й се простираше езерце, в което се отразяваха пламъците на огъня, който гореше край него. Те озаряваха и стените, които бяха покрити с огромен стенопис, пейзаж, който пресъздаваше дивата джунгла, в която пристъпяха тежко гигантски гущери, а всевъзможни зверове летяха, тичаха и пълзяха. Пламъците потрепваха и създаваха илюзията, че животните подскачат и танцуват.

Марика мина покрай стената с извит врат и блеснали от почуда очи.

От сенките, в които бе потънал тунелът зад огъня, изникнаха три фигури. Гърбовете им бяха приведени от артрит, а косите им бяха побелели от възрастта. Закуцукаха, подпрени на здрави тояги, украсени с блестящи кристали и полирани бронзови пръстени. Пръстените отразяваха пламъците и караха животните, нарисувани върху стената, да танцуват още по-енергично.

Очите им бяха като на слепци, които сякаш успяват да различат единствено светлината и мрака. Приседнаха тежко край огъня. Те не бяха просто стари или старейшини, а направо древни.

Онзи, който седеше в средата, заговори на Ба’чук на езика на ур. Момчето сведе глава и отговори. Трите чифта очи се впериха в Джейк. Изгледаха го преценяващо. Джейк никога не бе долавял такава интензивност в нечий поглед, сякаш тримата се опитваха да надзърнат в мислите му.

— Защо дойдохте при нас? — попита старейшината в средата.

Джейк преглътна.

— Дойдохме, за да видим дали ще се присъедините в битката ни срещу Калверум Рекс.

Старейшините останаха безмълвни, но продължиха да го гледат.

— Калипсос ще падне, ако не получи помощ — продължи Джейк.

— Всяко нещо има своя край — прошепна дрезгаво старейшината, който седеше отляво.

— Животът е кратък — добави старейшината отдясно, — отмерван от ударите на сърцето.

Думите, с които завърши старейшината в средата, прозвучаха като стара поговорка.

— Само едно сърце отмерва времето в дългото броене.

Той вдигна ръката си и костеливите му пръсти очертаха триъгълник.

Сигурно имаше предвид пирамидата и кристалното сърце, което пулсираше в нея.

— И когато всички ние си отидем, само храмът ще остане след нас. Това е известно още от времената, когато ур първи дошли по тези земи. Нищо друго няма значение.

Джейк си спомни разказа на Марика за това как първото от Изгубените племена открило, че ур вече живеят тук. Неандерталците би трябвало също да са били прехвърлени тук от своята родина… и от своето време. Безспорно ур са изпреварили останалите племена, но с колко?

— Значи няма да ни помогнете? — гневно попита Пиндор.

Старейшините не се поколебаха. Не се извиниха. Дори не изразиха съжаление. Отговорът им бе съвсем кратък:

— Не.

— Но трябва! — В гласа на Марика прозвуча молба.

— Не това е пътят на ур — каза старейшината в средата, използвайки същите думи, които Ба’чук бе изрекъл по-рано. — Ние не сме Калипсос. Подобен конфликт в такъв кратък отрязък от време не засяга ур. Ние служим единствено на храма, който отчита дългото броене.

Джейк разбра. Храмът бе защитавал ур още от деня, в който бяха пристигнали тук, и преклонението пред него бе вкоренено дълбоко в съзнанието им.

— Ще се случи това, което трябва да се случи — завърши старейшината с тон, който слагаше край на разговора. — Но храмът винаги ще го има.

Очевидно Калипсос не можеше да очаква помощ от селото на неандерталците. Ур вече бяха взели решение.

И все пак, не всички ур.

Ба’чук се изправи.

— Това не е правилно.

Старейшините се обърнаха бавно към него, очевидно изненадани от постъпката му.

Ба’чук продължи:

— През този ден станах свидетел на много неща. Видях как плътта се превръща в лед. Видях хора, които вървят, забулени в сенки. Чудовища, които носят мечове. — Ба’чук вдигна оръжието, което бяха отнели от гракила. — Видях сърцето на храма, почерняло от отрова.

При последните му думи, старейшината в средата му направи знак да донесе сабята по-близо.

Останалите не изглеждаха впечатлени.

— Пирамидата винаги ще я има — настоя единият, а другият кимна.

Старейшината разгледа сабята. По реакцията на тримата, Джейк предположи, че Ба’чук може би е напипал верния път, като подчерта заплахата за храма.

Когато Ба’чук завъртя сабята на светлината на огъня, движението му разкри символ, гравиран върху дръжката. Джейк бе забелязал, че върху нея е изобразен някакъв знак и по-рано, още когато предаваше оръжието на Пиндор, но в последвалата суматоха бе забравил за него. Пламъците озариха символа. Едва сега смаяният Джейк видя какво представлява той. Беше го виждал и друг път, но в предишния си живот. Беше отпечатан върху поканата за изложбата в Британския музей. Беше гравиран върху стоманената игла за вратовръзка, носена от Морган Дръмонд, техния телохранител в Лондон.

Джейк се опита да осмисли видяното.

Това несъмнено бе грифон — митичният звяр с глава, крила и нокти на орел и тяло, крака и опашка на лъв. Същият този грифон бе корпоративният символ на „Бледсуърт Индъстриз“.

Какво правеше грифонът върху тази сабя?

Пристъпи към огъня, за да разгледа изображението. Ба’чук забеляза интереса му и Джейк посочи дръжката на сабята.

Старейшината присви очи.

— Това е символ на злото. Чудовище, направено от частите на множество зверове.

— Това е символът на Калверум Рекс — каза Ба’чук.

Джейк си спомни разказа на Марика за това как Калверум Рекс използвал кръвния камък, за да превръща обикновени животни в зловещи създания. Достатъчен бе един поглед към гракила, за да се види резултатът от подобна черна алхимия. Дори символът на грифона наподобяваше малко гракил.

Джейк разсъждаваше трескаво, докато Ба’чук продължаваше да говори с тих и спокоен тон със старейшините. Каква бе връзката? С всяко ново откритие мистерията се задълбочаваше. Джейк пъхна ръка в джоба и сви пръсти около часовника на баща си. С всяко ново откритие нишките между съвременния свят и Пангея ставаха все по-силни.

Но какво означаваше всичко това?

Впери поглед в грифона. Макар да не бе в състояние да го докаже, той знаеше, че на Пангея се случва и още нещо, което е свързано с корпорацията „Бледсуърт“.

Ба’чук, който бе застанал от другата страна на огъня, заговори възбудено, очевидно защитаваше позицията си на родния език на ур. Джейк не разбираше какво казва, но чу да се споменава думата наука. Ба’чук изигра цяла пантомима, пресъздавайки случката с фенерчето и светлината, която причиняваше измръзване.

И тримата старейшини сбърчиха тежките си, надвиснали чела.

Изведнъж Ба’чук премина на общия език.

— Ние, ур, споделихме нашата долина с останалите племена, предложихме им нейната закрила, както майка закриля детето си. А сега седим по домовете си и ги оставяме да умрат. Това не е правилно. Една майка никога не изоставя детето си.

Старейшината в средата поклати глава. За първи път в думите му се прокрадна искрено съжаление.

— Животът е кратък. Не се страхувай. Страхът е нещо, което бързо отминава.

Джейк пристъпи напред, тъй като усети, че Ба’чук се нуждае от подкрепа. Не знаеше как да подкрепи аргументите на своя приятел, затова извади фенерчето си и каза:

— Този предмет не идва от някое кратко време — предупреди ги той. — Той идва от дълго време. От много, много дълго време — добави тихо Джейк. Двеста милиона години в бъдещето, ако трябва да бъда точен. — И аз вярвам, че новата опасност, надвиснала над храма, може да продължи също толкова дълго.

Старейшините впериха във фенерчето погледи, изпълнени не толкова със страх, колкото с любопитство. Той развъртя капачето и изсипа батериите в дланта си.

— Тези два предмета съдържат в себе си алхимия от вашето време и наука от моето време. Попаднала в неподходящи ръце, подобна комбинация заплашва всички ни. Дори големия храм.

Джейк хвърли батериите в огъня. Искаше старейшините да оценят действителния мащаб на заплахата. Ако беше прав, ако между неговия свят и Пангея наистина съществуваше връзка, тогава трябваше да предприемат нещо, преди да е станало прекалено късно.

Батериите се нагряха и Джейк направи знак на всички да отстъпят. Макар да се бяха изтощили, пак представляваха опасност. В огъня можеха да…

Двете батерии експлодираха едновременно, макар и с по-малка сила от тази, на която се бе надявал Джейк. Вторичният ефект обаче далеч надмина всичките му очаквания. Очевидно в батериите се бе съхранила частица от алхимията на синия кристал, причиняваща замръзване. Пламъците угаснаха. Червените въглени мигом почерняха и изстинаха. И което бе още по-впечатляващо, езерцето край огъня се покри с дебел пласт лед.

Никой не помръдна, всички бяха смаяни от видяното.

Преди някой да успее да каже нещо, суматоха пред входа на пещерата привлече вниманието им. Един неандерталец въведе в залата млада жена, облечена в окървавена униформа на римски патрул. Други двама внесоха втори войник — по-възрастен мъж в броня на центурион. Краката му бяха счупени, а главата му висеше безжизнено, беше загубил съзнание.

Римлянката забеляза Джейк и останалите. Единствената й реакция бе мимолетен израз на изненада, която тя бързо прикри. Обърна се към старейшините и каза:

— Долината падна. Калакрис е в ръцете на гракилската орда. Народът на вятъра бе прогонен, а последните оцелели ездачи от гвардията едва успяха да се измъкнат през Змийския проход. Калипсос е в ръцете на Калверум Рекс.

Следващите няколко минути преминаха в суматоха и трескави въпроси. Накрая Пиндор попита:

— Каква е съдбата на баща ми?

— Не зная — отвърна патрулът. — Градът е блокиран от гракилите. Повечето му жители се крият по домовете си. Нямаме информация. Чухме обаче, че Калверум Рекс е поставил ултиматум.

— Какъв ултиматум? — попита Марика.

Жената погледна към Джейк, сетне извърна очи.

— Да му предадем новодошлите. Трябва да го сторим до изгрев-слънце. Вече се подготвят да запалят Свещената гора, за да прогонят от нея момичето. Ако при първите лъчи на изгрева не успеем да му предадем и двамата, гракилите ще започнат да избиват жителите на Калипсос.

Всички погледнаха към Джейк. Той прочете въпроса в погледите им. Какво ли иска Калверум Рекс от Джейк и сестра му?

Не знаеше повече от тях и поклати объркано глава.

Жената продължи:

— Старейшина Тиберий ни изпрати да говорим с ур. Да ги помолим за помощ.

Пиндор каза:

— И ние дойдохме тук със същото намерение.

— Само че те няма да ни помогнат — добави Марика. — Виждали нещата по различен начин.

Тогава жената изгледа сурово Джейк.

— Тогава може би не съм дошла напразно тук. Ако ур не могат да ни помогнат, единствената надежда за Калипсос — поне за момента — е да изпълним ултиматума на Калверум Рекс.

Марика ахна.

— Какво? Изобщо да не ти минава през ума да предадеш Джейк и сестра му…

Джейк я докосна по ръката, за да я накара да замълчи. Ако съществуваше и най-малката надежда да се предотврати кръвопролитието в Калипсос, той сам щеше да се предаде в ръцете на Калверум Рекс.

В този миг прозвуча дрезгав глас, суров и нетърпящ възражение.

— Не!

Джейк се обърна и видя старейшината да го сочи с ръка. Гласът на стареца заглъхна леко, за да ги предупреди:

— Надига се силна буря. Завихря се както в миналото, така и в годините, които предстоят. Завихря се около това момче. Подозирахме какъв ще бъде развоят на събитията от предсказанията на звездите. Затова изпратихме Ба’чук да се грижи за него.

Джейк настръхна от изненада.

— Новодошлият не бива да бъде погълнат от мрака — завърши старейшината.

— Но Калипсос… — каза Джейк.

Старейшината посочи с жезъла си замръзналото езерце.

— С това ти доказа кой си. Наистина идваш от дългото време. Също като храма. — Той тропна с жезъла си в каменния под. — За да запазят и двете, ур ще се изправят срещу сенките, надвиснали над нашата долина.

— Значи ще се биете? — попита Пиндор.

В очите на Марика проблесна надежда.

— Нямаме друг избор, освен да следваме пътя на ур. — Джейк се почувства разголен пред погледа на старейшината. — Голямата буря ни връхлита.