Джеймс Ролинс
Джейк Ренсъм и кралят на черепите (17)

15.
Кристалното сърце на Кукулкан

На следващата сутрин Джейк отиде в Астромикона, за да постави начало на своето чиракуване. Чувстваше се хиляда пъти по-добре.

Балам му подаде дървена табла, разделена на множество отделения, в които имаше кристали, във всички цветове на дъгата. Сигурно имаше повече от сто различни нюанса.

— Всеки цветен кристал притежава уникално свойство — обясни Балам, застанал до Джейк. — В някои случаи то ни е известно, като например при този.

Той взе един кристал от таблата и го вдигна, така че да го огреят слънчевите лъчи, които проникваха през един от дванайсетте отвора в купола. Кристалът имаше цвят на тъмночервено вино.

Балам се обърна към Марика, която седеше на стола до Джейк. Магистърът повдигна вежда.

— Какво е названието на този кристал?

Тя сбърчи чело замислено.

— Железен блясък?

— Много добре — отвърна Балам с горда усмивка. — Когато намокрим този кристал, той започва да привлича желязото.

Балам близна кристала и постави до него малък железен гвоздей. Гвоздеят подскочи върху масата и се залепи за кристала.

Джейк се приведе смаяно напред. Неизвестно как, но кристалът изведнъж се бе сдобил с магнитни свойства.

Балам се усмихна на реакцията му, доволен от малката демонстрация, сетне почука кристала със сребърно чукче. Железният гвоздей падна обратно на масата.

— Други кристали остават загадка и аз прекарвам дните си именно в опити да разбуля тези загадки. — Балам постави ръка на рамото на Джейк. — В повечето случаи алхимията е една част знания, девет части шанс. Освен това, в повечето случаи е и опасна. — Балам докосна сребърната значка върху елека на Джейк. — Това са четирите основни камъка в алхимията. Трябва да ги изучиш добре.

Джейк се взря в кристалите, инкрустирани върху значката му. Рубинът, изумрудът и сапфирът образуваха триъгълник около диаманта. Балам почука всеки един от камъните.

— От тези камъни произтича силата на останалите. — Махна с ръка над таблата с кристалите. — От тези четири е родена цялата сила на Кукулкан.

Докато Джейк оглеждаше значката си, някаква мисъл започна да се оформя в съзнанието му, свързана с нещо, което бе научил отдавна. Но какво точно беше то? Нещо свързано с трите цветни камъка, които образуваха триъгълник: червен, зелен, син…

Изведнъж се сети. През главата му сякаш премина мълния. Веднъж баща му бе показал нещо, докато бяха на къмпинг… Джейк се извърна на стола си и се наведе към раницата, която лежеше на пода. Порови в съдържанието й и откри това, което търсеше, почти на дъното.

Трескавите му движения привлякоха вниманието на Балам.

Джейк извади парче кварц с формата на триъгълна призма.

— Червено, зелено, синьо — каза той. — Трите основни цвята на светлината.

Баща му бе обяснил как телевизорите и компютрите използват фосфори с червен, син и зелен цвят, за да възпроизвеждат на екрана милиони различни цветове. Баща му му беше показал и още нещо.

Преди някой да успее да отговори каквото и да било, Джейк вдигна кварцовата призма, така че слънчевите лъчи да я огреят. Когато те минаха през нея, светлината образува малка дъга, която се разми върху стената отсреща.

— Това е алхимия за напреднали — обясни Балам. — Малцина проумяват, че в сърцето на светлината са скрити всички цветове на света. Всъщност слънцето е в основата на цялата алхимия. — Той посочи отворите в купола, сетне насочи вниманието си към Джейк. — Къде си научил това?

— От родителите ми — обясни момчето. — Те ме научиха как можеш да получиш нов цвят като смесваш различни цветни светлини. — Джейк посочи дъгата на стената, където червената и зелената ивици се припокриваха в един участък и образуваха жълта лента. — Червената светлина и зелената светлина правят жълто. А смесиш ли червено и синьо, получаваш виолетово. Колкото повече смесваш, толкова повече цветове получаваш.

Джейк свали призмата си и дъгата изчезна.

Балам стоеше вперил поглед в стената, сякаш дъгата продължаваше да стои там. Бавно поклати глава.

— Такова познание е достъпно за помощник-магистри трета степен — каза той. — Не за чираци, едва започнали първата година на своето обучение. Подобно познание лежи в основата на създаването на нови кристали, на създаването на нови цветни камъни.

Той посочи таблата с разноцветни кристали.

— Почакайте! — възкликна Джейк. — Казвате, че сте направили всички тези кристали? Как?

Балам протегна ръка към Джейк.

— Нека ти покажа. — Той извади от таблата парче кристал с изумруден цвят и късче рубин. Отиде до средата на помещението, където постави двата камъка в малко бронзово котле, което висеше, окачено на веригата за часовниковия механизъм, изпълнил подножието на купола. Балам дръпна друго синджирче, което издигна котлето към механизма.

Джейк се опита да проследи движенията на механизма, но бързо изгуби ориентация сред многобройните завъртания, извършвани в сложни лабиринти от машинни части. Някаква течност изпълни редица от стъклени тръби, а слънчевата светлина, която навлизаше през дванайсетте отвора в купола, огряваше определени части от механизма.

Джейк си припомни думите на Балам: Слънцето е в основата на цялата алхимия.

Дали слънчевата енергия не зареждаше кристалите по някакъв начин?

Докато Джейк се опитваше да разбере какво точно прави часовниковият механизъм, главата му се замая от взирането във въртящите се части.

Най-накрая котлето завърши своя цикъл. Балам го наведе към Джейк и му показа, че вътре е останал само един кристал. Той грееше в наситено жълто, приличаше на късче от самото слънце.

— Червено и зелено правят жълто — промълви Джейк. Той се взираше смаяно в механизма, чиито части се въртяха и скърцаха, движеха се нагоре, надолу. Двата камъка се бяха превърнали в един.

Как се бе случило това?

Балам заяви:

— С течение на вековете нашите алхимици са успели да създадат кристали с всеки цвят, с всеки нюанс на слънчевата светлина.

Един въпрос обаче продължаваше да измъчва Джейк. Този въпрос се въртеше в главата му от мига, в който бе зърнал кристалния полилей в голямата зала на замъка.

— Какво кара кристалите да светят? — попита той. — Откъде черпят енергия?

Балам се усмихна топло.

— Имаш доста любопитен ум, млади Джейкъб. Нищо чудно, че си натрупал подобно познание. — Балам се обърна към дъщеря си. — Може би Марика ще успее да те просветли по този въпрос.

Джейк се обърна към момичето, а Марика сведе срамежливо поглед към пръстите на краката си.

— Цялата енергия идва от кристалното сърце на Кукулкан.

Балам кимна.

— Джейкъб, хвърлял ли си някога камък в средата на езерце? Наблюдавал ли си вълните, които се образуват и се понасят към брега във всички посоки?

Джейк кимна. Разбира се, че го бе правил.

— Същото се случва и с кристалното сърце в центъра на големия храм. То тупти, пулсира, създава вълни също като камък върху спокойната повърхност на някое езерце. То изпраща вълни, които захранват нашите полилеи и свещници, които подхранват пламъка във вътрешността на всеки кристал. То позволява племената да говорят на един език. Вълните му се разбиват в скалистите ридове, които заобикалят нашата долина, и я закрилят.

Джейк си представи как енергията струи навън от храма, захранва кристалите и защитава долината.

Марика заговори:

— Отвъд долината обаче, вълните се размиват бързо. Отдалечим ли се на повече от километър от долината, не можем да се разбираме помежду си, а зелените кристали губят способността си да предават звуци на далечни разстояния. Затова се нуждаем от остропери, които да пренасят съобщения във вътрешността на джунглата, затова и ловците или патрулите напускат долината само в компанията на хора от собственото си племе.

Джейк разбра. Защитното поле имаше определен обхват на действие. Нищо чудно, че изгубените племена бяха останали в тази долина.

Балам въздъхна тежко и погледна слънцето, което проникваше през отворите в купола.

— Трябва да се срещна с магистър Захур и да видя как е ловджийката Ливия.

Джейк се размърда неловко на стола си. Изгаряше от любопитство по отношение на един кристал, който бащата на Марика бе пропуснал да спомене.

— Камъкът, който отрови Ливия. Кръвният камък…

Лицето на Балам помръкна.

— Не говорим за подобни злодейства. Забранено е да се правят подобни камъни.

Джейк вдигна поглед към въртящия се механизъм.

Балам сякаш прочете мислите му.

— Това проклето нещо не е създадено тук в Астромикона. Чистотата на слънчевата светлина не е родила този камък. Той е роден в далеч по-мрачни пламъци.

С тези сурови думи Балам се отправи към вратата. Спря с ръка на дръжката и се обърна за миг:

— Мари, вероятно е най-добре да ограничим днешното обучение само до имената на камъните. Не искаме да претоварваме Джейк след снощната случка.

Балам отвори вратата и излезе навън, под ярката слънчева светлина.

Когато вратата се затвори зад гърба му, Марика въздъхна дълбоко. Погледна извинително Джейк.

— Татко отказва дори да произнесе думата кръвен камък.

— Не разбирам. Това е основата, на която е изградена силата на Калверум Рекс. Не трябва ли да научите повече за този камък?

Марика завъртя стола си и премести таблата с кристалите между тях.

— Може би първо трябва да научим повече за тези?

Въпреки колебанието в думите й, Джейк видя в очите й да гори пламъчето на любопитството. И то не по-малко от неговото. Загледа се в ярко искрящия бял кристал на тавата. Бялата светлина съдържаше в себе си всички цветове на спектъра, докато черното бе отсъствие на светлина. Джейк потръпна, припомняйки си как кръвният камък, като че ли успяваше да засмучи лунната светлина.

В главата му отекна предупреждението на Балам. Кръвният камък не е бил изкован в чистотата на слънчевата светлина, а в далеч по-мрачни пламъци.

Джейк помръдна на стола си. Какво всъщност го интересуваха кръвните камъни? Те не бяха негов проблем. Единственото, което искаше, бе да намери начин да се прибере у дома. Да, но нямаше друг начин да направи това, освен да научи колкото се може повече за пирамидата, а това означаваше да изучи тези необикновени кристали.

И имаше само един начин да го направи.

Джейк кимна към дървената табла.

— По-добре да започваме.

 

 

Няколко часа по-късно Джейк вече почиваше навън. Седеше с кръстосани крака върху одеяло, простряно на върха на кулата. Макар да бе горещо, слънчевата светлина като че ли прогонваше натрупалото се в него напрежение.

Пиндор стоеше на няколко крачки от него, приседнал на ръба на каменния парапет. За момче, което се страхува от гущери, той изглеждаше доста равнодушен към бездната, която се простираше зад гърба му. Поклащаше се напред-назад върху самия ръб, докато дъвчеше нещо, което приличаше на пилешко крилце. Цялата му уста бе омазана със сос.

— Малцина са оцелели след ужилване от отровна опашка — каза Пиндор и посочи Джейк с пилешкото крилце. — Сигурно Аполон те закриля.

— Не мисля, че е бил Аполон — каза Марика. Тя коленичи на одеялото до Джейк и надникна в плетената кошница, която Пиндор бе донесъл. Размести хлебчетата и парчетата сушено месо, подобно на бекон, намери квармабоб и започна да го бели.

— Магистър Захур има по-голяма заслуга за спасяването на Джейк, от който и да било бог от планината Олимп.

Пиндор сви рамене и скочи от стената.

— А ти смяташ, че някой е подхвърлил отровната опашка в стаята ти?

Марика погледна Джейк. Той кимна.

— Че кой би го направил? — попита Пиндор. — Чух баща ми да говори с магистър Осуин. Всички смятат, че е станало случайно, че една от гадините на Захур се е измъкнала от клетката си и се е озовала в стаята ти.

Марика поклати глава.

— Сигурна съм, че през нощта чух някой да минава през дневната. Но не мога да го докажа.

— И защо някой ще иска да го убива? — зачуди се Пиндор.

Марика продължи бавно да бели квармабоба.

— Възможно е някой да се страхува от него. От това, което знае. Или пък от неговата на-ука.

Пиндор не изглеждаше убеден, но смени темата.

— И какво прави тази на-ука? — Той се облегна назад и погледна Джейк. — Покажи ни още нещо.

— Пиндор, Джейк не е дресирана маймунка, която да танцува за шепа орехи.

Джейк обаче забеляза, че Марика се опитва да прикрие собственото си любопитство. Забеляза и как зелените й очи проблеснаха като изумруди.

— Мога да ви покажа някои неща — предложи той.

— Не е необходимо — каза Марика, но лицето й светна.

Джейк почувства необичайна топлина да се разлива по тялото му. Изправи се на крака. Беше оставил раницата си в Астромикона.

— Елате.

Поведе ги през дървената врата и ги отведе под купола. Раницата му лежеше под масата, близо до стола му. Извади я и прерови съдържанието й. Намери малко фенерче с размерите на отвертка.

— Наричаме това фенер.

Натисна бутончето, насочи фенерчето към стената и кръгчето от светлина затанцува по извитата бронзова повърхност на купола.

Погледна Марика и Пиндор.

Пиндор стоеше със скръстени ръце.

— Ние също имаме светлинни камъни. Те са навсякъде, осветяват цял Калипсос.

Марика обаче присви очи заинтригувано.

— Може ли да го разгледам?

— Разбира се — отвърна Джейк и й подаде фенерчето.

Тя го повъртя в ръце, сетне почука с пръст стъклото отпред.

— Това да не би да е някакъв плосък кристал? То ли излъчва такава силна светлина.

— Не, работи с помощта на… — Джейк се съсредоточи, за да изрече английската дума. — … батерии.

— Бат-ери — каза Пиндор. — Какво е това.

Джейк взе фенерчето от Марика и го отвори. Изсипа в дланта си двете батерии размер ААА.

— Тези неща създават енергията, която кара крушката на фенерчето да свети. Тя използва електричество. — Отново трябваше да заповяда с мъка на езика си да изрече последната дума.

Подаде едната батерия на Марика, другата — на Пиндор. Момичето разгледа нейната с усърдието на учен, който изследва непознато насекомо. Пиндор подуши неговата, сякаш се чудеше каква ли е на вкус. Накрая посочи с батерията към Джейк.

— Направи нещо друго с нея.

— Пиндор! — смъмри го Марика.

— Искам просто да видя какво още може да прави. Например какво могат да направят тези бат-ери на нашите кристали?

Преди някой да успее да го спре, той се обърна към подноса с кристалите и пъхна батерията в купчината камъни. Джейк се напрегна. Марика блъсна ръката на Пиндор. Но нищо не се случи.

Въпреки това на Джейк му хрумна една идея. Може би Пиндор имаше право. Дали неговата наука и тяхната алхимия не биха могли да се съчетаят по някакъв начин?

— Червеното и зеленото правят жълто — промълви той, спомнил си демонстрацията, която бащата на Марика направи.

Джейк взе батерията от Пиндор и се наведе да вземе парченце син кристал, паднало на пода.

Направи крачка встрани, повдигна се на пръсти и положи батерията и синия кристал в бронзовото котле.

— Джейк — предупреди го Марика, — не трябва да пипаме това.

Джейк я погледна. Думите й бяха прозвучали неуверено.

Пиндор съвсем не бе толкова предпазлив.

— Нищо няма да стане.

Джейк не отмести поглед от Марика. Ако тя кажеше не, той щеше да я послуша. Любопитството й обаче растеше с всеки изминал миг. В това отношение приличаше на баща си.

— Алхимията е… девет части шанс — каза Джейк, цитирайки магистър Балам.

Марика въздъхна дълбоко и отиде до вратата. Джейк се уплаши да не би да си тръгне, но момичето просто затвори вратата, която бяха оставили открехната. След което се обърна към Джейк и кимна.

Той се усмихна и дръпна синджира. Котлето се издигна във въздуха.

Джейк отстъпи назад. Проблесна светлина и грейна още по-ярко, когато се отрази от стотиците кристали, инкрустирани в механизма над главите им. Отначало като че ли не се случи нищо, после механизмът започна да се върти по-силно. Хвърли върху стените отблясъци във всички цветове на дъгата.

— Джейк… — предупреди го Марика.

Котлето се завъртя още по-бързо. Миниатюрните клапани изпуснаха пара и засвириха. Зъбчатите колела се завъртяха толкова бързо, че очертанията им се размиха.

— Трябва да го спрем! — извика Марика.

— Как? — попита Джейк.

Всички се приведоха, когато механизмът се превърна в една шеметно въртяща се маса от стъкло и бронз. Частите му се тресяха и скърцаха, трополяха и виеха. Нямаше никакво намерение да спре.

Механизмът продължи да се ускорява и цялото помещение започна да се тресе. Инструментите и кристалите затракаха върху работната маса. Купчина книги се срути. А механизмът продължаваше да се върти по-бързо и по-бързо.

Джейк отстъпи назад към масата. Какво направих?

— Джейк! — извика Марика. Тя повдигна ръката си, в която все още стискаше втората батерия. От единия й край изскачаха искри и политаха във въздуха, за да бъдат погълнати от въртящия се механизъм.

Джейк се втурна към нея и грабна батерията. Тя го жегна, все едно го бе пернал скъсан ластик. Хвърли я на масата, където тя се претъркули и се блъсна в парче червеникав кристал с размерите на гъше яйце. От батерията изскочиха искри и удариха кристала. Той грейна мигновено, запламтя като алено слънце. Преди Джейк да успее да направи и крачка, червеният кристал прогори бронзовия плот на масата. Той не само бе ярък като слънце, но и също толкова горещ.

Кристалът падна през дупката в масата и се удари в каменния под. Джейк въздъхна с облекчение — докато гранитът около кристала не започна да се нагорещява, да образува мехурчета и да се топи. Кристалът се опитваше да прогори каменния под!

Джейк си представи как кристалът ще прогори първо този етаж, после следващия. Кога щеше да спре? И щеше ли изобщо да спре?

Марика бе изпаднала в шок и не помръдваше.

Джейк се втурна и грабна едно от сребърните чукчета. Ако успееше да удари с него кристала, да го изключи, както бе сторил бащата на Марика преди това…

Обърна се към Марика. Тя кимна, мигом схванала какво е намислил.

Двамата клекнаха и запълзяха на колене. Джейк закри лице срещу ярката светлина и горещината. Успя да види камъка през присвитите си очи. Беше се смалил до размерите на яйце на червеношийка — и плуваше в локвичка разтопена скала.

Когато Джейк протегна ръката с чукчето, кристалът започна да се свива по-бързо и по-бързо, сякаш някакъв вътрешен огън го поглъщаше, както умираща звезда, която се свива все повече и повече. Джейк спря. За някакви си две секунди кристалът бе станал колкото главичка на топлийка. Сетне проблесна за последен път и изчезна.

— Няма го… — каза Марика и отстъпи назад. Изражението на лицето й бе едновременно на страх и любопитство.

Разтопеният гранит бързо изстина и се втвърди, сякаш камъкът съзнаваше собствената си сила и бързаше да си върне обичайното състояние. Скоро единствено свидетелство за случилото се бе едно обгорено петно на пода.

За масата обаче не можеше да се каже същото.

Джейк допълзя на колене и огледа идеално кръглата дупка в бронзовия плот. Можеше да види през нея. Металът бе изстинал, но белята бе сторена.

— Вижте! — каза Пиндор.

По време на цялата тази суматоха около камъка, те не бяха забелязали, че механизмът над главите им е започнал да се върти по-бавно. Вече не се тресеше и не скрибуцаше, а се въртеше както обикновено. Джейк огледа финия механизъм. Дали не скърцаше по-силно от обичайното? Или виеше, докато се въртеше? Дали не го бе повредил?

От сърцевината на механизма се показа бронзовото котле и започна да се спуска надолу. Очите и на тримата бяха насочени към него.

Пиндор посочи Джейк.

— Това е твоята на-ука. Ти виж!

Прав беше.

Джейк се протегна нагоре, наведе котлето и батерията падна в разтворената му длан. Изглеждаше същата, като че ли нищо не се бе случило. В котлето обаче нямаше нищо друго. Джейк провери внимателно, но парчето син кристал бе изчезнало.

Джейк погледна обгорялото петно върху гранита. Нима кристалът бе изчезнал по същия начин? Нима бе изгорял в механизма, вероятно осигурявайки енергия за шеметното му въртене?

Марика попита:

— Какво се случи?

Джейк само поклати глава. Нямаше представа.

Марика се намръщи. Взе батерията от масата и я подаде на Джейк. Изражението й подсказваше, че е силно разтревожена. Никога вече нямаше да си прави шеги с неговата наука. Погледът й помръкна, изпълнен от чувство за вина, а когато погледна към бронзовия плот, прехапа долната си устна.

Нейното объркване и страдание причиниха болка на Джейк. И само подсилиха чувството му за вина. Спомни си думите, които бе изрекъл, цитирайки баща й — че алхимията е девет десети шанс. Бе забравил обаче да спомене какво бе казал магистър Балам след това — че алхимията обикновено е свързана с опасности.

Джейк погледна двете батерии в ръката си. Цялата кула можеше да изгори по негова вина. Взе фенерчето си, сложи ги и завъртя капачето. Натисна копчето по навик. Крушката светна. Фенерчето работеше. Изключи го и го пъхна в един от джобовете на панталоните си.

— Какво ще правим? — попита Пиндор, който не откъсваше поглед от разтопената дупка. — Магистрите ще ни разпънат на кръст.

— Съжалявам — каза Джейк.

— И би трябвало! — сопна му се Пиндор.

Марика погледна намръщено и двамата, сетне сложи ръце на кръста и каза:

— Ти му каза да го направи, Пиндор. Никой от нас не каза: спри! Всички сме виновни!

Пиндор не възрази. Лицето му помръкна, но не оспори истината в думите й.

— Утре е денят на равноденствието и на олимпиадата. Всички ще бъдат там! Разбере ли баща ми, ще имам късмет, ако видя слънцето преди следващото равноденствие.

— Това не може да бъде поправено — въздъхна тежко Марика. — Но може би ще успеем да отложим разкритието за случилото се тук.

Лицето на Пиндор светна.

— Какво искаш да кажеш? Баща ти прекарва тук цялото си време. Не може да не види дупката.

Марика пристъпи към купчината книги, която се бе срутила по време на експеримента. Взе две от тях, отиде до повредения участък от плота и покри дупката с книгите. Постави ги една върху друга, след което нареди:

— Донесете и останалите.

Джейк и Пиндор бързо събраха всички книги. Купчината отново се издигна на застрашителна височина. Джейк и Пиндор се усмихнаха. Дупката не се виждаше, а черното петно под масата лесно можеше да бъде пропуснато.

Марика огледа работата им.

— Татко непрекъснато оставя подобни купчини и после забравя за тях.

— Значи може да открие дупката чак след няколко месеца! — възкликна Пиндор.

— Не, ще разбере много по-скоро — отвърна Марика, сбърчила упорито чело.

— Как? — попита Пиндор.

— Защото аз ще му кажа. Но ще изчакам да отмине празника на равноденствието.

— Мари!

— Не, Пин. Трябва да му кажа. От друга страна обаче, не е необходимо да му развалям празника. Това беше любимият ден на мама и тате. А сега, когато останахме само двамата… — Гласът й заглъхна, но тя не отмести поглед от Пиндор. — Няма да разваля празника на равноденствието! Но след като отминат празненствата, трябва да кажа на татко.

Момчето измърмори сърдито. Явно не бе съгласно с нея. В този миг Джейк бе на страната на своя римски приятел. Боеше се, че ако някой разбере какво са сторили, с кариерата му на чирак алхимик ще бъде свършено.

— Добре, поне няма да пропусна игрите — примири се Пиндор.

Когато излязоха от Астромикона, слънцето вече се устремяваше към хоризонта.

Пиндор надзърна за последен път през вратата, преди Марика да я затвори.

— Нищо чудно, че някой се е опитал да те убие — каза той на Джейк. — Твоята на-ука създава само неприятности.

— Не зная. — Джейк погледна Марика. — Иска ми се да можех да върна времето назад.

— Баща ми винаги казва: огледай се два пъти, преди да направиш една крачка, защото можеш да поемеш по път, от който няма връщане назад. — Тя натисна дръжката на бравата и затвори вратата на Астромикона. Събраха остатъците от пикника мълчаливо, всеки бе потънал в собствените си тревоги и съжаления.

Огледай се два пъти, преди да направиш една крачка…

Джейк си спомни как в Британския музей бе поставил половинката на Кейди в златната пирамида. Тогава също бе направил нещо, без да се замисля, и последствията от постъпката му се бяха стоварили не само върху него, но и върху сестра му.

Можеш да поемеш по път, от който няма връщане назад.

Джейк се изправи, в ръцете си държеше сгънатото одеяло за пикник. Погледна над стените на замъка и видя каменния дракон, кацнал сред горите, застанал на стража на големия храм. Джейк отказваше да повярва, че път към дома не съществува. Усещаше обаче, че времето го притиска сякаш стоманени ленти, стягащи гърдите му. След като магистър Балам научеше за случилото се, Джейк щеше да изгуби всяка надежда да проучи пирамидата. В най-добрия случай разполагаше с още един ден.

Той обаче можеше да се окаже достатъчен.

Спомни си болезненото притеснение на Пиндор за възможността да пропусне олимпиадата. Всички ще бъдат там! Джейк присви очи, докато се взираше в пирамидата. След като вниманието на целия град щеше да бъде насочено към стадиона, кой щеше да гледа в другата посока?

Това можеше да се окаже единственият му шанс. Трябваше да се промъкне там и да разкрие тайната, скрита в кристалното сърце на Кукулкан.

Думите на Марика обаче продължаваха да отекват в главата му.

Огледай се два пъти, преди да направиш една крачка…

Ако се провалеше в този си опит, нямаше да има връщане назад. Сигурно щяха да го хвърлят в затвора или да го прогонят от града. Ами Кейди? Тя вероятно щеше да сподели съдбата му.

— Готов ли си? — попита Марика.

Джейк кимна.

Трябваше да бъде готов.