Халил Джубран
Пясък и пяна (1)

Вечно крача по този бряг,

между пясък и пяна.

Приливът ще изличи стъпките ми,

вятърът ще отвее пяната.

Ала морето и брегът ще пребъдат

вовеки.

* * *

Веднъж напълних с мъгла шепата си.

Когато я разтворих, мъглата бе станала на червей.

Пак стиснах шепа и я разтворих — там лежеше птиче.

И пак я стиснах и разтворих — там стоеше човек със скръбно лице, извърнато към небето.

И трети път я стиснах — а като я разтворих, там пак имаше само мъгла.

Ала чух песен безмерно сладкозвучна.

* * *

Едва вчера си мислех, че съм просто частица, тръпнеща без ритъм в сферата на живота.

Сега знам, че сам съм сферата, а целият живот в ритмични частици се движи у мен.

* * *

В пробуда те ми казват:

— Ти и светът, в който живееш, сте само песъчинка от необятния бряг на необятно море.

А насън аз им отвръщам:

— Аз съм необятното море, а всички светове са само песъчинки от моя бряг.

* * *

Един-едничък път занемях. То бе, когато някакъв човек ме попита: „Кой си?“

* * *

Първата мисъл на Бог бе ангел.

Първото слово на Бог бе човек.

* * *

Бяхме твари хвъркати, бродещи и жаждащи в течение на хиляди години, преди морето и вятърът да ни научат на говор.

Как сега да изразим онова, което е у нас, само чрез шумовете на нашето минало?

* * *

Сфинксът проговори един-едничък път и рече:

— Песъчинката е пустиня, пустинята е песъчинка — а сега, нека замлъкнем пак.

Чух Сфинкса, ала не го разбрах.

* * *

Веднъж съзрях лицето на една жена и съгледах всички нейни още неродени деца.

А една жена се взря в лицето ми и съгледа в него всички мои предци, умрели, преди тя да се е родила.

* * *

Сега жадувам да се самоосъществя. Но как да го постигна, освен ако не се превърна в планета, обитавана от одарени с разум съществувания?

Нима такава не е целта на всекиго?

* * *

Бисерът е храм, съграден от болката около песъчинка.

Каква ли скръб съгражда телата ни и около какви песъчинки?

* * *

Когато Бог ме запокити, подобно камъче, в чудното езеро, аз замъглих повърхността в безчет кръгове.

Но щом достигнах дълбините, обзе ме безмерен покой.

* * *

Дайте ми тишина и ще се възправя срещу мрака.

* * *

Повторно се родих, когато душата и тялото ми се обикнаха и венчаха.

* * *

Веднъж срещнах човек с извънмерно остър слух, ала ням. Загубил бе езика си в битка.

Сега знам какви битки е водил той, преди да настане великото безмълвие. Щастлив съм, че е мъртъв.

Светът не е достатъчно широк за двама ни.

* * *

Дълго лежах в прахта на Египет, безмълвен и безчувствен към годишните времена.

Сетне слънцето ме породи, аз се изправих и поех към брега на Нил.

Денем пеех, а нощем сънувах.

А сега слънцето ме тъпче с хилядите си нозе, та да легна обратно в прахта на Египет.

Ала дивете се, защото тук има чудо и загадка!

Слънцето, което ме сбра, то същото не може да ме разпилее.

Все тъй изправен съм и с твърда стъпка крача по брега на Нил.