Джон Лав
Вяра (9)

6.

Никой не мразеше Фуурд освен Другите. Никой никога не би му отказал съдействие (вярно, че оставени на произвола, те щяха да струпат всичко върху него) освен Другите. Все трябваше да се съобразява с тях. Другите, които страдаха от своите предразсъдъци, които имаха свои възгледи за света и които, казано накратко, го ненавиждаха и се подиграваха на онези, които се отнасяха с него добре. Другите ненавиждаха дори формата на един аутсайдер, защото това не бяха обикновени кораби — имаха делтовидна форма и изящна сребриста обшивка.

Винаги и всичко опираше до Другите. Другите винаги цитираха Други, които пък цитираха Други, и така всеки път, когато „Чарлз Мансън“ кацнеше и се налагаше да си има работа с тях, Фуурд се озоваваше в офиси и хангари, където разговорите замлъкваха, щом влезеше, и се възобновяваха веднага щом излезеше. Там бяха Другите, онези, които го мразят, които току-що са станали от стола и той е още топъл, чиито цигари още димят в пепелниците. Той знаеше, че когато излезе, те ще се върнат и ще почнат да коментират колко много го мразят някои Други.

Когато двамата с Тахл напуснаха караулката и се отправиха към колесницата, тя беше заобиколена от тежковъоръжени войници, чиито оръжия сочеха във всички посоки. Една от шестколесните машини имаше едрокалибрена картечница на купола си, малко по-нататък два бронетранспортьора бяха оборудвани със скорострелни оръдия. Всички очакваха Фуурд, за да го ескортират до девета площадка, където пък, изглежда, по-голямата част от населението на Блентпорт чакаше, за да го види как се връща на „Чарлз Мансън“. Или как ще се опита да се върне.

Откъм говорителите долетя отривиста заповед и няколко войници скочиха от машините и засноваха около тях. Нов сигнал и те мигом се прибраха вътре, сякаш нещо ги всмука. При третия сигнал вътрешната порта се отмести, оказа се, че е голяма секция от стената. Над портала засия табела с надпис ВЛИЗАНЕТО РАЗРЕШЕНО. Кочияшът размаха камшик, химерите размърдаха едрите си бутове и затеглиха колесницата към портата. Десетте бронирани машини ги наобиколиха в плътен кордон, сякаш покриваха проникнала в раната инфекция, и цялата кавалкада, подобна на дръгливо куче, ескортирано от десет слона — потегли надолу по дългото широко шосе към сърцето на Блентпорт. Същият бавен механизъм, който отвори вратата, я затвори зад тях и шумът от плъзгането й вдигна ята от птици.

Роботизираните оръдия на оградата от двете страни на пътя ги следяха чак докато се отдалечат, а след около десет минути стигнаха нов портал, над който бе изписано ВЛИЗАТЕ В ЗОНАТА НА ПЛОЩАДКИТЕ.

— Деветнайсета площадка — обяви Бусейд по интеркома и малко след това подминаха разклонение със същия надпис. — Една от малките външни площадки. На около петнайсет минути от вашия кораб, освен ако не срещнем нещо по пътя.

— Изглежда вече срещнахме — отвърна Фуурд, забелязал, че вертолетът, реещ се над тях, внезапно се стрелна напред и увисна на стотина метра по-нататък.

Когато Бусейд не отговори, Фуурд се провикна над шума на придружаващите ги машини:

— Вие ли пратихте там вертолета?

— Да, командире. Той е част от нашия ескорт.

 

 

Деветнайсета площадка остана зад тях. Беше покрита с бетонни плоскости и опасана с метални конструкции, широка около четиристотин стъпки и пресичана отгоре от множество метални пътеки. Над площадката като хирурзи над операционна бяха надвиснали кранове и мощни повдигачи. Отвън площадката бе опасана от широк път, зад който имаше ниски сгради и инженерни съоръжения. Площадка с подобни размери вероятно бе предназначена да обслужва кораби от клас 079 и 080, но нищо по-голямо.

Беше почти пуста. Не само че нямаше кораб, но и не се виждаха никакви хора — освен неколцина, които надзъртаха от прозорците, докато Фуурд преминаваше с колесницата, и говореха по своите интеркоми.

На четиринайсета площадка се разполагаше лек крайцер от клас 047. Докато Фуурд го разглеждаше от издигнатия над площадката път и забеляза, че тя се опразва от всичко освен от машините, той вече се досещаше какво ще последва. Миг по-късно завиха сирени и Бусейд извика по интеркома да намерят прикритие.

— Полковник, да не искате да пропълзим под колесницата?

— Корабът се издига и нямам никаква представа какво може да стане!

— Не трябваше ли да сте наясно поне с това?

Бусейд прекъсна връзката.

Отвън сирените бяха достигнали неистова сила и бронираните машини се бяха притиснали към колесницата, която подскачаше, дърпана от изплашените химери. Два вертолета набраха височина и заеха позиции от двете страни на пътя.

— Командире — поде Тахл, — може би трябва…

— Няма време. Този кораб е само 047, но реши ли да ни нападне, с нас е свършено. И сто бронирани машини не могат да го спрат.

Но Фуурд вече знаеше какво ще направи корабът. Той се издигна безшумно на магнитните си двигатели и доближи бавно пътя. Ескортиращите машини затегнаха още повече обръча около колесницата. Въпреки солидните си размери изглеждаха като детски играчки, подредени на пътя от гигантска невидима ръка — същата тази ръка, която сега бе вдигнала над тях сребрист нож.

Корабът забави ход. Увисна за миг, вдигнал прахоляк под себе си, и сетне започна да се снижава в пълна тишина, нарушена единствено от рева на химерите. Беше само 047, ала дългият му плосък корпус сякаш щеше да се изнизва край тях вечно. Химерите ревяха не от страх, а защото бяха разгневени от беззвучното му преминаване край тях. Корабът предизвика не по-голямо раздвижване във въздуха от отваряща се безкрайно дълго невидима врата.

По-късно Фуурд узна, че четиримата ранени при сбиването били от екипажа на същия кораб.

Той помнеше този 047 далеч по-ясно, отколкото финалните събития, предхождащи излитането на „Чарлз Мансън“ от девета площадка, не защото се бе оказал прав за намеренията му — в края на краищата това бе само жест към него, действителна атака беше невъзможна — а защото доказваше нещо друго, нещо, което той винаги беше разбирал с интелекта си, но не бе виждал да се демонстрира в реалния живот.

Този кораб беше само 047, но Фуурд не преувеличаваше като каза, че и сто ескортиращи машини не биха могли да го спрат, но пък и сто такива кораба не биха могли да спрат „Чарлз Мансън“. Просто мащабите бяха различни.

Той седеше в наземната колесница под безкрайната сянка на 047 и разсъждаваше върху тези неща.

Корабът най-сетне премина над тях, продължи още няколкостотин метра и после се издигна нагоре. Би могъл да стартира право от четиринайсета площадка, но жестът си е жест. Фуурд включи интеркома и също направи жест, доста рядък за него.

— Полковник Бусейд?

— Да, да, зная, че с вас всичко е наред, той не ни нападна.

— Дължа ви извинение. И двамата знаехме, че няма да ни нападне, но вие командвахте ескорт, а аз не. Само един от нас можеше да си позволи да бъде предвидлив и да разчита на собствените си предположения. Съжалявам.

— Благодаря ви, командире, това беше много любезно. Но още не сме свършили. Тепърва предстои да участваме в голямата игра.

Различни мащаби, припомни си Фуурд. Ескортът им бе като камъчета пред скала, сравнен с излитащия 047. От своя страна „Чарлз Мансън“ щеше да е скалата, а 047 — камъчето, ако трябваше да бъдат сравнявани.

А там някъде беше и Вяра. А вярата — припомни си той това, което му бяха втълпявали в сиропиталището — може да мести планини.