Джон Лав
Вяра (43)

Девета част

От Втората книга на Срахр, автор Арон Фуурд

 

— Почти — рече тя. Може би е имала предвид живота, който би трябвало да преживеем двамата, или схватката с Вяра. Думата прилягаше еднакво добре и на двете.

Ако е имала пред вид съвместния ни живот, нямаше да пиша тук за това. Не тук му е мястото. Ако пък говореше за схватката с Вяра, мисля, че е била права — ние почти я победихме.

 

 

Така и не успяхме да видим как изглежда, но сега вече това едва ли има значение. Когато знаеш какво прави някой, как изглежда не е толкова важно. Те вършат работата на боговете, но те самите не са богове.

Вероятно би трябвало да пиша за Нея в минало време. В края на краищата, битката остана в миналото: Тя изостави Сакхра, защото Я бяхме наранили, и повече няма да се върне. Но въздействието й върху нас, както въздействието й върху сакхранците, когато за пръв път ги е посетила преди триста години, живее в настоящето и ще продължава да живее в бъдещето. То няма да изчезне само защото Тя е отпътувала. А и Тя не е само една. Винаги ще има и други като Нея: в нашата вселена съществуват поне още няколко. Има ги във всяка вселена.

Случи се точно преди края на схватката — тогава за мен всичко приключи. Най-сетне разбрах какво представлява Тя. И когато го разбрах, видях и нещо друго: структура, състояща се от различни мащаби. За да опиша какво е Вяра, трябва първо да опиша тази структура, защото Тя е част от нея.

Мащаби.

Колко песъчинки има на брега? Колко бряга има на една планета? Планети в галактиката? Галактики в една вселена? И тогава колко песъчинки има в една вселена? И колко са вселените? Всички тези въпроси освен последния имат определен отговор. Само при последния отговорът е безкраен. Или нула, което е същото, но обърнато навътре. В сакхранската математика символът за безкрайност и нула е един и същ: срахр, измислен преди триста години, когато Тя се появила край Сакхра.

Когато Срахр написал своята Книга и им разкрил какво е Тя, те прозрели истината и я приели. Все още я носят в себе си като код на някоя древна болест. Той им казвал, че те са почти нищо, че няма какво да направят, освен да започнат да странят един от друг, и няма друг път за развитие освен този към регрес и упадък. Понякога си мисля, че са прави, друг път — не. Това, което е написал Срахр и което ще напиша аз, съдържа в себе си повече от непрогледен мрак, то също е намек за безкрайност. Колкото повече знаеш, толкова повече място се разкрива за непознатото. Като нещо, което непрестанно се дели наполовина и половинките стават по-големи.

Първата част от това, което написах, може лесно да бъде доказана, защото се демонстрира от различните мащаби. Те са известни на всички. Мащабът на нашата галактика, сравнен с този на Вселената, е почти незначителен, може би не повече от мащаба на един атом, и ние сме още по-незначителна част от този атом. Във физичен аспект ние наистина сме нищо. Не можем да видим цялата Вселена, защото тя е твърде голяма. Срещата ни с Вяра не е нищо повече от моментно вълнение в един незначителен регион на незначителна галактика.

Следващата част не може да бъде доказана по обективен път, но тъкмо нея видях, когато свърши схватката, и тя съвпада с наблюдаваните данни. Когато става въпрос за събрана информация, никой от Срахр насам не Я е наблюдавал повече от мен.

Ние се сражавахме с Вяра из цялата слънчева система и аз Я опознавах къс по къс, едно нещо след друго, макар че не успях да събера късчетата до самия край. Ключът са нейните способности. Способностите да обяснява не само как, но защо. Те са всичко, което Тя притежава.

Способностите й означават, че тя познава всички свои опоненти, минали, настоящи и бъдещи. Че Тя ги познава отпреди да съществуват и след като ги е победила. Че те винаги са били част от Нея и винаги ще бъдат.

Способностите й означават, че нито една нападната от нея система не би могла да Я победи и че всяка система, която Тя атакува, след това ще потъне в хаос и упадък.

Способностите й означават, че тя знае какви сме ние, познава мотивите и спомените ни. Би могла да ги вложи в наши сребърни копия, по-добри от оригиналите, и после да ни накара да ги убием. Ние успяхме да се възстановим от това, но не напълно.

Способностите й означават, че Тя може да прати второ поколение наши копия на мостика, на моя мостик, двойници на това, което сме били или ще бъдем, едновременно истински и фалшиви. Така и не успяхме да се възстановим напълно от това, макар че по някакъв начин продължавахме да се бием с нея.

Способностите й означават, че Тя може да ни въздейства, като създава събития, на които знае отлично как ще реагираме. Прави го по-точно дори от телепатията или обладаването на съзнанието, което не е необходимо за Нея. Понякога Тя, изглежда, познава мислите ни, преди още да са възникнали, но това, което най-добре познава, сме ние самите.

Способностите й означават, че тя може да обърква или блокира нашите скенери и сонди, да им позволява да засекат само това, което Тя иска те да видят, и по такъв начин да ги прави безполезни.

Способностите й означават, че Тя може да променя градивните елементи на материята, може да създава и пресъздава свои паяци и копия на нашите от сребриста течност и бяла светлина, че може да взима части от себе си и части от нас, да ги събира на едно място и да ги превръща в енергия, която да използва, за да продължава да се бие дори когато нанесените й повреди би трябвало да са Я разрушили.

Способностите й означават, че Тя може да управлява фундаменталните закони за преобразуване на материя в енергия, да ги забавя хиляди пъти, докато постигне равновесие и да ги разпространява върху себе си. Да пренаписва законите на свой език.

Способностите й означават, че Тя може да създаде вселена, очевидно с чисто тактически цели, и да използва нейните няколко минути живот, за да придвижи себе си и нас през Бездната.

Способностите й помагат да бъде по-силна, по-маневрена и по-разумна от всеки Неин противник, срещу когото се е изправяла някога или ще се изправи в бъдеще, и така до края на Вселената.

Способностите й са точно това, от което би се нуждала, ако Тя беше специално създадено антитяло на самата Вселена. Забелязах, че без да искам, съм преминал в минало време. Тя е специално създадено антитяло на Вселената и ще бъде такава вечно, докато съществува Вселената.

 

 

Разбрах какво представлява Тя точно преди края на битката, когато за мен всичко свърши… не, не биваше да го казвам, Смитсън би ме укорил, че пак съм себичен. Свършилото за мен е моя лична работа и не му е мястото да го обсъждам тук. Ще започна отначало.

Разбрах какво е Тя точно преди края на битката. Единственият начин, по който Срахр би могъл да обясни заключението си и единственият начин, по който аз мога да обясня моето, след като се сражавах с Нея из цялата слънчева система, е, че различните мащаби не са създадени за неодушевени предмети, те засягат живите клетки в живо тяло, галактики във Вселената.

Вселената е живо същество, може би последното или единствено живо създание. Въпросът е дали е разумна и по-нататък ще се върна към този въпрос.

Опасявам се, че не мога да уцеля верния тон за всичко това. Защото верният тон трябва да е апокалиптичен или поне пророчески, но не съм способен и на двете. Научих се да виждам нещата различно сега и това, което виждам, са различни нива на ирония, вероятно в резултат на твърде дългото ми пребиваване сред сакхранци. И така, нашата галактика е само клетка в живо тяло, твърде голямо, за да го видим, и това тяло се организира, защитава и пази, съзнателно или сляпо, срещу всякакви болести. Болестта е дисбаланс в някоя негова част, нещо, което се разпространява твърде бързо. Цивилизации, които се разпростират отвъд пределите на своята слънчева система, са болест, те заплашват с нарушение на равновесието и затова Тя ги навестява и оставя след себе си упадък и хаос. Нашата среща с Нея, в която вложихме всичко от себе си, е само мимолетен спазъм в някой дребен орган и остава незабелязана за тялото, освен ако не е разумно — въпрос, към който ще се върна след малко.

 

 

И така, Тя е един безупречен и неуязвим инструмент на Вселената, но въпреки това ние успяхме да Я нараним толкова сериозно, че Тя не можа да отиде на Сакхра. Означава ли това, че сме доказали Нейната неспособност? Означава ли, че ще се появи ново поколение от антитела, които да Я заменят, по-красиви и по-гениални от Нея?

Тя е творение на Вселената, но дали съзнателно или сляпо? Възможно ли е нещо като Нея да е създадено слепешката? Да е рожба на рефлекс? Може би: антителата, ензимите и секретите в тялото са сляпо творение, но ако ги разглеждаме във функционалната им същност, те са красиви и гениални като Нея.

А това, което е създало Вселената, създала Нея, дали е действало съзнателно или слепешката? Докъде можем да стигнем в изброяване на различните мащаби, преди да изковем окончателното заключение? Може би никога няма да го направим. Може би това е поредица без край. А може би има окончателно заключение. Може би то е безкрайно и не съществува негова крайна версия, която да принадлежи към по-ниските величини. Може би крайната степен на последното живо същество е липсата на разум.

Ние не виждаме белези за разум във Вселената, нито липсата на такъв, но няма как да ги видим. Вселената е твърде голяма. Не можем да я видим цялата, не можем да видим дори някоя значителна част от нея. Различни мащаби: дори тази част, която виждаме, е безмерно голяма за нас или пък ние сме безмерно малки в нея. Почти нищо.

Ако тя беше разумна, можехме поне да кажем, че е от по-висш порядък от нас, но аз не мисля, че е такава. Според мен тя не е достатъчно жива, за да осъзнае, че може някога да умре. Мисля, че конструирането й, като това на Вяра, не е дело на съзнателна мисъл или разум, а на сляп рефлекс. Като секрецията. А ние сме разумните и мислещи незначителни части на огромен неразумен и немислещ организъм.

Корабът ми притежава девет процента разум. Той издъхна, както винаги съм си представял, че ще издъхне Джийвс, спокойно и акуратно. Едно от най-добрите оскърбления, които съм срещал някога в литературата, идва от една книга за Джийвс, където лелята на Бърти Устър Агата му казва: „Има моменти, Бърти, когато си мисля, че ти си почти разумен“.

Но може би това не е обида. Неразумността е мястото, където всичко започва и където всичко се връща: началото и краят. Последното живо същество, окончателното, абсолютно живо същество — е немислещо като първото. Няма по-голяма, нито по-необорима ирония.

 

 

През целия си живот съм бил заобиколен от нюанси и интонации, невиждани и неизказани неща. Да се опитваш да определиш размерите им е все едно доброволно да си навлечеш главоболие.

Струва ми се, че са изминали години, а не дни, откакто за последен път посетих Сакхра. Схватката с Нея още не беше приключила, последствията й щяха да дойдат по-късно. Последствието щеше да е като срахр, разглеждан като права линия от своя ръб или като овал от различни ъгли, но никога като завършен диск. През цялото време на схватката ми с Вяра всичко, което видях, беше само върхът на нещо по-голямо или началното движение на нещо скрито.

Това, което Тя ни даде, беше като срахр: нула или безкрайност. То би мото да ни накара да започнем да страним един от друг и да потънем в регресия и хаос или да обиколим Вселената и да открием как функционира, дали е жива и дали наистина създава свои антитела. Неща като Вяра се секретират, за да неутрализират други неща като Федерацията. Но този път може би няма да успеят.

 

 

Винаги съм хранил безразличие към споровете за това какво представлява Тя. Аз съм последният човек, който би трябвало да го узнае, но сега го знам със същата увереност и дълбочина като самия Срахр. Това ирония ли е, или нещо друго?

Може би Федерацията ще изпадне в регресия, както Сакхра. Може би двамата с Кир ще се срещнем отново, същата комбинация от клетки, появила се след трилиони години. Шансовете срещу това са безкрайни, но то означава, че шансовете в полза на това също са безкрайни. Или (още една ирония) може просто да се разминем, без да се познаем. Но тук не е мястото да обсъждам подобни неща. Ще започна отново.

Дали Федерацията ще изпадне в регресия както Сакхра? Дали ние ще се отчуждим, както сториха сакхранците? Не зная. Може би този път те грешат. Вселената е място на неразкрити тайни, на много неща, които да предизвикват почуда. Сакхранците преживяха упадък, когато Срахр им каза, че са се превърнали в болест и че Вселената е пратила непобедим противник, за да спре нейното разпространение. Но Вяра не е непобедима — аз почти успях да Я сразя. Тя смяташе да се върне на Сакхра, но не можа заради това, което й сторих. Нито един противник досега не Я е наранявал толкова.

И какво означава упадъкът? Когато Срахр им казал какво е Тя, те се отвърнали един от друг, макар че като истински сакхранци, не стигнали до края на своето падение. Не се отдали изцяло на отчаянието, защото винаги са имали иронията, на която да се уповават. Дълбоко вкорененото чувство за ирония. Както и аз. За разлика от Вяра аз съм бил на Сакхра два пъти.

 

 

Познавам сакхранците по-добре от мнозина. Те се възпроизвеждат безполово, но не са просто копия, невъзможно е взаимоотношенията ми със Сулху да се сравняват с тези с неговия син. Винаги съм знаел, че Тахл е най-близкият ми колега, но едва в мига преди да го загубя завинаги, осъзнах, че той е най-добрият ми приятел. Мисля, че той го знаеше от самото начало.

Мащаби. Обичах Тахл толкова, колкото обичах майка си и баща си, и почти толкова (едва сега го осъзнах), колкото обичах Кир… но Тахл е само частица от Срахр. Той знаеше какво е Тя, защото е чел Книгата на Срахр. Срахр беше този, който я е написал. Какво ли е да напишеш подобна книга? Всички казват, че той е бил най-великият сакхранец, комбинация от поет, философ, войник и учен. Аз съм само командир на боен кораб и нищо повече. Но Срахр освен това бил писател и сънародниците му така и не успели да се възстановят от последиците на неговата литературна кариера. Може би това е едничкото ми общо с него.

Но дори Срахр не винаги е бил прав. Той е смятал Вяра за непобедима, а аз почти доказах, че не е. Тя успя да ни спре само с копия на нашите собствени ракети, тези, които й причиниха почти фатален удар, а това е почти признание за Нейния разгром. А може би просто налучквам в мрака, същия този мрак, в който попаднаха и издъхнаха нашите Огнени опали и Диамантени гроздове, както и останалите ни оръжия.

 

 

„Почти“ е толкова голяма дума, почти безкрайна. Ние почти я победихме, но в края на краищата моят кораб бе разрушен и изгубих половината от екипажа си. Това е безсмислено, крещеше към мен Смитсън, след като Кир и Тахл умряха. Беше побеснял. Не ме интересуваше дали съм жив или мъртъв, но тя и той трябваше да живеят. Трябваше да предам думите му като цитат, но и така казват каквото е необходимо. Защото те са и мои думи.

Когато приключа тук, ще замина обратно за Федерацията и ще си позволя една последна себична постъпка, последна крачка от общото към личното. Когато замина от тук, ще съм без Кир и Тахл. Липсват ми — Тахл заради това, което беше, а Кир заради това, което трябваше да бъде.

Никога няма да мога да гледам на нещата по начина, по който го правех преди — ябълка, прашинка на слънчева светлина, песъчинка, моята ръка пред лицето ми. Създадох пустота между себе си и Кир и между себе си и Тахл, когато те бяха живи. Сега са мъртви и все още виждам тази пустота. Хората умират, но празните пространства между тях са безсмъртни.