Джон Лав
Вяра (6)

3.

Настроението в колесницата беше потиснато. Сякаш и химерите го бяха доловили, защото не издаваха никакви звуци.

Подминаха първия пътен знак. Беше килнат на една страна и на бял фон с едри черни букви бе изписано „БЛЕНТПОРТ (Пиндар, Фрамсден, Кромер, Медон)“.

Фуурд го мерна от прозорчето на колесницата и се надвеси да го погледне. Обратната му страна беше празна.

Пътят се бе разширил, заобиколен от мочурлива трева, теренът бе по-равен и не толкова горист, сякаш пресичаха неясно очертана граница между предпланините и низината. Напредваха доста добре, но Фуурд оставаше нащрек и се озърташе за признаци за неприятности.

Започна се още когато напуснаха поляната. Докато се спускаха надолу, гората се разреди и дръвчетата станаха по-ниски и сгърбени. Между тях започнаха да се мяркат обработваеми площи. Нивите, разбира се, не бяха на сакхранци — сакхранците не се занимаваха със земеделие, макар че доста от тях се наемаха да работят във ферми на хора. В подножието на хълмовете Фуурд зърна доста къщи със селскостопански машини около тях и дим от комините, ала и те бяха в процес на евакуация. От прозорците и вратите изнасяха мебели и покъщнина и ги трупаха отпред.

Имаше и други участници в събитията. На всеки няколко мили срещаха военна машина, обикновено малка кола с двама войници. Те сякаш носеха послание: евакуирайте се незабавно в низината, оставете ние да пазим къщите ви, тръгвайте незабавно, назрява опасност, ако заминете незабавно, ще разположим постове срещу крадците.

Диаметърът на Сакхра е един път и половина по-голям от земния, доста голям за планета от земен тип. Атмосферата, гравитацията и продължителността на деня са доста сходни с тези на Земята. Най-големият континент, на име Шалуум, почти покрива едната хемисфера и средата му е заета от огромна низина, наричана Централна равнинна котловина.

За Котловината се смятало, че е останала от сблъсъка с огромен метеорит, но тази теория вече е отхвърлена — всяко нещо, способно да остави кратер с подобни размери, би разрушило цялата планета.

Напречният разрез на Котловината би бил неравен, на места плитък, на други дълбок. Повечето федеративни заселници на Сакхра живеят тук. Някои сакхранци също работят и живеят в Котловината, но повечето остават в традиционните хълмови замъци.

Другата полусфера на Сакхра е покрита с океан и притежава огромни природни ресурси: подводни минерални залежи и скъпоценни метали в планините на големите острови. Главната икономическа активност на Федерацията е добивът на суровини и техният транспорт до Блентпорт.

 

На всеки няколко минути се разминаваха с наземни колесници, насочили се към планините. Освен тях в същата посока и на същия интервал от време пътуваха нови и нови военни машини в колони от по девет-десет, всичките тежковъоръжени, повечето на шест колела. Куполите им бяха извърнати надолу по пътя, в посока към низината и движението от тази страна. Това едва ли беше случайно.

Интеркомът на Фуурд избръмча. Той го включи.

— Аз съм — обади се Смитсън. — Чуваш ли ме?

— Смитсън, къде е Кир? Защо не се обажда?

— Все още е при Суон. И изминаха четирийсет минути, откакто каза, че ще се обадиш след трийсет.

— Зная, че се забавихме… Движението се усили, но все още се надяваме да сме при вас след два часа.

Звукът, който долетя от интеркома, беше или от пусната в тоалетна вода, или от смеха на Смитсън.

— Съмнявам се, командире. С приближаването ще става още по-зле. Няма да повярваш какво е тук долу.

— Поне работата върви ли по график?

— Да, ще свършим след три часа. Осигуриха ни пълен приоритет. Поне девет кораба, включително три от клас 097, не могат да помръднат оттук, защото чакат да приключат с нас — заяви той гордо. — Всичко върви добре. Но дали ще излетим след три часа или след дванайсет, зависи от Кир. И от теб.

— Смитсън, щом сме готови да излетим след три часа, ще излетим след три часа! Разбра ли ме?

Смитсън мразеше да го питат дали е разбрал, приемаше го като лична обида и Фуурд добре знаеше това.

— А сега се обади на Кир — добави той и й кажи, че искам подробности за инцидента. И в никакъв случай да не предава хората ни на Суон! Дори и Хор да не залезе тази вечер, две неща са сигурни: потегляме веднага щом приключи преоборудването, и няма да оставим никого от екипажа.

Фуурд едва се сдържа да не добави „разбираш ли“, но реши, че ще е прекалено. Вместо това изключи интеркома.

 

 

Близо до Пиндар евакуацията вече беше в разгара си. Фуурд надзърна от колесницата, докато свиваха в един завой и изруга. Пиндар беше последното селище, през което бе минал вчера на път за Хриссихр и първото по обратния маршрут: малък пазарен град с дълги тесни улички, обрамчени от сгради и магазини, всичките скромни на вид и доста занемарени. Щеше да понесе по-добре пряка бомбардировка, отколкото евакуацията.

Веднага попаднаха в задръстване. Повечето камиони и всъдеходи бяха спрели, някои от тях ги бяха задминали по-нагоре по пътя, подканяйки ги с клаксоните си. Но сега мълчаха. В градчето цареше зловеща тишина.

На равни разстояния по главната улица бяха разположени военни машини, превръщайки я в еднолентов път. Приличаха на зъби, щръкнали около хранителен отвор, в който бяха спрели цивилните коли.

Изглежда все пак по-голямата част от Пиндар беше евакуирана. Главната улица приличаше на маса, върху която са изсипали съдържанието на къщите. За да ги съберат по-късно, помисли си Фуурд, като че ли това би имало някакво значение.

Тахл беше прав. И това, помисли си Фуурд, се случва навсякъде по края на Котловината. Макар тук задръстването да изглеждаше сериозно, все още бе с малки мащаби, само едно скромно градче в подножието на хълмовете. По-нататък ще става все по-страшно.

„Няма да успеят навреме — реши Фуурд. — Не могат да превърнат цялата низина в демилитаризирана цивилна зона!“

 

 

Можеха и щяха да го сторят, не напълно, но достатъчно.

Фуурд включи интеркома, програмира го да търси местна станция и се заслуша.

В предаването се говореше за хотели и обществени сгради, реквизирани навсякъде из Котловината. За лагери, вдигнати между градовете. За мобилизация на болници и социални служби, за внезапен прилив на хора. За специални канали, на които тези, които са изгубили връзка с близките си, могат да ги потърсят. За това как фермерите да се грижат за посевите и животните.

Информацията изглеждаше достоверна, но оскъдна. Споменаваше се, че Тя би могла да се появи на Хор и че преместват хората от пограничните райони навътре за тяхна собствена защита. Подчертаваше се, че е временно, докато „Чарлз Мансън“ напусне космопорта, за да Я пресрещне.

Водещите на предаването се опитваха да поддържат известна спонтанност и непосредственост, да вмъкват репортажи и обаждания. Въпреки това Фуурд забелязваше едни и същи фрази, повтаряни от различни гласове. Най-честите бяха НАЛАГА СЕ ДА ВИ ОТВЕДЕМ НА МЯСТО, КЪДЕТО МОЖЕМ ДА ВИ ЗАЩИТАВАМЕ. Веднъж или два пъти дочу фразата ДА ПОДРЕДИМ ФУРГОНИТЕ В КРЪГ. Съмняваше се, че всичко е част от добре обмислен план, по-скоро се действаше хаотично, под влияние на отчаянието. Но все пак хората отсреща не бяха глупаци.

Съобщаваше се за военни части, разположени в населените места, за да попречат на кражбите и разграбването. Но не казваха, че други военни формирования се придвижват към планините, за да създадат впечатлението, че в низината няма войска. Разбира се, Фуурд не си правеше илюзията, че е възможно всички части да бъдат предислоцирани толкова бързо. Искаха да преместят само по-известните гарнизони. Отбраната около Блентпорт щеше да остане, макар и по-незабележима.

Той остави интеркома на говорител. Докато местеше станциите, получаваше горе-долу идентична информация. С Тахл слушаха смълчани, а колесницата се клатушкаше бавно по централната улица на Пиндар. Паяжината на прозорчето продължаваше да отделя слюнка.

— Тахл, това е всичко, което могат да направят. Още дори не сме излетели, за да се срещнем с Нея. Няма и следа от Нея край Хор. Уплашени са, че ако ни победи, ще се спусне над Сакхра, и затова се опитват да я отклонят от низината.

Гласът от интеркома продължаваше да шепне: ТРЯБВА ДА ВИ ОТКАРАМЕ НА МЯСТО, КЪДЕТО ЩЕ МОЖЕМ ДА ВИ ЗАЩИТАВАМЕ.

— Може да не е много, командире, но все пак се опитват да направят нещо. Корабите им не могат да се сравняват с Нея и затова им е наредено да поддържат отбранителен обръч, докато ние Я пресрещнем. Ако дойде тук, това ще значи, че ни е унищожила и е пробила обръча. И тогава ще настъпи развръзката, каквато и да е тя.

Фуурд не бързаше да отговаря. Накрая каза:

— Точно от теб не го очаквах. Мислех, че ще си ядосан, задето военните се качват в планините.

— Командире, от моята гледна точка те се опитват да Я примамят встрани от градовете. Ако Тя дойде, няма да имат никакви шансове срещу нея в планините.

Интеркомът избръмча.

— Фуурд.

— Тук Кир, командире. Току-що излизам от кабинета на директор Суон.

— И той продължава да настоява да му предадем нашите хора?

— Не, командире. — Тя се изсмя с неприятен глас. — Почти ме разочарова. Задръжте си ги при вас, каза, и си вървете. Иска да се махнем час по-скоро от Сакхра.

— Чудесно. Има ли друго около тази история?

— Нищо кой знае колко важно, командире.

Разговаряха по открит канал и Кир, естествено, беше внимателна. По принцип към аутсайдерите винаги се отнасяха като към заразоносители — особено важеше това за военните. Всички знаеха, че Министерството наема повечето аутсайдери от затворите, психиатричните клиники и сиропиталищата: психопати и социопати, които никога не биха могли да работят с нормални хора. И когато някой от тях влизаше в бар или се появяваше на обществено място, резултатът бе предсказуем. Макар че хората на Фуурд не се държаха агресивно или предизвикателно и предпочитаха да стоят кротко настрана. В този случай двамата били предизвикани от четирима от крайцер на Хорския флот.

— Има ли жертви?

— Не, командире. Двамата наши са се прибрали незабавно на кораба. Отказах да ги предам на Суон и той вече не настоява. Другите четирима са ранени, единият от тях тежко, но ще се оправи — проверих в болницата.

— Добре, Кир, благодаря ти… чакай, тук става нещо.

Мълчанието пред тях внезапно бе нарушено. Фуурд чуваше клаксони и сирени, войници викаха от машините и местеха превозните средства на тротоара. Нещо едрогабаритно идваше отсреща.

Фуурд трябваше да се досети от ниския тътен на двигателите, както и от очертанията на сянката, която хвърляше върху тях, че това е тежкотоварен влекач като тези, които бе видял на поляната по-рано, но още по-голям. Имаше и други зад него. Караха още ракетни и лъчеви установки и части от скенери и естествено, пълзяха в посока към планините. Влекачът бе толкова дълъг, че измина доста време, докато подмине колесницата. Ала зад него следваше втори, после трети, създавайки илюзорната представа, че това е някаква невероятно голяма машина: като цял град, който се движи край тях.

— Какъв е този шум, командире? Имате ли проблеми?

— Всичко е наред, Кир, подминаваме военен конвой. Остани на връзка, ще продължим разговора, когато стане по-тихо.

Влекачите продължаваха да се нижат край тях, бяха общо седем на брой, следвани от още камиони с по шест колела. Когато отминаха и ревът им отшумя, колите се върнаха на опразнения път и продължиха бавно надолу. Сирените утихнаха. Неестествената тишина се възцари отново.

— Кир.

— Командире?

— Като гледах този конвой, хрумна ми една идея. Кир, смятам да пътувам до кораба с тази колесница. Ако обичаш, свържи се със Суон. Кажи му къде сме и поискай от него да ни осигури военен ескорт по пътя. Напомни му за приоритета и прочее.

Кир не бързаше да отговаря.

— Кир? Смяташ ли, че твърде много го притискаме?

— Не, командире. — Фуурд изведнъж осъзна, че тя се смее тихо. — Мисля, че ще направи всичко, което поискаме. Веднага му се обаждам. Представям си какво му е.

Фуурд изключи интеркома и си помисли: „Това е като някой от онези смешни стари филми, в които непрестанно млатят по главата някой нещастник. Интересно, тя така и не ме попита защо държа да се върна с колесницата“. Истината беше, че той също не знаеше отговора. Инстинктът му подсказваше, че така ще е най-правилно. Би могъл да го обясни с проява на уважение към Тахл, но знаеше, че не е това. Тахл вече му бе заявил с внимателен тон, че намира идеята за твърде рискована, ако не и за провокация към Суон.

Фуурд го погледна крадешком. Той се поклащаше мълчаливо, с безизразно лице. Вероятно обаче вътрешно се забавляваше с неприятното положение на Суон. Сакхранското чувство за хумор понякога си съперничи само със склонността им към агресия.

Фуурд погледна над главата на Тахл към кочияша. Досега не бе виждал нечий гръб да излъчва толкова много стаен гняв. Кочияшът не бе промълвил нито дума, откакто напуснаха полянката, извърнатият му гръб пращаше далеч по-силни послания от лицето на Тахл.

Когато най-сетне излязоха от Пиндар и пътят се разшири, движението се увеличи, но и стана по-бързо. Два постоянни потока — един към планините, от военни машини, другият, от цивилни и военни, обратно към низината. Кир се обади отново да докладва за Суон, който, макар и разгневен, че Фуурд е решил да влезе в Блентпорт с колесница, се бе съгласил, че един военен ескорт ще ускори завръщането му и следователно тяхното заминаване. Кир каза, че ще ги чака специална група, която да ги съпроводи надолу по пътя.

Вече бяха в полето и от двете страни имаше ниви със златиста царевица, както и пустеещи къщи. Над разораните участъци кръжаха птици, огласящи околностите с крясъците си. И навсякъде из полето ята от гигантски сакхрански пеперуди, сияещовиолетови и пурпурни, кръжаха над купчините с животински екскременти.

Небето все още бе изпълнено с кораби, които се спускаха и издигаха от Блентпорт. Когато над тях профучаха два кораба — твърде ниско и твърде шумно — изглеждаше, сякаш ще продължават да висят там вечно. Малко след това ги пресрещна ескортът. Суон не си беше губил времето.

Две изящни продълговати военни машини с надути сирени се изравниха с тях, застигайки ги откъм хълмовете, задминаха ги и им дадоха знак да спрат. Колесницата закова със стържене и недоволен тропот от копитата на химерите. От всяка от колите слязоха по трима войници. Бяха от тежкогравитационни планети, по-едри от Фуурд, и носеха тъмносините униформи на специалните части.

— Командир Фуурд и офицер Тахл?

— Да.

— Аз съм Кудроу, майор Майлс Кудроу. — Говореше един от мъжете с гъста черна коса и брада. Петимата зад него не бяха нито по-дребни, нито по-малко впечатляващи. — Беше ми наредено от директор Суон да ви ескортирам до вашия кораб.

— Благодаря ви, майоре. Не ви очаквахме толкова скоро.

Кудроу кимна учтиво.

— Командире, заповедта е да ви ескортирам в тази колесница.

— Съвсем вярно.

— Мога ли да ви предложа да се преместите в някоя от колите? Ще се придвижим далеч по-бързо.

— Благодаря ви, майоре, но държа да завърша пътуването си с колесница.

— Разбира се, командире. Ще ви откараме там колкото се може по-бързо. Една кола отпред, втора отзад, с пуснати сирени и светлини. Вече се обадихме напред да разчистят пътя, когато излезем на магистралата.

— Благодаря ви, майоре.

Кудроу включи интеркома и заговори в него. В същия миг забръмча и интеркомът на Фуурд.

— Запазих номера ви, командире. Свържете се с мен, ако смятате, че се движим твърде бързо или прекалено бавно. Ще се видим в Блентпорт.

Продължиха по пътя, една полицейска кола отпред, втора отзад, с все така пуснати сирени и светлини. Повечето превозни средства се отдръпваха встрани, тези, които не го правеха, бяха подканяни любезно да се подчинят. Кудроу, изглежда, бе уцелил точно скоростта на колесницата. Движеха се с добро темпо, без да изморяват химерите, но използвайки възможностите им докрай.

Пътят беше широк, все още от павета и кал, но тук-там се виждаше и по-равно покритие. Районът бе предимно земеделски, но в полетата се виждаха и цветни лехи с черни лалета и сини рози. Очевидно фермите тук печелеха добре: минаха през няколко пазарни градчета с добре поддържани големи къщи. Градчетата си имаха имена: Фрамсден, Кромер, Медон.

След двайсет минути интеркомът на Фуурд забръмча.

— Командире, говори Кудроу. След половин миля ще направим ляв завой.

— Проблеми?

— Не, командире. Обадих се напред, има обходен път, по който ще поемем, за да стигнем магистралата. Хората ни ще са там, за да регулират движението.

След няколко минути стигнаха малко кръстовище, охранявано от шестколесна машина. Колата на Кудроу даде сигнал и зави, озарявайки околността със светлините си. Колесницата и втората кола я последваха.

Но това не беше път, нито дори проход между нивите. Колата на Кудроу закова толкова рязко, че поднесе и се завъртя към тях. С невероятна бързина и точност майорът и двамата му помощници изскочиха навън, застанаха откъм страната на Фуурд и насочиха пистолети към него. Фуурд дори успя да прочете имената върху табелките на другите двама: Лили и Астин. Пистолетите не помръдваха, бяха разположени с такава геометрична точност, че дулата им представляваха идеални кръгове. Не бяха дори овали.

— Излезте, ако обичате. И двамата.

През цялата сутрин Тахл се бе поклащал на седалката отсреща със сънлив вид, но сега мястото му беше празно, вратата на колесницата зееше отворена — кога се бе случило това? Фуурд нито бе видял, нито бе чул някакво движение — и докато слизаше, погледът му се спря на втората кола, която бе запречила пътя зад тях. Той махна отчаяно на тримата вътре, но те избягваха погледа му.

Времето сякаш изгуби последователност. Фуурд видя резултатите от това, което Тахл бе направил, преди да види как го прави. Събитията трябваше да следват хронологичния си ред, но бързината на сакхранеца ги превръщаше в накъсани епизоди и когато Фуурд се опита да ги подреди, те вече не си пасваха едно с друго. Сякаш си ги спомняше още преди да са станали.

Оръжията бяха насочени към лицето му. Кудроу обясняваше, че не могат да позволят на един аутсайдер да компрометира отбраната на Сакхра и няма да разчитат на аутсайдер да ги защитава от Нея, че това е немислимо и единственият начин да го спрат е този.

Фуурд погледна към тримата във втората кола и реши, че се опитват да се дистанцират от случващото се. Не можеше да си спомни дали е стигнал до този извод, преди да заговори Кудроу.

Пистолетите, насочени към лицето му, изведнъж вече бяха на земята, защото Тахл беше счупил ръцете на Лили и Астин. Явно не бе използвал отровата си, защото те все още бяха живи и докато падаха, крещяха. Виковете им заглушиха гласа на майора, който все още обясняваше защо трябва да убие Фуурд. Не, това беше по-късно. Гласът, заглушен от писъците, беше този на Тахл. Той казваше на Кудроу: „Моля те, недей. Знаеш, че нямаш никакъв шанс. Не ме карай да го правя, просто си върви. Остави оръжието и си тръгвай“.

Майорът посегна към пистолета в кобура. „Не — повтори Тахл, — моля те, недей.“ После дръпна пистолета на Кудроу, неизмеримо по-бърз от неговия притежател, и го метна настрани. Фуурд забеляза, че откъснатата ръка на Кудроу все още стиска дръжката и че той крещи от болка, така че може би виковете му сега заглушаваха гласа отпреди.

Би трябвало все пак нещата да притежават известна последователност — бърза, размазана — но все пак последователност. Ала скоростта на Тахл унищожаваше всяка възможност. Фуурд го беше виждал в битка и преди, но не беше като сега. Сега всичко се случваше светкавично, поредица от несвързани картини, сякаш Тахл бе отворил кутията си с вълшебни трикове, беше го заслепил и пак я бе затворил.

Времето се забави и сцените се подредиха. Тахл бе изритал оръжията встрани от тримата на земята. Кудроу все още крещеше. Другите бяха в безсъзнание. После майорът замлъкна. Фуурд усети в устата си горчилка от върнат стомашен сок — това не беше реакция на насилието, а на странния начин, по който бе станало.

И един последен детайл: кочияшът не бе промълвил нито дума по време на инцидента. Седеше където беше и преди, пошляпваше химерите с камшика и чакаше да му кажат, че може да продължи по пътя.

Когато най-сетне се съвзе от изненадата, Фуурд доближи втората кола. Тахл го следваше на известна дистанция.

Тримата вътре, изглежда, не бяха имали време дори да отворят вратите.

По някакъв начин Фуурд позна кой е старшият.

— Директор Суон знае ли нещо за това?

— Не, командире.

— А вие само стояхте и гледахте.

— Да. Казахме на майор Кудроу, че не желаем да участваме. А той отвърна: ами правете се, че не виждате.

— Името ви?

— Лейтенант Траори, командире.

Фуурд се обърна към Тахл и погледите им се срещнаха. Командирът поклати леко глава, после пак се обърна към колата. Те очевидно бяха проследили размяната на сигнали между двамата и се надяваха, че са ги разчели правилно.

— Добре. Лейтенант, ако обичате, свържете се с директор Суон и му докладвайте за станалото. Кажете му, че ще продължим към Блентпорт с колесницата и очаквам от него да се погрижи да разчистят пътищата. Разбрахте ли ме?

— Да, командире.

— Потегляме веднага щом го уредите. Вие и колегите ви не излизайте от колата. И повикайте медицинска помощ.

Той се изправи, докато ги чуваше как търсят Суон, и се обърна към Тахл.

— Откъде знаеше, че те…

— Не забравяйте, че съм войник, командире.

Фуурд кимна уморено. Тихото приятелство и умерената ирония на Тахл бяха като антисептик на смъдяща рана. Какво пък, ще трябва да свикне с това.