Грегоре Александреску
Вол и теле

Един типичен вол, без много ум и в главата,

но в наши дни с добра съдба, направи скок —

избран бе той измежду своите събратя,

от стадото на пост невиждано висок.

 

А, вол на пост висок? Звучи ви малко странно,

но случва се не само тука, а навред:

наместо много ум, разбрах това отрано,

по-ценно е да имаш капчица късмет.

 

И тъй, след най-щастливия обрат в живота

и от щеславие и гордост обладан,

помисли си — за всички други е хомота,

а аз над тях да бъда свише съм призван.

 

Едно теле, на вола племенник, угади,

че вуйчо му е станал големец

и сам владее сто купи сено, безброй ливади,

и рече си: „Ще ида за сено чак там“

 

И без да губи време, заситни телето

към вуйчо си и скоро там се озова;

но някакъв слуга го задържа в антрето:

— Не може, спи сега. Ела тук след час-два!

 

— По пладне сън? Ка щяло? Първи път откривам,

че спи след обед. Навик бе му досега

по бял ден нийде никога да не почива.

Не ми харесва тоя сън — ще му река.

 

— Бе я се махай, че ще изядеш пердаха!

Тук бързо се променя всеки господар.

Смирено трябва да стоиш под тази стряха,

щом искаш хем да влезеш, хем да имаш кяр.

 

На тези думи грубовати, ала прави,

телето отговори: — Мирно ще седя…

Излезе вуйчо му, разходка да направи,

и мина покрай него, но не го видя.

 

С тъга съзря младокът всичките промени,

ала помисли — вуйчо ми с ослепял;

защото, от една и съща кръв родени,

как иначе от племенника би странял?

 

На следващия ден, щом пукна се зората,

отново се яви пред полския палат.

Видя го друг слуга как зъзне до вратата,

над него се смили и влезе на доклад.

 

— Простете, господарю — каза. — Вън ви чака

роднина ваш на госпожа сестра ви син.

Как?! Мой роднина? Бързо изхвърли глупака!

Аз нямам тук роднини. Аз съм си един!