Скот Уестърфийлд
Левиатан (42)

Послеслов

„Левиатан“ е роман с алтернативна история, затова и повечето от героите, създанията и механизмите са мое собствено изобретение. Но като време, книгата е базирана на реалното лято на 1914 г., когато Европа се намира на ръба на ужасяваща война. Затова ви предлагам и един бърз преглед върху истините и измислиците в романа до момента.

На 28-ми юни, ерцхерцог Франц Фердинанд, наследник на трона на Австро-Унгария, и съпругата му Софи Хотек, загиват в атентат, извършен от млади сръбски революционери. В моя свят те успяват да оживеят след първите нападения, но по-късно същата вечер биват отровени. В реалността, обаче, те загиват още следобеда. (А аз исках книгата ми да започне действието си през нощта.) Точно както е в „Левиатан“, убийството довежда до война между Австрия и Сърбия, която се прехвърля върху Германия и Русия и по-нататък към останалите държави. До началото на август, цялото земно кълбо е въвлечено във Великата война, която сега наричаме Първа световна война. Тези две трагични смърти, както и някои дипломатически действия от страна на великите сили в Европа, довеждат до още милиони смърти.

По онова време се носели слухове, че австрийското правителство, а вероятно и немското, тайно организирали убийствата — или като повод за обявяване на война, или защото Франц Фердинанд бил прекалено миролюбиво настроен. Неколцина историци и до днес вярват в тази теория на конспирацията, но са били необходими десетилетия, за да бъде опровергана. Така или иначе, германските военни са били решени да започнат война и са използвали убийствата, за да направят точно това.

И все пак, Франц и Софи не са имали син на име Александър. Децата им се казват Софи, Максимилиан и Ернст. И също както Алек в моята история, тези трима души са били лишени от правото да наследят земите или титлите на Франц и то заради не кралския произход на майка си. И също както в „Левиатан“, родителите им са отправяли прошения както към австро-унгарския император, така и към папата, за да променят тази ситуация. В реалния свят, обаче, Франц и Софи не успяват да постигнат промяна.

Романтичната история, която Алек разказва за тенис корта и джобния часовник, е съвсем истинска.

Чарлс Дарвин е реално съществувала личност, разбира се, и в средата на 1800 г. е направил някои открития, които съставят ядрото на съвременната биология. В света на „Левиатан“ той е успял да открие и ДНК и е съумял да проумее тези „жизнени нишки“, за да създаде нови видове. В нашия свят, обаче, ролята на ДНК в еволюцията не е била напълно разбрана до 50-те години на ХХ в. Едва сега ние успяваме по изкуствен начин да създадем нови форми на живот, но никоя така величествена като кораба на Дерин Шарп, който тя смята за свой дом.

Нора Дарвин Барлоу също е реална личност — учен със собствено място в науката. Многогодишното растение — аквилегия „Нора Барлоу“ е наименувано на нея. Тя е редактирала и някои от последните издания на творбите на дядо й Чарлс Дарвин. Ала не е била нито уредник в зоологическа градина, нито дипломат.

Тасманийският тигър е съвсем реално животно. Може би е било възможно да видите тилацин като Таса в Лондонската зоологическа градина през 1914 г., но това вече не е така. Въпреки че е бил най-разпространеният хищник на австралийския континент само преди хиляда години, видът е доведен до изчезване след преследване и лов от страна на хората още в началото на XX в.

Последният известен тасманийски тигър е умрял в плен през 1936 г.

Колкото до машинистките изобретения, те са много напред от времето си. Първите реални бронирани бойни машини не са участвали в истинска битка до 1916 г. Не са могли да крачат — за придвижване са използвани гъсенични вериги от трактор, както е и при съвременните танкове. Военните в световен мащаб едва сега започват да развиват ефективни превозни средства с крака, вместо вериги или колела. Ала животните все още са по-добрият начин за прекосяване на тежък терен, от която да е машина.

Така че „Левиатан“ е много повече разказ за възможните варианти, отколкото за алтернативното минало. Книгата гледа напред, когато машините ще изглеждат повече като живи същества, а живите същества ще се произвеждат като машини. И все пак, „Левиатан“ ни напомня и за онези ранни времена, когато светът е бил разделен на аристократи и простолюдие, а жените в повечето държави не са имали право да постъпят в армията, нито дори да гласуват.

Това е характерът на стиймпънк^[1] течението — да смесва бъдещето и миналото.

Конфликтът между Уинстън Чърчил и османците за превзети военни кораби също е базиран на факти. Но по-добре да оставим това за Книга Втора, която следва Левиатан до древния град Константинопол — столицата на Османската империя.