Скот Уестърфийлд
Левиатан (36)

Тридесет и шест

На следващата следобедна стража, Дерин и Нюкърк бяха на пост на гърба.

Само за една нощ корабът се бе издул, а вътрешностите му храносмилаха усилено погълнатата от зверчетата храна. Долу на снега бяха разпънати и последните запаси на кораба, нападнати от пируващите птици. Дерин почувства, че собственият й стомах къркори след закуската от мазни бисквити и кафе. На всички бе позволено да ядат само храна, която зверчетата не биха докоснали.

Ала няколко спазъма от глад си заслужаваха опъването на мембраната под краката на Дерин — здрава и стегната отново. Бучките по фланговете на звяра се изглаждаха. Около обяд вятърът беше започнал да влачи олекналия кораб над ледника и принуди хората да напълнят баластните резервоари с разтопен сняг.

Д-р Бъск бе казал, че нещата ще са на косъм, като се издигнат с тежестта на машинистките двигатели, заедно с още петима души на борда.

— Движи се — каза Нюкърк. — Трябва да е все още жив.

Дерин погледна нагоре към Хъкслито. Г-н Ригби бе настоявал да поема поста горе, заявявайки, че няма да понесе да загуби и последните си двама кадета, като ги остави да замръзнат от дългите часове в леденото небе, дори ако това означаваше да се измъква тайничко от лечебницата.

— Няма да е лошо да го свалим скоро — рече Дерин. — Д-р Бъск ще ни скалпира, ако замръзне там горе.

— Аха — отвърна Нюкърк, подухвайки в шепите си. — Но ако слезе, един от нас ще трябва да се качи.

Дерин вдигна рамене.

— По-добре е от яйцата.

— При яйцата поне е топло.

— Е, можеше и да поемаш този пост, господин Нюкърк, ако не беше убил едно от яйцата на докторката.

— Не съм виновен, че сме закъсали на този айсберг!

— Ледник, тъпчо!

Нюкърк изръмжа нещо неприятно и хукна нанякъде, стъпвайки тежко върху люспите на гърба. Настояваше, че вината за яйчената катастрофа бе на д-р Барлоу, задето не беше обяснила машинистките температури, но пък според Дерин числата си бяха числа.

Понечи да го извика и да му се извини, но само изруга. Я по-добре да погледне как върви работата при новите отсеци за двигателите.

Дерин надигна бинокъла…

Предните двигатели бяха в долната част по двата фланга на кораба — стърчаха настрани като уши. Капаците и на двата отсека бяха махнати и във всички посоки стърчаха плетеници от машинистки чаркове. Алек работеше на левия борд, заедно с Хофман и г-н Хърст — главния инженер на Левиатан. Бяха потънали в дълбок разговор и размахваха ръце на студения вятър.

Цялата работа като че ли се придвижваше много бавно. Около обяд десният двигател — където работеха Клоп и Бауер, се върна към живот за няколко шумни секунди, което накара мембраната под краката на Дерин да потрепери. Ала нещо се бе объркало. Двигателят замлъкна с вой, а Машинистите прекараха следващия един час да изхвърлят обгорели парчета метал в снега.

Дерин се обърна да огледа хоризонта. Беше минал повече от ден от атаката на Кондорите. Германците едва ли щяха да им отпуснат повече време. Няколко разузнавателни самолета вече се бяха показвали иззад планините — само се уверяваха, че раненият кораб не е изчезнал. Всички казваха, че германците не бързат, защото събират голяма сила. А атаката можеше да последва във всеки един миг.

Ала очите на Дерин отново се върнаха върху Алек. Сега превеждаше на Хофман, сочейки му нещо в предната част на двигателния отсек. Завъртя ръце като перки, а Дерин се усмихна, като си представи гласа му в този момент.

Тогава свали бинокъла и изруга, изпразвайки главата си от глупостите. Тя беше войник, а не някоя мома, дето си усуква полите на селската вечеринка.

— Господин Шарп! — донесе се викът на Нюкърк. — Ригби е в беда!

Тя погледна нагоре. Нюкърк вече беше на лебедката и въртеше бясно ръчката. От Хъкслито се вееше жълта лента — означаваше беда, а сигналните флагчета на г-н Ригби се движеха. Дерин вдигна бинокъла.

Буквите се редяха с двойна скорост и тя бе изпуснала началото, докато се бе занимавала с глупости. Ала скоро смисълът на съобщението се проясни.

… О-Т — И-З-Т-О-К — О-С-Е-М — К-Р-А-К-А — И — Р-А-3-У-З-Н-А-В-А-Ч-И

Дерин се намръщи и се зачуди дали не се е заблудила при разчитането на сигналите. „Крака“ значеше самоход, разбира се, но в учебника нямаше информация за самоходи с осем крака. Дори и най-големите машинистки дредноути имаха нужда само от шест крака, за да се движат.

А това беше Швейцария — все още неутрална територия. Дали германците щяха да се осмелят да атакуват по суша?

Ала, когато Ригби повтори сигналите, думите отново блеснаха — ясни като бял ден. Заедно с още една новина:

П-Р-И-Б-Л-И-З-И-Т-Е-Л-Н-О — Д-Е-С-Е-Т — М-И-Л-И — П-Р-И-Б-Л-И-Ж-А-В-А-Т — Б-Ъ-Р-З-О

Мозъкът на Дерин изведнъж заработи отново изцяло във войнишки режим.

— Ще можеш ли да го спуснеш без мен, Нюкърк? — извика.

— Да, но ако е ранен?

— Не е. Това са проклети Машинисти… и настъпват по суша! Трябва да вдигна тревога.

Дерин извади свирката си и подаде сигнала за наближаващ враг. Стоящата наблизо хрътка наостри уши, а после нададе тревожен вой.

Воят се понесе през кораба — от хрътка на хрътка, като жива сирена за въздушна тревога. Само след миг навсякъде гъмжеше от хора. Дерин се огледа за дежурния офицер — видя го — г-н Роланд бягаше към нея по горната част на кораба.

— Докладвайте, господин Шарп.

Тя посочи към Хъкслито.

— Старшият, сър. Забелязал е още един самоход, който се приближава!

— Господин Ригби? Той какво прави там горе?

— Настоя да се издигне, сър — отвърна Дерин. — Казва, че самоходът има осем крака — проверих тази част два пъти.

— Осем? — повтори г-н Роланд. — Това ще да е най-малкото наземен крайцер.

— Да, голям е, сър. Забелязал го е от десет мили.

— Е, това се казва късмет. Големите не са толкова бързи. Имаме поне час преди да стигне дотук. — Обърна се, за да докладва на един вестоносен гущер, които минаваше наблизо.

— Моля да ме извините, сър — прекъсна го Дерин, — но господин Ригби каза „приближава бързо“. Може би този е някакъв по-подвижен модел.

Офицерът се намръщи.

— Едва ли, момче. Но иди да питаш Машинистите. Може да знаят нещо за тези осемкраки неща. После докладвай на мостика.

Дерин отдаде чест, завъртя се на токове и хукна надолу.

 

 

По целия гръб на звяра бяха пуснати въжета, така че тя закачи карабинера си за едно и се понесе надолу, отблъсквайки се с крака от фланга. Въжето съскаше под ръкавиците й, а металният карабинер се нагорещи от плъзгането.

Кръвта на Дерин закипя, приливът на енергия от задаващата се битка заглушаваше всичко останало. Корабът все още бе беззащитен, освен ако Машинистите не успееха да подкарат двигателите си.

Когато ботушите й опряха в металните подпори на двигателя, г-н Хърст надигна поглед от оплетената механика. Човекът висеше от ръба на двигателя, а не се виждаше осигурително въже.

— Господин Шарп! За какво е цялата тази врява?

— Забелязан е още един самоход, сър — отвърна тя, а после се обърна към Алек. Лицето му бе омазано с масло, като на черно-бяла картина, изобразяваща войната. — Не сме сигурни за вида. Но има осем крака, сигурно е доста голям.

— Звучи като да е Херкулес — каза той. — Успяхме да му се изплъзнем на швейцарската граница. Фрегата от хиляда тона — нов и експериментален наземен съд.

— Бърза ли е?

Алек кимна.

— Почти колкото нашия самоход. Значи казваш, че е тук в Швейцария? Германците да не са полудели съвсем?

— Достатъчно — на десет мили на изток е, а води и разузнавачи. Колко време имаме според теб?

Алек поговори с Хофман, превеждайки му новината на немски, а разстоянието — според метричната система. Дерин почувства, че потропва с крак, докато чака, а дланите й плътно стискат въжето. Един скок и щеше да е на път към мостика.

— Може би двадесет минути? — обяви най-после Алек.

— По дяволите! — изруга тя. — Отивам долу да съобщя на офицерите. Има ли още нещо, което трябва да знаят?

Хофман посегна и дръпна ръката на Алек, мънкайки нещо на забързан машинистки. Очите на Алек се ококориха, докато го слушаше.

— Точно така — каза. — Екипът от разузнавачи, които спомена — и ние ги видяхме. Въоръжени са със сигнални ракети, които съдържат някакъв вид лепкав фосфор!

Всички замълчаха за миг. Фосфор… идеалното средство да изпепелиш звяр на водородно дишане.

Може би германците нямаха план да ги залавят живи в крайна сметка.

— Е, тръгвай, момче! — Викна на Дерин г-н Хърст. — Ще изпратя гущер до другия двигател. А вие двамата — да вземем да задвижим тази машинария!

Дерин погледна за последно към Алек, а после прекрачи двигателя. Хвърли се надолу към мостика, а въжето цвърчеше между ръкавиците й.