Скот Уестърфийлд
Левиатан (31)

Тридесет и едно

Дерин слушаше стария механик, който спореше за нещо с Алек.

Нямаше нужда да знае машинистки, за да разбере какво казваше — беше чула думата „цепелин“ от устата на Клоп. Значи това не бяха спасителните екипи…

Бяха проклети германци!

Предположи, че Клоп иска да се върнат обратно в замъка и да оставят цепелините да си свършат работата. Двата самолета едва ли бяха вече забелязали Бурехода. Така че веднъж да бъде унищожен Левиатан и Алек и приятелите му щяха да продължат да се укриват необезпокоявани.

Д-р Барлоу тъкмо щеше да се намеси в спора, когато Дерин я накара да замълчи с ръка на рамото, сигурна какво точно трябва да каже.

— Приятелят ви Волтер е там, Алек. Защото той се предаде заради теб!

— Знам това — отвърна Алек. — Но изглежда Волгер е имал план и за този вариант. Накарал е Клоп да обещае, че ще ме крие, в случай че германците дойдат.

Дерин въздъхна. Този граф беше голям хитрец.

Алек отново заговори на машинистки, заповядвайки на Клоп да прекъсне връзката между самохода и шейната. Беше странно колко много немски думи бяха почти същите като в английския, стига да имаш слух да ги чуеш. Но както никога, Алек не постигаше онова, което иска. Възрастният мъж стоеше със скръстени ръце, продължавайки да повтаря „найн“ и „нихт^[1]“, което и последният глупак можеше да прецени, че на машинистки значи „не“.

Беше очевидно, че Бауер и Хофман ще се подчинят на Клоп, а не на Алек, колкото и да беше важно това момче по машинистките земи. Без помощта им Буреходът щеше да си стои тук, като куче, вързано за кол.

Дерин извади ножа си, но реши, че едва ли би сработило отново да го опре в гърлото на Алек. А освен това му беше обещала да не го прави повече.

Ала беше време да сложи край на кавгата.

С дръжката на ножа здраво чукна Клоп по каската със заострен връх. Тя се плъзна пред очите му, заглушавайки последната му реплика.

Дерин се обърна към Алек.

— Дай ми една брадва.

 

 

За миг се спусна по стълбицата от вериги, а брадвата бе запасана през ремъците на осигуровката й. Тук по наклона снегът бе доста дълбок и изпълваше ботушите й с убийствен студ, докато си проправяше път към шейната.

Беше наблюдавала как Клоп подготвя приспособлението си и затова знаеше слабостите му. Краищата на веригата бяха заварени за два железни лоста в предната част на шейната, а самата верига минаваше през стоманен пръстен в средната част на Бурехода. Ако успееше да скъса единия край, веригата щеше да се плъзне през пръстена и да се освободи от самохода.

Но веригата беше масивна — всяка брънка бе дебела колкото юмрука на Дерин. Избра дясната страна на шейната. Заварката изглеждаше по-недоизпипана от тази страна — дървото около желязото беше цялото накапано с разтопен метал. Взе малко сняг с ръце и го натрупа около една от брънките на веригата. Надяваше се Алек да беше прав и смразяващият студ да направи метала по-чуплив.

— Добре, сега — каза и надигна брадвата. — Счупи се!

Първият удар немощно отскочи. Веригата беше прекалено отпусната, за да поеме силата на замаха.

— Нямаме време за това! — извика тя, поглеждайки към хоризонта. Двата самолета вече бяха достатъчно близо, за да види маркировката им — железните кръстове на опашките и сребристото проблясване на броните на утринното слънце.

— Господин Шарп! — извика д-р Барлоу, промушила глава през люка на Бурехода. — Можем ли да помогнем някак?

— Да — извика Дерин. — Опънете веригата!

Д-р Барлоу изчезна и само след миг двигателите се съживиха. Буреходът направи крачка напред и веригата се опна. Шейната се поотмести леко до Дерин, докато тя трупаше още сняг.

Със следващия замах нанесе силен удар върху твърдия метал, а обратната сила се върна като неприятен шок по ръцете й. Наведе се да погледне отблизо — ударът беше оставил малък белег върху една от брънките и още един върху самата брадва. Веригата обаче все още бе непокътната.

— Да му се не види!

— Нещо?

Дерин не отвърна, а замахна отново с все сила. Брадвата отскочи от ръцете й — Дерин се отдръпна назад, докато инструментът се завърташе във въздуха и накрая се приземи на няколко ярда.

— Внимавайте, господин Шарп! — скара се дамата.

Дерин я игнорира и отново погледна отблизо. Един от пръстените на веригата вече беше леко счупен, но не достатъчно, за да може другият пръстен да се освободи.

Но ако се приложеше повече сила металът можеше да поддаде.

Тя викна към Бурехода.

— Кажете на Алек да дърпа — колкото може по-силно!

Д-р Барлоу кимна и не след дълго Буреходът отново заръмжа. Машината прехвърли тежестта си от единия крак на другия и се зарови по-надълбоко в снега. Захвърчаха искри, докато металните крака стържеха по скалата най-отдолу. Шейната се премести малко напред, опирайки се в коляното на Дерин, като някакво грамадно сляпо зверче, което се опитва да привлече вниманието й.

Счупената брънка вече се огъваше, а пукнатината се разширяваше с всяко подаване на сила в двигателите. Дерин предпазливо отстъпи назад с една крачка. Веригата щеше да се изплющи като гигантски метален камшик, щом се освободеше.

Огледа хоризонта. Двата кораба се бяха разделили, за да се спуснат към жертвата си от противоположни посоки. Небето оживя, когато ятата на Левиатан се спуснаха нагоре. Ала самият кит лежеше неподвижен на земята, неспособен да избяга от атаката на Машинистите.

— Да му се не види и това! — Дерин тръгна с мъчителни стъпки през снега към мястото, където бе паднала брадвата и я издърпа от преспата. Един добър удар някъде по веригата щеше да успее да разкъса проклетата брънка.

Хвана един ремък, отвързан от товара, за да се пристегне, заслушана към напъните на Бурехода. Когато улови ритъма в главата си, надигна брадвата с едната ръка и я стовари долу, точно когато двигателите ревяха най-силно…

Веригата се разкъса и частите излетяха по-бързо, отколкото можеше да ги види. Внезапно освободен, самоходът се втурна напред, а брънките започнаха да се изнизват през металния пръстен в средата на корпуса му, тракайки като картечница Максим. Освободеният край се развъртя във въздуха за секунди, плющейки диво над главата на самохода, което накара д-р Барлоу да се стресне и да се скрие вътре.

Ала веригата все още бе прикрепена към лявата страна на шейната… и когато се освободи от стоманения пръстен на Бурехода, полетя с цялата си дължина обратно към Дерин.

Тя се хвърли в снега и чу как металът профучава над главата й. Уари се в товара върху шейната, прерязвайки чувалите с брашно и въздухът се изпълни с мъгла от бял прах.

Веригата падна тежко върху снега и се плъзна по земята, следвайки олюляващия се самоход, който най-после набра нужната му енергия.

Дерин се изправи, изкашляйки сухия вкус на вдишаното брашно.

Нещо се опираше в коляното й…

Шейната настоятелно я побутваше, набирайки скорост. Какво я дърпаше сега? После осъзна какво се бе случило. Последният тласък от веригата я бе засилил по склона.

— А, сега, чудна работа! — рече Дерин, покатервайки се върху шейната. Звукът от плъзгането на релсите по снега се усилваше, докато тя продължаваше да плюе още брашно от устата си.

Отпред Буреходът бе спрял, а предната част бе обърната в обратната посока. Алек явно я изчакваше да се качи обратно по стълбата.

Но шейната се носеше право към краката на самохода!

Олюлявайки се върху един чувал със сушени кайсии, Дерин оформи фуния пред устата си с шепи и извика:

— Доктор Барлоу!

Отговор не последва, нито пък някой се показа от люка. Какво правеха там вътре? Да не би да играеха на „Не се сърди човече“?

А шейната се ускоряваше все повече.

— Доктор Барлоу! — извика тя отново.

Най-после от люка се подаде черното бомбе. Дерин размаха ръце, за да посочи къде е шейната, как се движи и как нещата отиват към пълен крах. Очите на дамата-учен се разшириха, когато забеляза как освободеният товар се носи надолу към самохода.

Отново изчезна.

— Време беше — каза Дерин и скръсти ръце.

Голям късмет беше, че успя да се изкатери отгоре. Шейната се засилваше с всяка изминала секунда и вече се спускаше по-бързо, отколкото Дерин би могла да бяга в снега. Отново се хвана здраво за един от ремъците, защото не искаше да изпадне и да свърши като петно под шейната.

Буреходът най-после започна да се движи отново, правейки огромна крачка напред. Машината се олюля леко, като заслепено животно, което се чуди дали да бяга от хищника по петите си.

Дерин се намръщи, надявайки се, че няма да се впуснат в битка без нея. Ала Алек не изглеждаше от онези, които изоставят хората си.

Д-р Барлоу се показа отново, а двигателите на самохода ревнаха. Докторката викаше нещо към кабината, насочвайки Алек по някаква вдъхновена от науката стратегия.

Ала шейната вече ги застигаше, набирайки по-голяма скорост от Бурехода върху заледения сняг. Дерин погледна нагоре към товара, който се извисяваше над нея. Ако тези два грамадни обекта се сблъскаха, тя щеше да е точно по средата.

— Мърдай! — извика тя, покатервайки се още по-нагоре по купчината.

Буреходът се приближаваше все повече и Дерин осъзна, че д-р Барлоу е откачила. Дори не се опитваше да ги насочи извън траекторията на шейната. Самоходът продължаваше да върви с равномерен ход, само идейка по-бавно от натоварената врата.

Тя се опита да покаже недоумението си на д-р Барлоу, а дамата имитира движения на изкачване в отговор на това.

Дерин се намръщи и тогава видя стълбицата, която висеше от долната част на Бурехода. Полюшваше се на вятъра, заедно с бяга на машината, влачейки се отзад като счупено детско хвърчило.

— О, едва ли мислите, че ще мога да се хвана за това нещо — измърмори си тя. Стълбата беше цялата от вериги и метални пръчки, които служеха за стъпала — достатъчно тежка, за да избие някой зъб!

Дерин скръсти ръце. Можеше да се качи върху самохода, ако шейната спреше, нали така? Разбира се, колкото по-бързо успееше да се върне на борда, толкова по-скоро щяха да отидат и да помогнат на Левиатан.

Там от другата страна на ледника, Машинистите вече правеха първия си заход. Картечниците проблясваха от гондолите им, заобиколени от облак флашетни прилепи. Сега виждаше колко малки са цепелините — едва стигаха дължина от двеста ярда. Ала Левиатан под тях бе съвсем безпомощен — ятата му гладуваха и бяха разбити от битката предната вечер.

— Явно нямам друг избор — измърмори Дерин.

Буреходът вече беше близо, толкова близо, че огромните му крака хвърляха сняг в лицето й. Ала стълбата все така се вееше далеч от нейния обсег. Дерин запристъпва предпазливо към предния край на шейната и се качи върху един варел захар в нестабилен баланс. Въпреки това не успяваше да достигне целта си. Налагаше се да скочи.

Приготви се, разпъвайки ръце и се опита да улови някакъв ритъм в люшкането на стълбата.

Най-накрая скочи във въздуха…

Пръстите й се сключиха около една от металните пръчки и тя се озова в полет между краката на самохода. Ревът на двигателите беше оглушителен. Около нея дрънчаха и скърцаха всякакви джаджи и бутала, а два ауспуха изхвърляха горещ черен дим в лицето й. Тя се разклащаше при всяка гигантска крачка, а краката й се люлееха лудо. Стълбата се усука във въздуха и завъртя Дерин като пумпал.

Тя замаха с крака, докато единият ботуш не се закачи за една от ниските пръчки, които служеха за стъпала и застопори стълбата — светът престана да се върти бясно около нея.

Погледна нагоре и забеляза Бауер и Хофман, които надничаха от мрака на корпуса. Бауер протегна ръка навън. Тя трябваше само да се качи няколко метра по-нагоре.

Сякаш беше лесна работа това.

Дерин посегна нагоре, за да се хване за следващата пръчка. Металът беше нащърбен и се закачаше за ръкавиците й. Издърпа се решително нагоре, като се опитваше да не забелязва шиповете, наредени около входа на люка.

Най-после се приближи достатъчно, за да посегне и да се хване за ръката на Бауер. Хофман също се хвана здраво и двамата я издърпаха бързо вътре.

— „Вилкомен ан борд^[2]“ — Бауер с усмивка на лицето. Туй, разбира се, значеше „Добре дошъл на борда“.

Да му се не види, машинисткият език си беше лесен.