Скот Уестърфийлд
Левиатан (26)

Двадесет и шест

Докато се връщаха към отвора, Дилан каза:

— Дамата сигурно мисли, че си някой специален.

Алек го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Машинното е с ограничен достъп.

Дилан се наведе и прошепна:

— Там има нещо адски странно.

Алек не отговори, замислен какво изобщо би могло да бъде квалифицирано като странно в тази какофония от мерзости. През последните няколко часа беше видял достатъчно неестествени създания за целия си живот.

— Но предполагам, че няма проблем — продължи Дилан. — Предвид това как реши да ни помогнеш.

— Не и благодарение на теб.

Дилан спря.

— Това пък какво трябваше да означава?

— Ако беше само ти на ледника и пръста нямаше да си мръдна.

— Е, това вече беше грубичко!

— Грубичко ли? — избухна Алек. — Донесох ви лекарства, спасих те от… премръзнал задник. А когато те помолих да си мълчиш, изпрати след мен онези отвратителни кучета!

— Тъй де — отвърна Дилан. — Ама ти бягаше.

— Трябваше да се прибера вкъщи!

— Е да, ама аз трябваше да те спра. — Дилан скръсти ръце. — Заклел съм се пред Въздушните сили и пред крал Джордж да защитавам този кораб. Затова не можех да поемам обещания към някакъв непознат, когото току-що съм срещнал, нали така?

Алек се извърна, гневът му внезапно угаснал.

— Добре, предполагам, че си изпълнявал дълга си.

— Тъй де и аз така предполагам. — Дилан се обърна обиден и продължи да крачи. — А аз щях да ти благодаря задето не ме застреля.

— Няма защо.

— И специални благодарности, задето не изгори целия кораб. Включително и теб самия, глупчо.

— Не знаех, че въздухът е пълен с водород.

— Не можа ли да го надушиш? — разсмя се Дилан. — Онези твоите снобарски учители май не са те научили на много полезни неща, а?

Алек не понечи да спори — сред нещата, които бе научил от учителите си, бе как да игнорира оскърбленията. Вместо това попита:

— Значи това, което надушвам в момента, е водород?

— Не и тук — отговори Дилан. — Храносмилателният тракт си има нормален въздух, с изключение на метана, който е малко в повече. Затова ти мирише на кравешки газове.

— Образованието ми продължава — въздъхна Алек.

Дилан посочи към розовите извити стени.

— Виждаш ли онези пухкави неща между ребрата? Това са водородни торбички. Цялата горна половина на кита е пълна с него. Това, което виждаш, е просто вътрешност — малка частичка. Зверчето е двеста фута високо от горе до долу!

Над шестдесет метра — Алек се почувства нестабилен върху собствените си крака.

— Кара те да се чувстваш като кърлеж върху куче, нали? — рече Дилан, докато отваряше капака. Обви стълбата с крака и се плъзна надолу, приземявайки се глухо върху палубата.

— Очарователна картина — промърмори Алек, чувствайки тръпка на облекчение, докато слизаше обратно в гондолата. Беше хубаво отново да чувства твърда повърхност под краката си, нищо че беше наклонена, и твърди стени наместо мембрани и торбички. — Боя се, че предпочитам машините.

— Машини! — извика Дилан. — Адски безсмислени джаджи. На мен ми дай фабрикати за всеки ден.

— Наистина? — попита Алек. — Вашите учени отгледали ли са нещо толкова бързо, колкото влак?

— Не, но вие, Машинистите, някога правили ли сте влак, който ловува и се храни сам, или пък се лекува сам, или пък се възпроизвежда?

— Да се възпроизвежда? — Алек се разсмя. За момент си представи цяла тумба бебета-влакове, които задръстват железопътно депо, а това доведе мисълта му до някои други аспекти на чифтосването. — Не, разбира се. Ама че отблъскваща идея.

— А и на влаковете им трябват релси, за да се движат — продължи Дилан, изброявайки на пръсти. — А един слоньовър може да прекосява всякакви терени.

— И самоходите го могат.

— Самоходите са пълен боклук в сравнение с истинските неща! Тромави са като пияна маймуна, а дори не могат да се изправят като паднат!

Алек изсумтя, въпреки че последното бе вярно за по-големите дредноути.

— Е, ако „зверчетата“ ти са толкова чудесни, как така германците успяха да ви свалят? С машини.

Дилан го изгледа лошо, сваляйки едната си ръкавица. Ръката му се сви в юмрук.

— Десет на един, а и те всички бяха свалени. И се обзалагам, че не са се приземили така меко.

Алек осъзна, че е прекалил. Дилан сигурно познаваше хора от екипажа, които са били ранени или дори убити по време на крушението. За момент се зачуди дали момчето нямаше да го удари.

Но Дилан просто се изплю на пода и се завъртя в обратната посока.

— Чакай — извика Алек. — Съжалявам.

Момчето спря, но не се обърна.

— Съжаляваш за какво?

— За това, че корабът ви е толкова лошо ранен. И задето казах, че бих ви оставил да умрете от глад.

— Хайде — рече Дилан сковано. — Трябва да се погрижим за яйцата.

Алек примигна, а после побърза след него. Яйца ли?

 

 

Стигнаха до една малка стая на средната палуба на гондолата. Беше пълен хаос — по целия под имаше разпръснати машинни части, счупени стъкла и снопове слама. Беше странно топло вътре и миришеше на нещо като…

— На развалени яйца ли мирише? — попита Алек.

— По научному се казва сяра. Виждаш ли тук? — Дилан го заведе до една голяма кутия в ъгъла, която изпускаше гореща пара в студения въздух. — Яйцата имат много сяра в себе си, а повечето от тези са счупени, благодарение на германските ти приятели.

Алек примигна в полумрака. Облите форми пред него приличаха точно на… гигантски яйца.

— Що за чудовищно създание е снесло тези яйца?

— Не са снесени, а са направени в лаборатория. Когато създаваш ново зверче, трябва да изчакаш да се оформи добре. Жизнените нишки са вътре и изграждат зверчетата от хранителните вещества в яйцата.

Алек погледна надолу с погнуса.

— Всичко това звучи безбожно.

Дилан се разсмя.

— Същото нещо се е случило и когато твоята майка те е носила в утробата си. Всяко живо същество има жизнени нишки — цялостно разписание във всяка клетка на тялото ти.

Това очевидно беше пълна глупост, но Алек не посмя да спори. Последното нещо, което му трябваше, бе да слуша още гнусни подробности. И все пак не можеше да откъсне поглед от яйцата, които издигаха пара.

— Какво ще излезе от тези?

Дилан надигна рамене.

— Дамата-учен не казва.

Момчето мушна ръка в сламата, в която бяха положени яйцата, и извади един термометър. Изгледа го с присвити очи, изруга в мрака, а после извади от джоба си тънка тръбичка и изсвири няколко тона.

В стаята изведнъж стана по-светло и Алек забеляза цял грозд светещи червеи, които увиснаха от тавана точно до главата му. Отстъпи от тях.

— Какви са тези неща?

Дилан надигна глава от работата си.

— Кое? Светлочервеите ли?

Алек кимна.

— Името е подходящо, предполагам. Вие, Дарвинистите, не сте ли открили още огъня?

— Я млъквай — отвърна Дилан. — Използваме газови лампи, но, докато корабът е в кръпки, е прекалено опасно. Какво използват на цепелините, свещи ли?

— Не ставай смешен. Мисля, че имат електрически лампи.

Дилан се изсмя.

— Загуба на енергия. Биолуминесцентните червеи преработват и създават светлина от всякакъв тип храна. Могат да ядат дори пръст, като земни червеи.

Алек смутено погледна грозда от червеи.

— На тях ли свириш?

— А, да — Дилан размаха тръбичката. — Мога да управлявам повечето от животинчетата на борда с това.

— Да, помня, че изсвири на онези… кучета-паяци?

Дилан се засмя.

— Водородни хрътки. Патрулират по мембраната на кораба за течове… и преследват някой друг натрапник, ако се появи. Извинявай, ако са те изплашили.

— Не ме изплашиха… — започна Алек, но после забеляза купчината торбички на пода. Бяха онези, които бе донесъл — комплектите за първа помощ.

Приклекна и отвори един. Беше пълен.

— А-а, да. — Дилан обърна гръб на яйцата с виновно изражение. — Не успяхме да занесем тези в лечебницата.

— Виждам.

— Ами, д-р Барлоу трябваше да ги види първа! — Дилан прочисти гърло. — После пожела веднага да се срещне с теб.

Алек въздъхна и затвори торбичката.

— Явно беше безсмислен жест това да ви нося лекарства. Сигурен съм, че вие, Дарвинистите, лекувате хората с… пиявици или нещо такова.

— Не че знам за такива методи — засмя се Дилан. — Разбира се, използваме хлебна плесен, за да спираме инфекции.

— Искрено се надявам да се шегуваш.

— Никога не лъжа! — отвърна Дилан и се изправи. — Виж, Алек, тези яйца са топли като да са в печка. Хайде да занесем комплектите на лекарите сега. Сигурен съм, че ще им намерят приложение.

Алек надигна вежда.

— И не ме взимаш на подбив?

— Ще ми се да потърся и старшия. Стреляха по него точно преди падането и не знам дали е прескочил трапа. Той и един мой приятел висяха от едно въже, когато взехме да пропадаме.

Алек кимна.

— Добре.

— Идването ти никак не е безсмислен жест — каза Дилан. — В крайна сметка спаси задните ми части от премръзване.

* * *

Докато крачеха към лечебницата, Алек забеляза, че коридорите и стълбищата сякаш бяха по-изправени.

— Корабът май не е толкова наклонен вече, а? — попита.

— Нагласят сбруята — отвърна Дилан. — По малко на всеки час, за да не притесняват кита. Чух, че трябва да сме успоредно на земята до изгрев-слънце.

— Изгрев — промърмори Алек. Дотогава Волгер вече ще е стартирал плановете си, каквито и да бяха те. — След колко време е това?

Дилан извади часовник от джоба си.

— Половин час. Но може и да е повече, докато слънцето се появи над планините.

— Само половин час? — разфуча се Алек. — Мислиш ли, че капитанът ще послуша д-р Барлоу?

Дилан сви рамене.

— Тя е клечка, дори и за учен.

— Какво точно означава това?

— Означава, че е адски важна. Приземихме се в Риджънт парк само, за да я вземем. Тя ще накара стареца да я послуша.

— Хубаво. — Минаха покрай цяла поредица люкове и Алек се загледа в просветляващото небе. — Семейството ми скоро ще е тук.

Дерин завъртя очи.

— И ти се мислиш за голямото добрутро, нали?

— Моля?

— И ти се смяташ за някой много важен — обясни бавно Дилан, сякаш разговаряше с идиот. — Сякаш си много специален.

Алек изгледа момчето и се зачуди какво да каже. Всъщност нямаше смисъл да го обяснява, той наистина беше специален — наследник на империя от петдесет милиона души. Дилан нямаше да разбере какво има предвид.

— Може да се каже, че съм отгледан в необичайна среда.

— Явно си единствено дете.

— Ами… да.

— Ха! Знаех си — викна Дилан. — Значи мислиш, че семейството ти ще се хвърли срещу сто човека военни, само за да прибере теб?

Алек кимна и отвърна просто:

— Ще го направят.

— Да му се не види! — Дилан поклати глава и се разсмя. — Родителите ти сигурно много са те разглезили.

Алек се извърна и отново тръгна по коридора.

— Предполагам, че е било така.

— Било? — Дилан изтича, за да го настигне. — Чакай малко, родителите ти са мъртви?

Отговорът на Алек заседна в гърлото му и той осъзна нещо много странно. Майка му и баща му си бяха отишли преди месец, но тази част — да го каже на някого, беше нещо съвсем ново. Екипажът на Бурехода знаеше истината преди него, в крайна сметка.

Не посмя да се обади. Дори след толкова време, с произнасянето на тези думи рискуваше да загуби контрол над празнотата вътре в себе си.

Успя само да кимне.

Странно, но Дилан му се усмихна окуражаващо.

— И моят татко си отиде! Това е наистина най-ужасното нещо, нали?

— Да, така е. Съжалявам.

— Поне майка ми е още жива. — Момчето надигна рамене. — Но се наложи да я разочаровам. Не разбираше желанието ми да стана войник.

Алек се намръщи.

— Коя майка не би искала синът й да бъде войник?

Дилан прехапа устни и отново надигна рамене.

— Малко е сложно. Татко щеше да ме разбере, ама…

Гласът му заглъхна докато минаваха през една голяма стая с дълга маса по средата, а студеният вятър проникваше вътре през грамаден счупен прозорец. Дилан спря и застана за миг на място, загледан в небето, което добиваше металически, червеникавосив цвят. Тишината натежа и на Алек за стотен път му се прииска да бе наследил дарбата на баща си да казва правилното нещо в правилния момент.

Най-накрая прочисти гърло.

— Радвам се, че не те застрелях, Дилан.

— Аха, и аз също — отвърна простичко момчето и се извърна. — А сега да носим тези комплекти на доктора и да видим какво става с господин Ригби.

Алек го последва с надеждата, че г-н Ригби, който и да бе той, е все още жив.