Скот Уестърфийлд
Левиатан (22)

Двадесет и две

— Това е цепелин! — извика Алек. — Открили са ни!

Графът погледна нагоре.

— Въздухоплавателен съд е, няма съмнение. Но никак не ми звучи като цепелин.

Алек се намръщи, заслушан напрегнато. Други шумове — колебливи и нелепи, се дочуваха над далечния тътен на двигателите — писъци, свирки, цвърчене — като менажерия, пусната на свобода.

На кораба му липсваше и симетрията на цепелина — предната част бе доста по-голяма от задната, а повърхността бе неравна и нашарена в различни цветове. Облаци от малки крилати форми пърхаха около него, а кожата му светеше с неземно зеленикаво сияние.

И тогава Алек забеляза грамадните очи…

— Дявол да го вземе! — изруга. Това не беше никаква машина, а Дарвинистко творение!

И преди беше виждал чудовища, разбира се — говорещи гущери из модните салони в Прага, някое и друго измислено животно по пътуващите циркове, но нищо толкова гигантско като това. Беше като една от онези военни играчки, която сякаш се бе съживила, ала хиляда пъти по-голяма и по-невероятна.

— Какво търсят Дарвинистите тук? — попита тихо той.

Волгер посочи.

— Изглежда бягат от опасност.

Очите на Алек проследиха жеста — забеляза следите от куршуми по фланга на създанието, които проблясваха със зелена светлина. По такелажа, който висеше от двете страни на кораба, пълзяха хора — някои бяха ранени, други ремонтираха. А сред тях сновяха някакви неща, които не бяха хора.

Когато корабът мина почти над главите им, Алек почти се скри зад парапета. Ала екипажът като че беше прекалено зает, за да забележи нещо под себе си. Звярът бавно се обърна, докато кацаше, снижавайки се под нивото на планините от двете страни.

— Дали това безбожно нещо ще кацне? — попита Алек.

— Изглежда нямат избор.

Огромното създание се плъзна към бялата шир на ледника — единственото място, което изглеждаше достатъчно голямо за кацане. Дори и ранено, то се приземи леко като перце. Алек задържа дъха си няколкото дълги секунди, през които съществото балансираше над снега.

Крушението се разгърна бавно. Около звяра се надигнаха бели облаци сняг, а кожата му се къдреше на вятъра. Алек забеляза неколцина мъже, които изпадаха от местата си по горната част, но бяха твърде далеч, за да се чуят виковете им, дори и през чистия студен въздух. Корабът продължи да се плъзга все по-надалеч, докато черните му очертания не изчезнаха зад бяла пелена.

— Най-високата планинска верига в Европа, а войната ни настига толкова бързо. — Граф Волгер поклати глава. — В какво време живеем.

— Смятате ли, че ни видяха?

— В целия този хаос? Не мисля. А и тази наша развалина едва ли прилича на нещо определено от далеч, дори посред бял ден. — Графът въздъхна. — Все пак — никакъв огън за домашни нужди за известно време. Трябва да определим и стража, докато не си тръгнат.

— Ами ако не си тръгнат? — попита Алек. — Ако не могат?

— Няма да издържат дълго — отвърна Волгер безразлично. — Няма нищо за ядене на този ледник, нямат подслон, нито пък гориво за огън. Само лед.

Алек се обърна и се загледа в него.

— Но ние не можем да оставим тези хора да умрат!

— Позволете да ви напомня, че те са ваши врагове, Алек. Само защото германците ни преследват, не значи, че Дарвинистите са наши приятели. На този кораб сигурно има стотина души! Може би достатъчно, за да превземат замъка. — Гласът на Волгер омекна, докато гледаше към небето. — Да се надяваме, че няма да дойде помощ. На дневна светлина самолет отгоре ще означава катастрофа.

Алек отново погледна към другата страна на ледника. Снегът, който се надигна при катастрофата, се уталожваше около кораба и разкри, че звярът лежи на една страна, като изхвърлена на брега риба. Зачуди се дали Дарвинистките творения умираха от студ толкова бързо, колкото естествените животни. Или хората.

Стотина души…

Погледна надолу към конюшните — имаше достатъчно храна за малка армия. И лекарства за ранените, кожи и дърва за огрев.

— Не можем просто да седим тук и да гледаме как умират, графе. Независимо дали са врагове или не.

— Не ме ли слушахте? — извика Волгер. — Вие сте наследник на трона на Австро-Унгария. Дългът ви е към империята, а не към хората на ледника.

Алек поклати глава.

— В момента няма какво особено да направя за империята.

— Все още не. Но ако съхраните живота си, достатъчно скоро ще се сдобиете със силата, необходима да спрем тази лудост. Не забравяйте — императорът е на осемдесет и три, а войните не са благосклонни към старите хора.

С тези последни думи гласът на Волгер се пречупи и изведнъж самият той се състари невероятно, сякаш последните пет седмици най-после го бяха настигнали. Алек преглътна отговора си, припомняйки си какво бе пожертвал Волгер — дома си, позицията си, как се бе превърнал в обект на преследване, как прекарваше безсънни нощи до радиото. И когато най-после бяха на сигурно място, това гнусно животно просто падна от небето, заплашвайки да провали толкова години на подготовка.

Нищо чудно, че искаше да забрави за въздушния звяр, умиращ сред снеговете на няколко километра от замъка.

— Разбира се, Волгер. — Алек взе ръката му и го поведе надолу от студената и ветровита тераса на кулата. — Ще наблюдаваме и ще чакаме.

— Най-вероятно ще поправят безбожното създание — каза Волгер на стълбището. — И ще ни оставят тук, без да се замислят много.

— Несъмнено.

Докато пресичаха двора, Волгер внезапно спря Алек с болезнено изражение на лицето.

— Щяхме да им помогнем, ако можехме. Но тази война ще превърне целия континент в развалини. Разбирате това, нали?

Алек кимна и поведе графа към голяма зала на замъка, където Бауер струпваше дърва в камината. Като видя храната подготвена за готвене, Волгер въздъхна уморено и съобщи на останалите мъже за падналия въздухоплавателен съд — още седмица без огън и дълги, мразовити дежурства на стража всяка нощ.

Но храната в замъка, дори и студена, беше удоволствие след всички онези забъркани на крак в долната част на Бурехода закуски. Складовете криеха късчета разкош, какъвто не бяха вкусвали от седмици — пушена риба за вечеря, сушени плодове и компот от праскови за десерт. Виното беше отлично и когато Алек предложи да поеме първата смяна, останалите вдигнаха продължителен тост в негова чест.

Никой не повдигна и дума да спасят хората от кораба. Може би останалите трима смятаха, че чудовищното създание ще полети отново. Не бяха видели дупките от куршуми по фланга, нито пък мъжете, които висяха ранени и бездиханни по такелажа. Говореха като войници, обсъждайки как да защитят замъка от въздушна атака. Бауер и Клоп спореха дали оръдието на Бурехода ще може да се насочи достатъчно нависоко, че да уцели самолет.

Алек слушаше и наблюдаваше. Беше спал почти през целия ден и бе поел управлението едва след залез-слънце, когато очите на Клоп вече се предаваха. Дори нямаше полунощ, а щеше да се зазори още преди да почувства нуждата за сън. Само че другите бяха изтощени от цял ден пътуване и от смразяващия студ.

Щом заспаха, Алек тихичко се качи до парапета на кулата.

Корабът лежеше като мрачна купчина върху безизразната белота на ледника. Сега изглеждаше по-малък, сякаш бавно се свиваше. Не се виждаха огньове или лампи, само зеленото сияние, което бе забелязал по-рано. Миниатюрни светли петънца се движеха по останките, като зелени светулки, летящи около огромните рани на гиганта.

Алек потрепери. Беше чувал ужасни истории за Дарвинистките създания — неестествени комбинации между тигри и вълци, митични чудовища, говорещи и дори разумни като хората животни, които обаче нямаха души. Бяха му разказвали, че след създаването на тези безбожни творения, духовете на демони завладявали телата им — чистото зло от плът и кръв.

Разбира се, бяха го учили и на това, че императорът е мъдър и добър, че австрийският народ го обича и че германците са техни съюзници.

Алек се спусна по стълбите на кулата и на пръсти мина покрай спящите мъже към складовете. Лесно откри медицинските комплекти — осем торбички, отбелязани с червени кръстове. Взе три, но реши да не се товари с храна. Това можеше да стане и по-късно, ако корабът наистина бе лошо ранен.

Преоблече се в селските си дрехи, отказа се от кожусите си и избра най-парцаливото кожено палто, което успя да намери. От оръжейната стая взе автоматичен пистолет Щаер и два пълнителя с по осем куршума. Не беше точно оръжието, което ще носи един швейцарски селянин, но Волгер беше прав за едно нещо — все пак бяха във война, а Дарвинистите бяха техни врагове.

Най-накрая избра чифт снегоходки. Алек не беше сигурен как точно щяха да му помогнат тези джунджурии, но Клоп се беше зарадвал, когато ги бе видял — развика се нещо за планинските походи по време на Балканските войни.

Желязното резе на портата се плъзна тихо настрани, а огромната врата се отвори широко само с леко побутване. Беше толкова просто да се измъкне навън, хвърляйки на вятъра цялата извоювана с толкова труд безопасност. Със сигурност му се струваше по-благородно от това да се крие вътре, в очакване да наследи империята.

След половин километър сред снега, Алек осъзна, че най-после бе успял да се измъкне под носа на стария си преподавател по фехтовка.

* * *

Снегоходките изглеждаха нелепо, като тенис ракети прикрепени за ботушите му. Но пък вършеха работа и предпазваха краката му от затъване през крехката коричка в дълбокия сняг отдолу. Дългите му плъзгащи се стъпки бързо го отвеждаха по стъпките на Бурехода, докато не се отдалечи дотолкова, че следите му вече не се виждаха от стените на замъка.

Беше леко да се движи по гладкия ледник и след час вече бе достатъчно близо, за да чува виковете на Дарвинистите, докато работеха по ранения си кораб. Изкачи се по ръба на равнината, докато не стигна до една издатина с изглед към огромния силует на леда.

Алек застана на ръба, смаян от гледката под себе си.

Катастрофата приличаше на късче от ада, успяло да изплува на повърхността. Ята от крилати твари се виеха около вдлъбнатините на спаружващия се балон с газ. Членовете на екипажа се носеха по кожата на големия звяр, придружени от странни шесткраки кучета, които душеха и риеха с лапи при всяка дупка от куршум. Зелените светлинки, които бе видял още от замъка, покриваха цялото тяло на животното. Лазеха, като светещи личинки по къс сурово месо.

А вонята! На развалени яйца и зеле, наред с някаква солена миризма, обезпокоително напомняща на рибата, с която беше вечерял. Алек се зачуди за миг дали германците не бяха прави в крайна сметка. Тези безбожни зверове бяха сами по себе си обида за природата. Може би си заслужаваше да водят война и да отърват света от тях веднъж завинаги.

И въпреки това не можеше да откъсне поглед от създанието. Дори ранено и проснато така безпомощно, изглеждаше могъщо — по-скоро нещо митично, отколкото създадено от човешка ръка.

Появиха се четири лъча от прожектори, които осветиха фланга на съществото. Сега Алек можеше да види защо звярът се бе търколил на една страна по време на катастрофата — гондолите, които висяха от долната му част, бяха избегнали участта да бъдат смазани под тежестта му върху снега.

Събирайки смелост, той се спусна към ледника и се насочи към неосветената страна на животното. Само неколцина мъже се трудеха там, въпреки че повредите не изглеждаха да са по-маловажни. Като се приближаваше все по-близо, Алек пристъпваше леко и само снегоходките му шумоляха в мрака.

Докато се прокрадваше по дължината на кораба, зеленото сияние като че ли капеше като кръв върху леда. Беше сигурно, че звярът умира.

Беше глупаво от негова страна да мисли, че ще може да помогне. Може би трябваше да остави лекарствата някъде наблизо и да се измъкне…

От сенките се чу леко стенание.

Алек се промъкна по-близо, а въздухът около него се затопляше с всяка крачка. Стомахът му се преобърна. Та това беше живата топлина от тялото на създанието! Борейки се с гаденето в себе си, направи още няколко крачки напред, като се опитваше да не гледа към зелените светлинки, които лазеха под кожата на съществото.

Един млад авиатор лежеше в мрака, притиснат към тялото на звяра. Очите му бяха затворени, а от носа му течеше кръв.

Алек приклекна и пролази до него.

Това беше просто момче с фини черти и светло кестенява коса. Яката на летателния му костюм беше запечена от кръв, а лицето му изглеждаше смъртно бледо на фона на меката зелена светлина. Явно бе лежал сгърчен върху леда през всичките часове от падането, а топлината на гиганта бе съхранила живота му.

Алек отвори една от медицинските торбички, ровейки измежду шишенцата с ароматни соли и спирт за втриване.

Раздвижи солите под носа на момчето.

— Да му се не види! — изкряка то на висок глас, отваряйки очи с примигване.

Алек се намръщи и се зачуди дали бе чул правилно.

— Добре ли сте? — осмели се да попита на английски.

— Малко ми се е размътила тиквата — отвърна момчето, потривайки главата си. Бавно седна, оглеждайки пейзажа наоколо, а изцъклените му очи се разшириха от удивление. — Скапана работа! Лошо се приземихме май, а? Горкото зверче май е станало на смачкана развалина.

— И ти самият си доста смачкан — рече Алек, отвъртайки капачката на спирта за втриване. Навлажни една марля и я притисна към лицето на момчето.

— Оох! Спри! — Момчето избута марлята и седна изправен, но вече с по-бистър поглед. Подозрително изгледа снегоходките на Алек. — А ти кой си, всъщност?

— Дойдох да помогна. Живея наблизо.

— Тук горе? В тоя скапан сняг?

— Да. — Алек прочисти гърло и се зачуди какво да каже. Винаги се бе оправял безнадеждно зле с лъжите. — В нещо като село.

Момчето присви очи.

— Я чакай малко — приказваш като Машинист!

— Ами… сигурно. В тази част на Швейцария използваме диалект на немския.

Момчето го загледа още известно време, после въздъхна и потърка глава.

— Хубаво, швейцарец си. Катастрофата сигурно ми е размътила ума. За момент реших, че може да се един от ония нещастници, дето ни свалиха.

Алек надигна вежда.

— А после съм се приземил тук, за да се погрижа за кървавия ти нос?

— Абе нали ти казах вече, че беше леко тъпо да си го помисля — отвърна момчето, грабвайки напоената със спирт марля от ръката на Алек. Притисна я към носа си и се смръщи. — Но благодаря за грижите. Голям късмет, че се появи, иначе задникът ми щеше да се смръзне в тоя клинч!

Алек надигна отново вежда и се зачуди дали момчето винаги си говореше така или просто още не бе дошло на себе си, от катастрофата. Дори облян в кръв и покрит с рани, имаше странно наперено излъчване, сякаш се разбиваше с гигантски кораби всеки ден.

— Да — рече Алек. — Замръзналият ти задник щеше да е неприятен инцидент.

Момчето се усмихна.

— Ще помогнеш ли?

Хванаха се за ръце и се издърпаха заедно нагоре, като момчето все още не можеше да се държи съвсем добре на краката си. Ала, когато се закрепи, се поклони триумфално, издърпа ръкавицата си и протегна ръка.

— Кадет Дилан Шарп, на вашите услуги.