Скот Уестърфийлд
Левиатан (21)

Двадесет и едно

Старият замък се извисяваше върху един каменист склон — големи преспи осветен от луната сняг отрупваха полуразрушените му стени, а прозорците бяха тъмни и зееха зловещо. Бойниците му блестяха, вледенени сред кристалния мразовит въздух, а неравните им очертания се сливаха със скалите отзад.

Алек се дръпна от визьора.

— Какво е това място?

— Помните ли пътуването на баща ви до Италия? — попита граф Волгер. — За да търси нова ловна хижа?

— Разбира се, че помня — отговори Алек. — И вие отидохте с него, а аз прекарах четири разкошни седмици без уроци по фехтовка.

— Необходима жертва. Истинската ни цел беше да купим тази купчина стари камъни.

Александър оглеждаше замъка с критичен поглед — купчина стари камъни беше точният израз. Приличаше повече на свлачище, отколкото на крепост.

— Но това беше преди две лета, Волгер. Кога сте започнали да планирате бягството ми?

— От деня, в който баща ви се ожени за обикновена жена.

Алек игнорира пренебрежението към майка му; подробностите около рождените му права сега нямаха никакво значение.

— И никой друг не знае за това място?

— Огледайте се. — Граф Волгер затегна кожената си яка. — Замъкът е бил изоставен още по време на Големия глад^[1].

— Преди шестстотин години — рече тихо Алек, а дъхът му се виеше към луната.

— Алпите тогава са били по-топло място. Ето там е имало процъфтяващ град. — Графът посочи към планинския проход пред тях, който светеше в бяло под почти пълната луна. — Но ледникът е погълнал цялата долина преди векове. Сега е просто пустош.

— Предпочитам пустошта пред още една нощ в тази машина — обади се Клоп, треперейки в кожуха си. — Обожавам самоходите си, но никога не съм си падал по това да живея в тях.

Волгер се усмихна.

— Този замък предлага неочаквани удобства, сами ще разберете.

— Всяко място с камина ще свърши работа — каза Алек и постави студените си уморени ръце върху контролните лостове.

 

 

Отвътре малкият замък не изглеждаше толкова зле.

Покривите под одеялото от сняг бяха ремонтирани скоро. Външните стени бяха наполовина разрушени, но камъните във вътрешния двор бяха здрави и удържаха тежестта на Бурехода, докато се промушваше през портата. Покрай вътрешните стени бяха наредени купове дърва, а конюшните бяха пълни с провизии: пушени меса, бурета със зърно, че дори спретнати купчинки военни порциони.

Алек се вторачи в безкрайните редове от консерви.

— Колко дълго ще останем тук?

— Докато цялата тази лудост не приключи — отвърна Волгер.

Под „тази лудост“ имаше предвид войната, разбира се. А войните можеха да траят години… дори десетки години. Снегът се завихряше през отворените врати на конюшните и по пода… а беше едва началото на август.

Какво ли щеше да е посред зима?

— С баща ви се подготвихме много щателно — каза Волгер, очевидно доволен от себе си. — Имаме лекарства, кожи, цяло помещение с оръжия и изба с отлично вино. Нищо няма да ни липсва.

— И една вана нямаше да е зле — обади се Алек.

— Ако не се лъжа, имаме и вана.

Алек примигна.

— Е, това е добра новина. Може би и някой друг прислужник да затопли водата?

Волгер направи жест към Бауер, който вече сечеше дърва.

— Но вие си имате нас, Ваше височество.

— Вие сте по-скоро семейство, отколкото прислуга — вдигна рамене Алек. — Всъщност единственото семейство, което имам.

— Все още сте Хапсбург. Не забравяйте това.

Алек погледна към Бурехода, приклекнал на двора. На предната му броня беше поставен фамилният герб — двуглав орел, съставен от механични части. Докато Алек растеше, този символ го заобикаляше навсякъде — върху флагове, мебели, дори върху джобовете на пижамата му — напомняше му за това кой е той във всеки един момент. Ала сега го изпълваше само с отчаяние.

— Да, чудно семейство — промълви той горчиво. — Лишиха ме от рожденото ми право от самото начало. А преди пет седмици прачичо ми поръча убийството на родителите ми.

— Не можем да сме сигурни, че императорът стои зад това. А колкото до вас… — графът замълча.

— Какво има, Волгер? — Алек никак не се чувстваше в настроение за мистерии и загадки. — Обещахте да ми разкажете всичките си тайни, когато стигнем Швейцария.

— Така е, но не мислех, че ще успеем — тихо каза Волгер. — И все пак, предполагам, че е време да узнаете истината. Последвайте ме.

Алек хвърли един поглед на останалите мъже, които усилено разтоварваха самохода в мрака. Очевидно тайната не беше за ушите на всички.

Последва Волгер по едно каменно стълбище, което се виеше покрай вътрешната стена и водеше към единствената кула на замъка. Кулата имаше обикновен заоблен парапет, издаден над скалата, по-нисък от покрива на конюшните, но с добър изглед върху долината.

Сега разбираше защо Волгер и баща му бяха избрали това място. Петима души и един Буреход можеха да го защитават срещу малка армия, ако някой изобщо успееше да ги открие там. Леденият вятър вече навяваше снежен прах върху гигантските стъпки на самохода и постепенно изтриваше всичко, което можеше да издаде, че са тук.

Волгер насочи поглед към ледника с ръце дълбоко потънали в джоба.

— Ще позволите ли да бъда откровен?

Алек се засмя.

— Чувствайте се освободен от обичайната си тактичност.

— Така и ще направя — отвърна Волгер. — Когато баща ви реши да се ожени за Софи, аз бях от онези, които се опитаха да го разубедят.

— Значи трябва да съм благодарен за съществуването си на липсата ви на убедителност.

— Няма защо. — Волгер се поклони официално. — Но трябва да разберете, Алек, ние просто се опитвахме да предотвратим разрива между баща ви и чичо му. Наследникът на една империя не може просто да се ожени за онази, която му харесва. Баща ви очевидно нямаше намерение да ни послуша и затова най-доброто нещо, което можехме да направим, бе компромисът — неофициален брак.

— Много любезен начин да го наречете. — Официалният термин бе морганатичен брак, което винаги му бе звучало като някаква болест.

— Но винаги има начин да се уредят подобни договорни отношения — продължи Волгер.

Алек кимна бавно и си припомни обещанията на родителите си.

— Татко винаги казваше, че Франц Йозеф ще се предаде в крайна сметка. Явно не е осъзнавал колко много императорът мразеше майка ми.

— Не разбираше, наистина. Но баща ви осъзнаваше нещо много по-важно, а то беше, че един обикновен император няма последната дума по тези въпроси.

Алек погледна към Волгер.

— Какво искате да кажете?

— По време на онова пътуване преди две лета ние не просто обикаляхме стари замъци. Отидохме в Рим.

— Нарочно ли говорите така объркано, графе?

— Забравяте ли фамилната си история, Алек? Преди съществуването на Австро-Унгария, кои са били Хапсбургите?

— Владетелите на Свещената Римска империя — издекламира послушно Алек. — От 1452-ра до 1806-та. Но какво общо има това с родителите ми?

— Кой е коронясвал императорите на Свещения Рим? Чие слово ги е превръщало в кралски особи?

Алек присви очи.

— Да не би да ми казвате, графе, че сте се срещнали с Папата?

— Баща ви се срещна с него. — Волгер извади един кожен калъф за свитък от джоба на кожуха си. — Резултатът бе това разрешение — узаконяване на брака на родителите ви. Само при едно условие — ако баща ви запази това в тайна до смъртта на стария император.

Алек се вторачи в калъфа. Кожата бе красиво обработена, украсена с кръстосаните ключове на папския печат. Но дори и така изглеждаше прекалено малък, за да може да предизвика толкова големи промени.

— Сигурно се шегувате.

— Подписан е пред свидетели и е подпечатан с олово. С волята на небесата този документ ви посочва за наследник на баща ви. — Волгер се усмихна. — Доста по-впечатляващо от няколко златни кюлчета, нали?

— Един документ ми дава цяла империя? Не ви вярвам.

— Можете да го прочетете, ако желаете. В крайна сметка латинският ви е по-добър от моя.

Алек се извърна, стиснал здраво парапета. Едно остро ръбче от счупен камък се впи в пръстите му. Изведнъж стана прекалено трудно да диша.

— Но… всичко това се е случило преди две години? Защо татко не ми каза нищо?

Волгер изсумтя.

— Александър, не поверявате най-голямата тайна на империята на едно нищо и никакво момче.

Нищо и никакво момче… Лунната светлина върху снега внезапно стана прекалено ярка и Алек стисна очи, чувствайки как нишката на целия му живот се разплита вътре в него. Винаги бе неканен гост в собствения си дом, а баща му не беше в състояние да му остави каквото и да било; далечните му роднини мечтаеха никога да не се бе раждал. Дори майка му — самата тя бе причината за всичко това. Тя му бе коствала цяла империя и някъде много дълбоко този факт винаги бе стоял помежду им.

Как бе възможно адът, който бе определял целия му живот досега, да изчезне така внезапно?

Отговорът бе, че не бе изчезнал. Празнината все още, го изпълваше.

— Прекалено късно е — рече. — Родителите ми са мъртви.

— Което ви нарежда като пръв претендент за трона. — Графът вдигна рамене. — Прачичо ви може би не знае за наличието на това писмо, но това не променя закона.

— Никой не знае за него! — извика Алек.

— Искрено ми се иска да беше така. Но вие сам видяхте колко целенасочено ни преследваха. Германците трябва да са разбрали някак. — Графът бавно поклати глава. — Предполагам, че Рим е пълен с шпиони.

Алек взе калъфа и сви юмрук около него.

— Значи това ще да е причината за това, че родителите ми бяха… — За миг му се прищя да го хвърли от бойниците.

— Това не е вярно, Алек. Баща ви бе убит, защото бе човек на мира, а германците искаха война. Вие просто сте последица, за която трябва да се погрижат.

Алек си пое дълбоко въздух, опитвайки се да се вмести някак в тази нова реалност. Всичко, което се бе случило през последните две години — всички планове на баща му, трябваше да се преразгледат през призмата на това.

Странно, но най-много го тревожеше една съвсем дребна подробност.

— През цялото това време, Волгер, вие се държахте с мен като с…

— Със сина на една придворна дама? — усмихна се Волгер. — Необходимата заблуда.

— Моите поздравления — отвърна Алек с бавен и равен тон. — Бяхте много убедителен.

— Аз съм ваш покорен слуга — Волгер пое ръката на Алек в своите и се поклони. — А вие доказахте, че сте достоен за името на баща си.

Алек се отдръпна.

— И какво ще правим с това… парче хартия? Как ще уведомим за това хората?

— Няма да ги уведомяваме — отвърна Волгер. — Ще спазим обещанието на баща ви и няма да кажем нищо, докато не почине императорът. Той е възрастен човек, Алек.

— Но докато ние се крием, войната продължава.

— Боя се, че е така.

Алек се извърна. Мразовитият вятър все още духаше в лицето му, но той едва го усещаше. Беше прекарал целия си живот в мечти за империя, но никога не бе осъзнавал, че цената за това може да е толкова висока. Не само родителите му, а и самата война.

Спомни си войника, който беше убил. През следващите години щеше да има още хиляди убити — десетки хиляди. А той нямаше да може да стори нищо, освен да се крие тук в снега, стиснал парченце хартия.

Тази мразовита пустош бе неговото царство сега.

— Алек — повика го меко Волгер, хващайки ръката му. — Чуйте…

— Мисля, че чух достатъчно за една вечер, графе.

— Не, чуйте. Чувате ли това?

Алек се вторачи в мъжа, после въздъхна и отново затвори очи. Чуваше се как Бауер цепи дърва, чуваше се воят на вятъра, пукането на металните части на Бурехода, които се охлаждаха след прехода. И някъде на ръба на тази картина… тътенът на двигатели.

Ококори очи.

— Самолети?

Волгер поклати глава.

— Не и на тази височина. — Наведе се над парапета и огледа долината, докато си мърмореше под нос. — Не може да са ни проследили. Просто не е възможно.

Но Алек бе сигурен, че звукът идва от въздуха. Присви очи срещу ледения вятър, докато най-после не забеляза нещо, което приемаше все по-ясни форми в лунното небе. Но онова, което виждаше, нямаше никакъв смисъл.

Беше огромно — като дредноут, носещ се във въздуха.