Скот Уестърфийлд
Левиатан (19)

Деветнадесет

— Бих разгледала пчелите ви, господин Шарп.

Дерин вдигна уморен поглед от скицника и остави молива. Последното дежурство за деня току-що бе приключило — четири неспокойни часа, през които трябваше да държи очите си отворени за немски самолети, ала д-р Барлоу май никога не спеше. Изглеждаше спретната в пътния си шлифер и бомбе, а Таса подскачаше покрай нея, винаги готов да изучава кораба.

— Пчелите ми ли, госпожо?

— Не се превземайте, господин Шарп. Разбирате, че имах предвид пчелните колонии на Левиатан. Винаги ли рисувате, докато се бръснете?

Дерин хвърли поглед към бръснача в чашата и се сети, че половината й лице е в пяна за бръснене. Беше чакала някой да мине покрай отворената каюта и да стане свидетел на малката измама. Ала само след минути се беше отказала да чупи стойки пред огледалото. Дори прекопирането на скиците от учебника по въздухоплаване в главата за топлинните инверсии беше по-интересно от това да се преструва, че се бръсне.

Избърса лицето си с кърпа.

— Това е животът на кадета, госпожо. Все учиш… и развеждаш гостуващи учени, разбира се.

— Разбира се — сладко каза д-р Барлоу. За двата си дни на борда беше обиколила почти всеки сантиметър от кораба, влачейки Нюкърк и Дерин от палуба на палуба, до горната част, та дори до колонията Хъкслита във вътрешностите на кита. Но нямаше начин да избягат от това задължение. Заради тежестта на тилацина-любимец на д-р Барлоу, всичките й тоалети и мистериозния товар в машинното отделение, на борда бяха останали само двама кадети.

Дерин чувстваше липсата на останалите, дори и само, за да има с кого да сподели работата по разчитането на данните за височината и по храненето на флашетните прилепи. Единственото хубаво нещо, освен отсъствието на онзи нехранимайко Фицрой, беше, че Дерин и Нюкърк вече имаха отделни каюти. Не, че проучванията на д-р Барлоу им позволяваха да се радват на лично пространство.

— Хайде, Таса — измърмори Дерин, поемайки каишката на животинчето, докато се измъкваше в коридора.

Поведе д-р Барлоу нагоре по стълбите на кърмата към горната палуба на гондолата. Отговорниците по такелажа и по платната спяха тук горе, въпреки че Дерин не можеше да си представи как успяваха. Стомашният канал на въздушния звяр изпълваше въздуха с миризмата на развален лук и кравешки газове.

Членовете на екипажа, които не бяха на дежурство лежаха в хамаците си, окачени от двете страни на коридора, а някои се бяха сгушили с водородните си хрътки, за да се топлят. Корабът летеше на височина от осем хиляди фута — предполагаха, че това бе прекалено голяма височина за немските самолети, които ги преследваха ежедневно, а въздухът тук беше студен като в хладилник.

Никой не обърна внимание на д-р Барлоу, нито на тилацина, докато минаваха оттам. Офицерите бяха обявили, че всеки, който се оплаче заради пътника от женски пол, ще бъде наказан. Не беше момент за морски суеверия, в крайна сметка. Германия беше обявила война на Франция на предния ден и през деня се беше насочила към Белгия. Слуховете твърдяха, че Великобритания е следващата по ред, освен ако кайзерът не прекрати цялата лудост до полунощ.

Което никой не смяташе за особено вероятно.

При люка, водещ към вътрешностите на кораба, Дерин взе Таса на ръце и се изкатери нагоре и навън. В студената, тясна пролука между въздушния звяр и гондолата, коремните камуфлажни клетки блестяха с матов сребрист оттенък, отразявайки цвета на снежните върхове долу, осветени от луната. Швейцарските Алпи се издигаха под тях. По преценка на Дерин, Левиатан беше на една трета от пътя към Османската империя.

Таса се измъкна от ръцете й, нетърпелив да проучи странната смесица от миризми — на тор от стомашния канал, на горчив бадем от изтичащия водород и солената миризма от кожата на въздушния звяр.

Дерин последва животинчето към вътрешността, а после клекна и подаде ръка на д-р Барлоу. Спряха за миг в топлия мрак, докато очите им свикваха с мъждивото зелено блещукане на червейчетата.

— Ще се възползвам от възможността да ви напомня да не пушите, докторе.

— Много смешно, господин Шарп.

Дерин се ухили и почеса Таса по главата. Откритият огън беше забранен на Левиатан. Кибритът и огнестрелните оръжия се държаха под ключ, а ботушите на всички имаха гумени подметки, за да се избегнат искри статично електричество. Въпреки това, според правилника екипажът трябваше да напомня на пътниците за забраната във всеки един момент, в който преценеше, че е необходимо.

Дори това да бяха важни клечки-учени — а да им се напомня непрекъснато очевидното понякога ги вбесяваше.

Докато вървеше напред, Таса се приведе към земята, винаги леко нервен, когато се намираше във вътрешността на кита. Пътеката под тях беше алуминиева, но стените на стомашния канал бяха живи — топли и пулсиращи, докато храносмилаха, осветени от светлочервен. Водородните мехури над тях бяха издути и прозрачни, а целият кораб се издуваше от редкия въздух на тази голяма височина.

С приближаването към носа на кораба се усилваше и жужащият звук — милиони малки крилца разбиваха въздуха, изсушавайки нектара, събран за деня над Франция. Малко по-натам по пътеката стените вече бяха покрити с гъмжило пчели. Малките им обли телца бръмчаха около главата на Дерин и се удряха леко в лицето и в ръцете й. Таса изсъска тихо и се притисна по-силно към краката й.

Дерин разбираше защо е нервен тилацинът. Когато тя самата бе видяла кошерите за пръв път, беше предположила, че това са оръжия — като атакуващите ястреби или флашетните прилепи. Но пчелите на Левиатан дори нямаха жила. Както обичаше да казва главният учен-инженер на кораба, те бяха просто начин за зареждане на гориво от природата.

През лятото, полята под въздушния звяр бяха пълни с цветя, а всяко цвете съдържаше малка капка нектар. Пчелите събираха нектара и го превръщаха в мед, а после бактериите във вътрешностите на кораба поглъщаха меда и отделяха водород под формата на газове. Беше съвсем стандартна стратегия на учените — няма смисъл от създаването на нова схема, ако можеш да заемеш вече отработена до най-дребните детайли от еволюцията система.

Една пчеличка се спря любопитно пред лицето на Дерин. Тялото й бе мъхесто и жълто, задната част — лъщяща и черна, като лачени обувки, а крилцата — истинска мъглявина. Дерин присви очи, за да я разгледа и да я запомни — щеше да я скицира по-късно.

— Привет, дребосъче.

— Казахте ли нещо, господин Шарп?

Дерин прогони с жест любопитната пчела и се обърна.

— Искате ли да видите нещо по-специално, госпожо?

Д-р Барлоу подпъхваше черен воал под бомбето си, като учен по време на погребение.

— Дядо ми изработи един от тези видове. Бих желала да вкуся работата му.

Дядо ли? Доктор Барлоу явно бе дори по-млада, отколкото изглеждаше.

— Май сте изненадан, господин Шарп. Медът е ядлив, нали?

— Тъй вярно, мадам. Господин Ригби кара всички нас — кадетите, да го опитваме. — Фицрой беше спретнал малко представление, сбръчквайки отвратено лице, а Нюкърк изглеждаше готов да си избълва вътрешностите. Но вкусът беше добър — като на натурален мед, наистина.

Дерин извади ножа си и протегна ръка към огромното пространство, покрито от пчелната пита с шестоъгълни формички, събирайки малко мед върху острието. Предложи ножа на д-р Барлоу, която топна върха на пръста си и го поднесе към устата си под воала.

— Хмм. Също като мед.

— Вода, основно — обясни Дерин. — С няколко пръски въглерод за вкус.

Д-р Барлоу кимна.

— Много точен анализ, господин Шарп. Но виждам, че се мръщите.

— Простете, госпожо. Но не споменахте ли, че дядо ви е бил Дарвинист? Трябва да е бил сред първите.

Д-р Барлоу се усмихна.

— Така беше, действително. И беше много запален по пчелите, особено за това как свързват котките с детелината.

— Котките ли, госпожо?

— Да, и детелината. Беше забелязал, че червените цветове на детелината отрупват полетата в близост до градовете, но в дивата природа почти липсват. — Д-р Барлоу прокара пръст по острието на ножа за още едно вкусване. — Виждате ли, в Англия повечето котки живеят в градовете, а котките ядат мишки. Същите тези мишки, господин Шарп, нападат пчелните гнезда, за да вземат меда им. А червената детелина не може да расте, ако пчелите не я опрашват. Следите ли мисълта ми?

Дерин надигна вежда.

— Ами, не съм съвсем сигурен, госпожо.

— Но всичко е толкова просто. Близо до градовете има повече котки, по-малко мишки, а следователно повече пчели — в резултат на което има повече цъфнали детелини. Дядо ми беше много наблюдателен за подобни мрежи от зависимости. Отново се мръщите, господин Шарп.

— Ами просто… звучи като да е доста ексцентричен господин.

— Има хора, които смятат, че е така — засмя се д-р Барлоу. — Но от време на време ексцентриците забелязват неща, които останалите не могат. Между другото, няма да е лошо да наточите бръснача си много добре.

Дерин преглътна.

— Бръсначът ми ли, госпожо?

Жената учен протегна ръка и хвана Дерин за брадичката.

— И двете страни на лицето ви са еднакво гладки. А ми се стори, че ви прекъснах на средата на бръсненето?

Докато д-р Барлоу очакваше отговор, жуженето на кошерите отекваше в главата на Дерин, а пътеката под краката й сякаш се люлееше. Голяма глупост беше да се изложи така с бръсначите. Ето как винаги я хващаха, че лъже — вечно усложняваше нещата.

— Ами аз… не съм съвсем сигурен какво имате предвид, госпожо.

— На колко години сте, господин Шарп?

Дерин примигна. Не можа да продума.

— С това гладко лице, едва ли сте на шестнадесет — продължи д-р Барлоу. — Може би на четиринадесет? Или още по-млад?

Искрица надежда проблесна пред погледа на Дерин. Дали дамата-учен беше разкрила тайната й по грешния начин? Реши да рискува с истината:

— Почти на петнадесет, госпожо.

Д-р Барлоу пусна брадичката й и надигна безразлично рамене.

— Е, сигурна съм, че не сте първото момче, което постъпва в силите малко по-рано от разрешеното. Ще опазя тайната ви. — Подаде й обратно ножа. — Виждате ли, онова, което в действителност успя да разбере моят дядо, е следното: ако премахнеш дори един елемент — котките или мишките, или пчелите, или пък цветята — то тогава цялата мрежа се разпада. Един ерцхерцог и съпругата му са убити, а цяла Европа се движи към война. Само едно липсващо парченце може да се отрази лошо на пъзела, независимо дали е в природата, или в политиката, или пък тук — в корема на кораба. Струва ми се, че сте отличен член на екипажа, господин Шарп. Не би ми било приятно да ви загубя.

Дерин кимна бавно, докато се опитваше да асимилира всичко това.

— Съгласен съм, госпожо.

— А освен всичко… — сянка на усмивка се появи по устните на д-р Барлоу. — Това, че знам малката ви тайна ме улеснява, в случай че реша да ви споделя своята.

Преди Дерин да успее дори да се зачуди какво можеше да означава това, дочу далечен звън, който заглушаваше тътена на кошерите.

— Чувате ли това, госпожо? — попита.

— Общата аларма? — Д-р Барлоу кимна тъжно. — Боя се, че да. Изглежда, че в крайна сметка Великобритания и Германия са във война.