Скот Уестърфийлд
Левиатан (18)

Осемнадесет

Сигналните ракети дойдоха първи.

Пронизваха с вой небето, изгаряйки фосфор, който озаряваше мрака със студена синя светлина. Ледените пръски от стъпките на Бурехода проблясваха като диаманти във въздуха.

Прелетяха още ракети и небето засия с дузина слънца.

Сигнални ракети и фойерверки — в крайна сметка оръжията не бяха толкова секретни.

— Към гората! — извика Клоп.

Алек рязко изви лостовете и самоходът изкачи брега на потока с една крачка. Сред дърветата беше по-тъмно, а сенките им подскачаха и танцуваха, докато сводът се озаряваше от ракетите.

Ала не се чуха повече пушечни изстрели, нито пък оръдейни залпове.

— Какво става, графе? — викна Клоп.

— Фрегатата се обръща — отвърна Волгер. — Мудна е.

— Идеално! — реч Клоп. — Хванахме я със студени двигатели.

— Но защо все пак не стреля? — попита Алек, променяйки курса на Бурехода покрай една грамада камъни.

— Добър въпрос, млади господарю. Може би възнамеряват да ви заловят жив.

Алек надигна вежда.

— Е, това беше много обнадеждаващо.

Земята под тях стана по-стръмна и двигателите на самохода работеха под напрежение. С изкачването им нагоре, сред дърветата започнаха да се откриват все по-широки пространства. Това улесняваше движението, но Алек се чувстваше уязвим и забележим под изнервящата светлина на ракетите.

— В коя посока ще сме по-прикрити? — обади се Клоп.

Волгер се спусна в кабината.

— Няма значение.

— Как така? — извика Клоп.

— Фрегатата не е най-големият ни проблем сега — Волгер се наведе напред, застанал до Алек. — Завърти ни. Трябва да ги видиш. И заредете това оръдие! — извика той надолу към долната част на машината.

Алек завъртя самохода на пълен оборот.

От открития склон, на който се намираха, можеше да види фрегатата — осемте й крака бавно се разпъваха, докато се събуждаха двигателите. Оръдейните й кули вече бяха изпънати и Алек разбра защо не бяха стреляли още.

По склона зад тях се изкачваха половин дузина самоходи, които не приличаха на нищо, което Алек бе виждал до момента. Бяха машини с по четири крака и галопиращ ход като метални коне. Управляваха се само от по един човек, седнал така, че долната част на тялото да е в машината, а главата и раменете се подаваха отгоре — самоходите със своите пилоти приличаха на кентаври. Единичните светлинки от фаровете им блуждаеха измежду дърветата като светулки.

Единствените им оръжия бяха малки цеви за изстрелване на снаряди, монтирани в задната част на корпусите. Докато Алек ги наблюдаваше, едната от машините потъна под одеяло от дим, след като изстреля поредната ракета към сияйното небе.

— Това са някакви нови съгледвачи — промърмори Клоп.

— Идеални за преследване на такива като нас — добави Волгер.

Алек се намръщи.

— Ама тези оръдийца не биха могли дори да ни одраскат!

— Няма нужда да го правят — каза Клоп, — докато ни държат под око. Фрегатата рано или късно ще потегли.

— И какво ще правим тогава? — попита Алек, с ръце върху контролните лостове. — Защо не ги нападнем сега, докато тя още загрява?

Клоп се замисли за момент.

— Не, продължавайте. Може би ще успеете да ни пренесете до границата по-бързо, отколкото те очакват.

Алек завъртя самохода и отново тръгна по склона. Чу как Волгер приготвя Спандау картечниците. Пилотите на съгледвачите бяха покрити само до половината. Няколко картечни откоса може би щяха да ги накарат да се замислят дали да преследват Бурехода толкова плътно.

Кабината на Бурехода внезапно се изпълни с червено сияние, придружено със задушаваща вълна дим. Алек примижа през мъглата — все още горяща ракета се търкаляше по земята.

Изкашля се в юмрук.

— Със сигнални ракети ли ни обстрелват сега? Да не са полудели?

— Просто е жалко — каза Клоп. — Но все пак ще затворя визьора.

Алек кимна. Мисълта за горящ фосфор, който хвърчи из кабината, беше неприятна. А и визьорът не му беше необходим в този момент — навън все още беше светло като посред бял ден.

Само едно нещо бе странно. Небето светеше в студено синьо, а ракетата, която току-що за малко не ги уцели, гореше в яркочервено.

След като затвориха визьора, прелетя поредната ракета — също червена, която изпусна Бурехода на косъм.

Волгер започна да стреля с една от картечниците, изпълвайки кабината с рева на откосите и с още повече дим. Гилзите тракаха по металния под и се търкаляха насам-натам под краката им, докато самоходът крачеше тежко нагоре.

Профуча още една червена ракета, разнасяйки пушек и искри. Очите на Алек смъдяха, а погледът му се замъгли от сълзи.

— Ото, поемете руля!

Клоп сграбчи лостовете, а Алек затърси опипом манерката си. Изля я върху лицето си, измивайки дима от очите си.

Кабината се разтресе от дрънченето на метал.

— Ударихме ли се в нещо? — попита Алек, примигвайки, за да махне водата от очите си.

Клоп поклати глава.

— Едва ли. Навън е достатъчно светло!

Алек се намръщи, чувствайки тътена на машината под себе си. Крачките на самохода бяха стабилни и равномерни по склона, а измервателните уреди показваха нормални нива на всички елементи.

С изключение на едно нещо — температурата на задното гърне бе скочила внезапно.

Алек се изправи и отвори горния люк.

— Алек! — викна Волгер, загърбвайки картечницата. — Какво правите?

— Нещо не е наред — отвърна той и се издърпа нагоре.

Свежият въздух го лъхна в лицето, а незаглушеният рев на двигателите изпълни ушите му. Започна да оглежда гората, привел ниско глава.

Нищо. Само дървета и храсти. Къде бяха изчезнали съгледвачите?

После Алек забеляза един в далечината, който се отдалечаваше от тях с максимална скорост.

— Какво по…? — започна, а после забеляза червеникавия отблясък, който идваше от задната част на машината при ауспусите. Издърпа се още малко нагоре и видя какво е.

Една съскаща бучка фосфор се бе залепила за обшивката на двигателите. Все още гореше и изпускаше дим във въздуха. Алек надигна очи и забеляза червения стълб, който се издигаше нагоре към озареното небе.

— Дотук беше с приказките за това да ме хванат жив — измърмори той и се пусна обратно през люка.

Граф Волгер го изгледа.

— Радвам се да видя, че сте възстановили…

— Клоп! — извика Алек. — Ход на зигзаг!

Учителят се поколеба, после започна да насочва Бурехода измежду дърветата.

— По-резки завои, човече! Последната ракета ни е уцелила. Закрепила се е за бронята като топка кал и изпраща нагоре димни сигнали! — Останалите се вторачиха в него, а Алек извика: — Съгледвачите си плюят на петите колкото им сила държи!

Лицето на Клоп най-после се озари в разбиране. Насочи самохода наляво за няколко дълги крачки, после обратно на дясно.

Затова и фрегатата не беше стреляла още. Артилеристите чакаха мишената да бъде маркирана и съгледвачите да се покрият. Но сега Буреходът бе на мушка.

Алек погледна към показателите на задното гърне — все още бе горещо. Колоната червен дим все още се издигаше над дърветата.

Обърна се към Клоп.

— Има ли някакъв начин да го изгасим?

— Фосфорът ли? Водата няма да свърши работа, а и ще прогори всичко, с което се опитаме да го задушим. Ще трябва да изчакаме да изгори до край.

— Колко време ще отнеме?

— Може и половин час — каза Клоп. — Което е абсолютно достатъчно да…

В далечината се чу тътен.

Алек извика, но Клоп вече завърташе лостовете, рязко обръщайки самохода. Машината премаза група фиданки, а Алек сграбчи ремъците, подхлъзвайки се на гилзите, които се търкаляха на металния под.

Тогава Буреходът се разлюля от страховит гърмеж. Звукът разтърси Алек до мозъка на костите му, а светът внезапно се наклони. Висеше на ремъците, а краката му се люлееха във въздуха.

Ръцете на Клоп не се отделиха от контролните лостове и самоходът някак успя да се изправи на крака. Рязко зави, избягвайки на косъм един бук. Тежки клони се удряха в корпуса и запращаха експлозии от листа през наполовина отворения визьор.

— Колко време имаме до следващия залп? — гласът на Волгер беше сух.

— Около четиридесет секунди — отвърна Клоп.

— Трябва да махнем тази ракета! — викна Алек. — Само ми дайте нещо, с което да я избутам!

Волгер поклати глава.

— Прекалено опасно е, Ваше височество.

На Алек му се наложи да потисне истеричния смях, който напираше отвътре и отвори със замах вратата на пилотския склад.

— Опасно ли, Волгер? В сравнение с това да се оставим да ни разкъсат на парчета?

— Тогава аз ще го направя — заяви графът.

Ръката на Алек се сключи върху един меч, който никога до този момент не бе виждал. Издърпа го от склада — стара кавалерийска сабя, много по-тежка от мечовете, с които се бе фехтувал — идеален за целта му.

— Катеря се по самоходи откакто навърших десет години, Волгер — каза, прикрепяйки ножницата за колана си.

Волгер постави ръка на рамото му.

— Този меч е на двеста години! Баща ви…

— Не може да ни помогне — намеси се Алек. — Презаредете картечниците, в случай че онези съгледвачи се върнат обратно.

Без да дочака отговор се изтегли нагоре и се измъкна навън.

 

 

Горе клоните го удряха през лицето, а машината под него се люлееше като необязден кон. Клоп добре се справяше със зигзага. Горещият метал на обшивката на двигателя изгаряше пръстите на Алек, дори през пилотските му ръкавици.

Маркиращата ракета се бе заклещила между ауспусите на Бурехода — съскаше и пръскаше, и светеше още по-ярко заради скоростта, с която се движеше машината. Червеният пушек се издигаше нагоре към сияйното небе.

Алек издърпа сабята и я стисна с една ръка, докато с другата придържаше ножницата. Надигна меча високо, а после с все сила удари с острието.

Ракетата се разцепи от удара му, но това я разгоря още по-ярко — като разръчкана с маша горяща цепеница.

Алек надигна отново меча и забеляза как пламъците се простират по острието — огънят гореше върху метала! Преглътна, чудейки се какво ли би се случило ако тази адска смес се залепи за нечия кожа.

Между дърветата проблясваха светлини. Алек погледна нагоре и в далечината забеляза фрегатата — от оръжията й се изливаше дим. Когато приклекна, за да се хване по-здраво, последва оръдеен тътен с мудната скорост на звука.

След няколко продължителни секунди удариха и снарядите. Ударната вълна се разби в ушите му, запрати пръст в лицето му и вдигна въз въздуха самохода под краката му.

Алек почувства как масивните крака се приземяват отново, а машината се олюлява като новородено жребче. Отвори очи — тъкмо навреме, за да залегне под един клон, който се удари в главата на самохода.

Повече не се чу никакъв звук, освен пищенето в ушите, а разни парчета и дим лютяха в очите му. Все пак усети, че Клоп изправя самохода, възстановявайки контрола върху него.

Фрегатата скоро щеше да ги локализира. С всеки следващ залп, снарядите щяха да се приближават все повече.

Алек се приведе отново и надигна сабята, целейки се в лепкавата ракета, която пръскаше искри и гневни издихания дим. Въгленчета паднаха от острието върху униформата му, прегаряйки коженото пилотско яке. Усети миризмата от собствената си коса, изгоряла в горещината.

Покрай главата му профучаха още сигнални ракети, след като оттеглящите се съгледвачи направиха последен опит да маркират Бурехода. Алек игнорира близките атаки и продължи да потушава пламъка.

Най-после успя да отдели едно голямо парче, което обаче се залепи за сабята му като мед на клечка. Размаха острието на вятъра, но това само разпали пламъка още по-силно.

Алек изруга. Оръдията на фрегатата щяха да са заредени само след няколко секунди. Имаше само един изход.

Надигна се в полуклек, а ръката му бе обвита около един от ауспусите.

— Прости ми, татко — прошепна и с всичка сила захвърли древната сабя към гората.

Изрита последните няколко горящи парченца, залепени за бронята на Бурехода и пропълзя към отворения люк.

— Клоп! — извика. — Пълен напред с максимална скорост!

Алек хвърли един последен поглед, преди да влезе вътре. Древният меч все още гореше сред дърветата, изпращайки нагоре червен стълб дим. Артилеристите на фрегатата щяха да решат, че Буреходът е закъсал или е паднал след последната атака. Надеждата бе да бомбардират локацията още няколко пъти, преди да изпратят съгледвачите за проверка.

А дотогава самоходът им щеше да е на километри оттам.

Докато адреналинът се уталожваше, Алек почувства как тялото му пулсира от болка. Ръцете и коленете му бяха в рани и изгаряния, а кожата на униформата му миришеше на пърлено месо. Надяваше се Волгер да има нещо против изгаряния, освен нескончаемия запас от семейни реликви и безсмислени тайни.

Докато Алек се спускаше през люка, Волгер го гледаше с широко отворени очи, забелязвайки изгорената коса и пушещата униформа.

— Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна и се срина в командирското кресло. — Само не спирайте да се движите.

Планините се извисяваха все по-високи през визьора. Границата едва ли вече беше далеч, а небето пред тях не беше озарено от сигнални ракети. Скоро щяха отново да се потопят в дружеската прегръдка на мрака.

Оръдията на фрегатата прогърмяха отново, но снарядите паднаха някъде далеч зад тях и почти не повлияха на решителния ход на Бурехода. Немците все още обстрелваха меча на баща му.

Алек се усмихна — дотук беше легендата за тайните оръжия.

Позволи си да затвори очи. След месец бягство, най-после можеше да си почине малко. Може би животът му отново щеше да добие смисъл, когато Буреходът стигнеше до сигурността.

Повече никакви изненади — поне за кратко.