Скот Уестърфийлд
Левиатан (13)

Тринадесет

Кожата на Алек настръхна, докато крачеха из Лиенц.

Беше виждал и преди такива пазари — оживени и наситени с миризмата на заколение и готвено. Може и да беше очарователно от седалката на открит самоход или от карета, но Алек никога не бе посещавал подобно място пеш.

По улиците громоляха парни коли, изплювайки горещи облаци от изпарения. Возеха купчини въглища, пилета в клетки, които пищяха в хор и препълнени касетки с продукция. Алек не спираше да се подхлъзва върху картофи и луковици, разпилени по паважа. Големи късове сурово месо висяха от колове, които мъжете разнасяха на раменете си, а товарните мулета избутваха Алек с товарите си от съчки и подпалки.

Но най-лошото от всичко бяха хората. В малката кабина на самохода беше свикнал с миризмата на некъпани тела. Но тук в Лиенц, стотици обикновени хора се тълпяха на съботния пазар, блъскаха се в Алек от всички посоки и го настъпваха, без намек за извинение.

На всяка сергия имаше хора, които се пазаряха за цените, сякаш беше задължително да спорят за всяка покупка. Онези, които не спореха, стояха сред тълпата и обсъждаха ежедневните си грижи — летните жеги, ягодовите лехи и здравословното състояние на нечие прасе.

Непрекъснатото безсмислено дрънкане може би имаше някакъв смисъл, предположи Алек, тъй като на обикновените хора не им се случваха някакви важни неща. Ала толкова очебийната незначителност на всичко това бе поразителна.

— Винаги ли са така? — попита той Волгер.

— Как, Алек?

— Толкова тривиални в разговорите си. — Една възрастна жена се блъсна в него и после изруга под нос. — И толкова груби.

Волгер се засмя.

— Интересите на повечето хора не се простират по-далеч от чиниите им.

Алек забеляза в краката си страница от вестник, стъпкана наполовина от колело на карета.

— Но със сигурност знаят какво се е случило с родителите ми. Знаят, че се задава война. Може би смяташ, че всъщност са много притеснени и само се преструват, че не се тревожат?

— Онова, което смятам, Ваше височество, е, че повечето от тях не умеят да четат.

Алек се намръщи. Баща му винаги бе давал пари за католическите училища и бе подкрепял идеята всеки човек да има право на глас, независимо от положението му. Но сега, когато слушаше брътвежите на тълпата, Алек започна да се съмнява, че обикновените граждани можеха да разбират каквото и да е от държавните дела.

— Пристигнахме, господа — каза Клоп.

Магазинът за части беше солидна на вид каменна сграда на края на пазарния площад. Отворената му врата водеше към прохладен и безпощадно тих мрак.

— Да? — обади се един глас от сенките. Щом очите му свикнаха с тъмното, Алек забеляза един мъж, който ги наблюдаваше от работния си тезгях, където бяха разпилени разни механизми и пружинки. На стените бяха подпрени по-големи механични устройства — оси, бутала, дори един цял двигател, скрит в мрака.

— Требват ни неколко части, т’ва е — каза Клоп.

Мъжът ги огледа от горе до долу, преценявайки фермерските дрехи, които бяха откраднали от един простор преди дни. И тримата бяха все още покрити с кал и ръж от предния ден.

Очите на магазинера се върнаха към работата му.

— Нямаме много фермерска механика тук. Пробвайте се при Клуг.

— И тука става — отвърна Клоп. Пристъпи напред и пусна една кесия с пари върху тезгяха. Удари се в дървото с едно приглушено дрън, а платът се издуваше от монети.

Човекът надигна вежда, после кимна.

Клоп започна да изрежда частите и свещите, и електричарските неща, които се бяха износили по Бурехода след двуседмичен преход. Продавачът го прекъсваше с по някой въпрос от време на време, но не отделяше очи от кесията.

Докато слушаше, Алек забеляза, че говорът на господин Клоп се беше променил. Обикновено говореше със забавена, чиста интонация, а сега думите му се размиваха една в друга и вибрираха от селското провлачване. За момент Алек реши, че Клоп се преструва. После се зачуди дали това не беше нормалният му начин на говорене. Може би го променяше, когато говореше с благородници.

Беше странно като се замисли, че след три години обучение, Алек никога не бе чувал истинския говор на своя преподавател.

Когато списъкът бе изреден, продавачът бавно кимна. После очите му се спряха върху Алек.

— И може би нещо за момчето?

Издърпа една играчка от безпорядъка на масата. Беше шесткрак самоход, модел от наземната фрегата с тегло осемстотин тона, клас Мефисто. След като нави пружината, магазинерът извади ключето от гърба му. Играчката започна да се разхожда, рязко избутвайки от пътя си разните чаркове и гайки.

Мъжът погледна нагоре с надигната вежда.

Преди две седмици на Алек това щеше да му се стори забавно, ала сега тракащата играчка му се струваше твърде детинска. А и беше непоносимо този обикновен продавач да го нарича момче.

Изсмя се подигравателно на малкия самоход.

— Пилотската кабина е напълно сгрешена. Ако се предполага, че това е Мефисто, то приликата е твърде далечна.

Продавачът бавно кимна и се отдръпна назад с усмивка на лицето.

— О, вие трябва да сте някой важен млад господар, нали? Предполагам, че след малко ще ми преподадете и някой урок по механика.

Ръката на Алек инстинктивно се стрелна към бедрото, където обикновено висеше мечът му. Очите на мъжа проследиха жеста.

Стаята потъна в мъртвешка тишина за миг.

После Волгер пристъпи напред и дръпна кесията. Извади една златна монета и я постави върху тезгяха.

— Не сте ни виждали — каза, а гласът му беше метален.

Продавачът не реагира, само гледаше към Алек, сякаш се опитваше да запомни лицето му. Алек отвърна на погледа, а ръцете му все още стояха върху въображаемия меч, в търсене на предизвикателството. Внезапно усети как Клоп го влачи към вратата обратно към улицата.

Докато прахът и ярката слънчева светлина щипеха очите му, Алек осъзна какво беше направил. Говорът му, поведението му… Човекът беше видял кой е той.

— Може би урокът по смирение от вчера не беше достатъчен — изсъска Волгер, докато си проправяха път през тълпата, на път за рекичката, която щеше да ги отведе обратно при скрития самоход.

— Вината е моя, млади господарю — намеси се Клоп. — Трябваше да ви предупредя да не говорите.

— Разбрал е още щом си отворих устата, нали? — попита Алек. — Аз съм глупак.

— И тримата сме глупаци. — Волгер хвърли една сребърна монета на касапина и сграбчи две връзки наденички, без дори да спре. — Ясно е, че са предупредили Гилдията на механиците да се оглеждат за нас. — Изруга. — А ние ви доведохме директно в първия магазин, който открихме, уверени, че малко кал ще успее да прикрие кой сте.

Алек прехапа устни. Баща му никога не бе позволявал някой да го фотографира или дори скицира, а сега Алек разбираше защо — в случай че му се наложи да се крие някога. А той, въпреки това, се беше издал. Беше чул разликата в говора на Клоп. Защо не държа собствената си уста затворена?

Щом стигнаха другия край на пазара, Клоп ги спря, душейки нещо във въздуха.

— Надушвам керосин. Поне това трябва да вземем и моторно масло, или няма да успеем да минем и километър повече.

— Нека да побързаме тогава — каза Волгер. — Подкупът ми беше повече от безполезен. — Пъхна монета в ръката на Алек и посочи. — Вижте дали не можете да купите един вестник, без да започнете дуел, Ваше височество. Трябва да разберем дали са избрали нов наследник на трона и колко близо е Европа до войната.

— Но не се отдалечавайте от погледа ни, млади господарю — добави Клоп.

Двамата мъже се отправиха към една купчина наредени туби с гориво и оставиха Алек сам насред пазарната лудница. Той си проправи път през тълпата, стискайки зъби при всеки сблъсък с някого.

Вестниците бяха наредени на една продълговата маса, страниците им бяха притиснати с камъни, а крайчетата се вееха на вятъра. Погледна единия, после другия и се зачуди кой да избере. Баща му винаги бе казвал, че вестниците без снимки са единствените, които си струва да се четат.

Очите му попаднаха на едно заглавие:

ЕВРОПЕЙСКА СОЛИДАРНОСТ СРЕЩУ СРЪБСКАТА ПРОПАГАНДА.

Всички вестници пишеха в този дух, уверени, че целият свят подкрепя Австро-Унгария след случилото се в Сараево. Но Алек се зачуди дали бяха прави.

Дори хората в този малък австрийски град сякаш не се интересуваха особено от смъртта на родителите му.

— Какво ще обичаш? — попита един настоятелен глас иззад масата.

Алек се загледа в монетата в ръката си. Никога досега не бе държал пари, освен римските сребърни монети от колекцията на баща му. Тази монета беше златна и носеше фамилния герб на Хапсбургите от едната страна и портрет на прачичото на Алек от другата страна — на император Франц Йозеф. Мъжът, който беше разпоредил Алек никога да не може да седне на трона.

— Колко броя мога да купя с това? — попита и се опита да звучи обикновено.

Вестникарят взе монетата и добре я огледа. После я мушна в джоба си и се усмихна така, сякаш говореше с идиот:

— Колкото си искаш.

Алек понечи да си поиска подобаващ отговор, но думите замряха на върха на езика му. По-добре да се държи като глупак, отколкото да звучи като благородник.

Преглътна яда си и събра по един брой от всеки вестник, дори от онези, пълни със снимки на препускащи коне и дамски салони. Може би Хофман и Бауер щяха да се позабавляват с тях.

Алек погледна за последен път вестникаря и го осени неприятна мисъл. Говореше гладко френски, английски и унгарски и винаги бе впечатлявал преподавателите си по латински и гръцки. Ала принц Александър Хохенберг едва успяваше да си купи дори вестник на езика на собствения си народ.