Стив Бери
Загадката Колумб (6)

5

Том се втренчи в екрана. Паниката в очите на Але го плашеше.

Стисна пистолета и го насочи в гърдите на Закария Саймън.

— Това само ще ускори изнасилването на дъщеря ви — спокойно рече гостът. — Буквално ще я разкъсат, единствено по ваша вина.

Очите му отново се преместиха на екрана. Чернокожият сряза и другия крачол на Але. Чак до кръста.

— Вие сте объркан човек — подхвърли Саймън. — Някога сте били уважаван журналист, топ репортер. Но след това всичко рухва заради един изфабрикуван материал с несъществуващи източници и въображаема документация. Нито дума в него не е подкрепена с доказателства и в крайна сметка го обявяват за пълен фалшификат.

— Всеки може да сърфира в интернет — отвърна със свито гърло Том.

— Така ли мислите? — засмя се Саймън. — Нима допускате, че съм толкова повърхностен? Мога да ви уверя, че отделих доста време и енергия, за да ви проуча, господин Сейган. В момента произвеждате романи, но за други хора. Част от вашите творби станаха бестселъри. Питам се как се чувствате, когато някой друг обира лаврите?

На екрана двамата грубияни продължаваха да опипват Але. Устните им се движеха, но картината беше лишена от звук.

Пистолетът отново се насочи в гърдите на Саймън, който сви рамене и размаха айпада.

— Добре, ще ме застреляте. Но какво ще стане с нея?

— Какво искате?

— На първо място да проумеете, че ще причиня зло на дъщеря ви. Вярвате ли ми?

Том продължаваше да стиска пистолета, но очите му се изместиха към екрана. Двамата се възползваха от срязаните крачоли и опипваха интимните части на Але.

— Второ, искам да изпълните една задача за мен — продължи Саймън. — Ако го направите, дъщеря ви ще бъде освободена, а вие можете да довършите това, което сте намислили.

— Каква задача? — рязко попита Сейган.

— Да ексхумирате тялото на баща си.

 

 

Прожекторът угасна. Червената лампичка престана да мига. Освободена от пашкула на ярката светлина, Але се отпусна на леглото. После се появи друга светлина. Не толкова ярка, но достатъчна за осветлението на стаята. Роча седеше до нея.

Челото й беше мокро от пот. Първият контакт с баща й след две години прекъсване приключи. Роча я гледаше втренчено с нож в ръка. Миднайт стоеше до камерата. Краката й белееха под срязаните крачоли, но ръцете им, слава богу, бяха престанали да я опипват.

— Да продължаваме ли? — попита Роча с едва доловим португалски акцент.

Тя се втренчи в него, опитвайки се да овладее паниката си.

— Май не — поклати глава той и се усмихна.

После сряза въжетата, които стягаха китките и глезените й. Тя се надигна до седнало положение и махна лепенката от устата си. Реши да се държи внимателно.

— Беше ли нужно всичко това?

— Хареса ли ти? — гордо се усмихна Роча.

Беше им казала да бъдат убедителни. Дори сама им бе предложила да използват ножа. Но не и да режат дрехите й, а след това да я опипват. Всъщност нима можеше да очаква друго?

Тези типове бяха жалки престъпници, а тя им беше предложила златен шанс. Изправи се и смъкна въжетата от себе си. Единственото й желание беше да се махне от тук.

— Справихте се — кимна тя. — Засега приключихме.

Миднайт не каза нищо. Той по принцип не проявяваше интерес към каквото и да било. Беше от онези хора, които могат единствено да изпълняват заповеди. Роча беше главният. Поне в отсъствието на Закария.

Какво ли е станало във Флорида, запита се тя. Как са се развили събитията в дядовата й къща в Маунт Дора? Преди по-малко от час Закария се беше обадил да съобщи, че баща й е потеглил натам по междущатска магистрала номер 4 от Орландо. Тя познаваше много добре този път.

После дойде второто обаждане.

Баща й бил въоръжен с пистолет. Очевидно имал намерение да се самоубие. Това я разтревожи, но само за миг. Все пак въпреки разрива този човек й беше баща. От друга страна, показвайки състрадание към него, тя беше разбила сърцето си. По-добре стената да остане.

Тя разтърка изтръпналите си китки. Нервите й бяха опънати до крайност. После забеляза одобрителните погледи на двамата мъже, насочени към оголените й бедра.

— Защо да не останем още малко и да довършим представлението? — подхвърли Роча. — Този път без камера.

— Няма да стане — отвърна тя. — За днес приключихме с театъра.