Стив Бери
Загадката Колумб (47)

46

Бене погледна часовника си. Беше изтекъл почти половин час. На два пъти отскочи да провери уредника, който седеше зад бюрото с книга в ръце. Холибъртън успя да провери и четирите контейнера с етикети XVI и XVII век и да отдели няколко обещаващи документа. В момента внимателно ги прелистваше. Бене вече беше забелязал двете заключени врати в коридора. Какво ли бе скрито зад тях?

— Намери ли нещо?

— Повечето от тези книжа представляват документи за поземлени дарения и доклади, предназначени за Испания. Има и един-два дневника в много лошо състояние. Трудно ми е да разбера какво пише в тях.

Беше реши, че е време за доза истина.

— Ти спомена, че този архив се контролира от Закария Саймън — подхвърли той. — Аз го познавам. Бед бвай. Пиака. — Приятелят му владееше достатъчно патоа, за да го разбере. Лош човек. Престъпник. — Вече е крайно време да тръгваме, Трей.

Лъжците са навсякъде. Фелипе. Саймън. Уредникът на музея. Първият проблем вече беше отстранен, оставаше да се справи с втория. Но третият беше тук, пред очите му. Бръкна за пистолета под сакото си.

— Хей, за какво ни е това? — изненадано го погледна Трей.

— Надявам се, че няма да ни потрябва — отвърна Бене. — Стой тук.

Насочи се към предната част на къщата. В изложбената зала цареше тишина. Уредникът продължаваше да чете. Бене спокойно тръгна към него.

— Ще ми помогнете ли? — подхвърли на испански той.

Човекът се усмихна и стана на крака. Бене му позволи да се приближи и стовари пистолета в тила му. След това го завъртя към себе си и го стисна за гушата.

— Ти си лъжец! — изръмжа той. — Обади се не в Хавана, а на Саймън. Чух те как разговаряш с него. Какво ти каза?

Мъжът мълчаливо поклати глава. Тялото му се разтърсваше от конвулсии.

Бене усили натиска върху шията му.

— Ще те гръмна! — изръмжа той. — Още сега, без да ми мигне окото! — Палецът му свали ударника. — Какво ти каза той?

Жертвата му долови изщракването съвсем ясно.

— Каза да ви задържа тук и да разбера какво ви интересува. Само това!

— А ти му отвърна, че важните неща са заключени на друго място. Къде?

Отвън долетя ръмжене на автомобилен двигател. Без да сваля пистолета, Бене помъкна уредника към прозореца. На улицата спряха две бели пежа със сини лампи на покрива и надписи PATRULLA отстрани на вратите. От тях слязоха трима мъже с полицейски униформи.

Да ви задържа тук.

Сега вече знаеше защо. Имаха възможност да се измъкнат от задния вход, но шансовете им да стигнат до рейндж роувъра, без да привлекат вниманието на полицаите, бяха нищожни. Следователно тези тримата трябваше да си тръгнат по собствена воля.

— Сега слушай внимателно, сеньор — изръмжа той и притисна дулото във врата на уредника. — Ще бъда ей там, зад онази врата. Ще излезеш навън и ще кажеш на ченгетата, че сме си тръгнали. Насочили сме се на запад с жълт мерцедес. Разбра ли какво ти казвам?

Човекът кимна.

— Ще те застрелям при най-малката погрешна стъпка, а след това и тях. Внимавай да не изпуснеш нещо! Ясно ли е?

Ново кимване.

— Ще ти кажа и още нещо. Ако изпълниш всичко както трябва, не само ще продължиш да дишаш без дупки в тялото си, но и ще получиш още петстотин долара.

— Да, да!

Бене го пусна и отстъпи от прозореца, но едва след като се увери, че полицаите се насочват към входа на музея. Зае позиция зад открехнатата врата на коридора.

Уредникът правеше опити да се съвземе. Дано обещанието за още пари му попречи да извърши някоя глупост, каза си Бене. Заплахата му беше съвсем реална. Наистина щеше да ги избие, но предпочиташе да не се стига дотам. Кубинецът нервно погледна в неговата посока и той насочи оръжието право в гърдите му.

Заключената входна врата се разтресе. Разнесе се силно почукване. Уредникът отвори. Ченгетата бяха въоръжени. Тежки кобури се поклащаха на бедрата им. Интересно, помисли си Бене. Беше виждал много униформени в тази страна, но почти никой от тях не носеше оръжие. Колко ли бе платил Саймън за тази специална услуга?

Вдигна пистолета и зачака. Зад гърба му се появи Трей и той му направи знак да не вдига шум. Приятелят му кимна и изчезна обратно в помещението с архивите.

Униформените попитаха дали двама мъже от Ямайка — чернокож и бял, са посетили музея. Уредникът отвърна, че са били тук, но вече са си тръгнали. Опитал се да ги спре, но безуспешно. Преди десетина минути потеглили на запад с жълт мерцедес.

Добро хрумване, помисли си Бене. Уточнението на времето означаваше, че все още са наблизо и могат да бъдат настигнати. Но полицаите не бързаха да си тръгнат. Единият започна да разглежда витрините. Нямаше как да разбере дали демонстрацията на подобен интерес е истинска или фалшива. Другите двама останаха до входната врата. Уредникът мълчеше и ги гледаше. После единият от тях се насочи към вратата за коридора и спря в опасна близост до нея. Бене се дръпна навътре и вдигна оръжието. Дулото почти опря в носа му. Не смееше да надникне. Затаи дъх, затвори очи и се вслуша в приближаващите се стъпки.

— Какво има зад тази врата? — попита единият от полицаите.

— Складови помещения — отвърна уредникът. — Там няма нищо. По това време на годината почти нямаме посетители.

Последва тишина. После нови стъпки в негова посока. След кратка пауза стъпките започнаха да се отдалечават. Бене изпусна въздуха от гърдите си и предпазливо надникна. Тримата униформени стояха до входната врата. Уредникът им благодареше за посещението с тих, но спокоен глас.

Тръгнаха си.

Бене премина в антрето, заключи входната врата и надникна през прозореца. Ченгетата крачеха към колите си. Двигателите изръмжаха, колите потеглиха. Той се обърна, сграбчи уредника и го тръшна на пода. Дулото на пистолета потъна в изненаданото му лице. Очите на човека се разшириха, тялото му се вцепени от страх.

— Откога Саймън притежава това място?

Не получи отговор.

— Откога? — почти изкрещя той.

— Фамилията е платила за много дълъг срок. Сеньор Саймън беше изключително щедър.

— Той ли ти нареди да извикаш полиция?

Човекът поклати глава въпреки пистолета под носа си.

— Не, не! Той ми каза само да ви задържа!

— Господи, Бене! — извика Трей, появил се на прага. — Какво правиш, по…

— Ти не се бъркай! — изръмжа той, без да отделя очи от лицето на уредника. Ударникът изщрака.

— Бене! — изкрещя приятелят му. — Не го прави, моля те! Да не си полудял?!

— Заради тоя плъх почти ни видяха сметката! — задъхано отвърна Бене. Ненавиждаше плъховете почти колкото лъжците.

Кубинецът трепереше, сигурен, че е ударил последният му час.

— Каза на Саймън, че важните неща са заключени на сигурно място. Къде е това място?

— Първата врата по коридора.

Той изправи мъжа на крака и го побутна пред себе си, насочвайки го в указаната посока.

— Отваряй!

Уредникът измъкна връзка ключове. Ръцете му видимо трепереха. Вратата се отваряше навътре. Бене вдигна крак и й нанесе тежък ритник. След още два рамката се пропука, пантите се измъкнаха от винтовете си и вратата се отвори. Помещението зад нея също нямаше прозорци. На масата имаше три пластмасови контейнера.

— Провери ги — подхвърли Бене, обръщайки се към Холибъртън. — Вземи каквото ти трябва и да тръгваме!

— Ще ги откраднем, така ли?

— Не, Трей. Ще им оставя кредитната си карта за покриване на щетите. Разбира се, че ще ги откраднем. Хайде, действай!

Холибъртън мина покрай него и влезе в склада. Бене хвана уредника за яката и го повлече обратно към входа.

— Имаш късмет — изръмжа той. — Първо, защото си добър лъжец и ченгетата ти повярваха. И, второ, защото, ако те гръмна, ще привлека твърде много внимание.

— Има и трето, сеньор…

Не повярва на ушите си. Нима тоя глупак го предизвикваше?!

— Не искате да ме убиете пред очите на своя амиго.

Лукавството в тези думи никак не му хареса.

— Грешиш! — отсече той. — Третата причина е друга. Искам да предадеш на Саймън, че двамата с него ще имаме сериозен разговор, при това съвсем скоро!

После стовари дръжката на пистолета си върху главата му и уредникът рухна в безсъзнание на пода.