Стив Бери
Загадката Колумб (29)

28

Бене следваше Франк Кларк по стръмната пътека, обсипана с хлъзгави кални камъни и ниска папрат. За късмет носеше стари дънки и тежки туристически обувки, подходящи за прехода до Чарлс Таун. Полковникът беше въоръжен с мачет, с който безмилостно сечеше клоните и ниските храсти, които пречеха на придвижването им. В гората ечаха пронизителните крясъци на самотен папагал и ритмичното почукване на невидими кълвачи. Опасност от отровни змии нямаше, тъй като индийските мангусти отдавна ги бяха ликвидирали, въпреки че ги бяха внесли на острова единствено за борба с плъховете.

Катеренето беше изтощително, независимо че Бене беше само на трийсет и седем и в добра форма. Ризата му бързо подгизна, по лицето му се стичаха струйки пот. Полковникът беше с трийсет години по-възрастен от него, но напредваше по пътеката без видими усилия — с равномерно дишане и бавни предпазливи крачки. Когато бродеше из планината, Бене неизменно мислеше за дедите си. Ебоа от Бенин, мандинги от Сиера Леоне, папуаси от Конго и Ангола, короманти, пленени на Златния бряг.

Те били най-непреклонните. Почти всички маронски водачи били короманти, включително и собственият му прапрадядо.

От разказите на майка си знаеше всичко за трудния път на африканците към Новия свят. Най-напред неизбежно попадали в плен и ги затваряли в някоя крепост или център за търговия с роби. След това започвали да се смесват с други пленници — повечето от непознати и често враждебни племена. Следващото премеждие било прекосяването на Атлантика на борда на претъпкани шхуни. Мнозина не издържали пътешествието и телата им изчезвали зад борда. Оцелелите се сплотявали толкова здраво, че връзката помежду им оцелявала в продължение на поколения. Наричали се „корабни братя и сестри“. Нова травма ги чакала при пристигането. Разделяли ги на групи според физическите им качества, а след това ги продавали като добитък. Последното изпитание се наричало „привикване“. Старите и свикнали с робството заселници ги учели как да оцеляват.

За всичко това били виновни холандците, англичаните и португалците.

Железните пранги постепенно изчезнали, но робският манталитет останал. Мнозина ямайци обърнали гръб на африканското си потекло. Но не и мароните.

Те не го бяха забравили.

И никога нямаше да го забравят.

Продължаваха да се катерят нагоре. В далечината се носеше грохот на падаща вода. Това беше добре, защото отдавна беше ожаднял. Поляните грееха от особените червени цветя на джунглата, чийто лепкав сок според майка му бе най-доброто лекарство срещу възпаление на очите. Като момче често мечтаеше да бъде като маронските бойци, които умело маскирали следите си във водите на планинските потоци и хитроумно се придвижвали заднешком. Така оставяли стъпки, които не водели за никъде, и като подмамвали британските войници в пропасти без изход, ги размазвали с камъни, дървета и стрели. Използвали кози да опитват водата, в която врагът обичал да хвърля отрова, но същевременно ги държали далеч от селищата си, защото тяхното блеене издавало местоположението им. Били майстори на засадите, маскирали се целите с листа от диви лози и ставали наистина невидими сред зеленината на джунглата. Дори очите им били скрити, да не говорим за дългите юнги, плътно покрити със зелени листа. Това било тяхното основно предимство. Никой не го споменавал, защото било една от тайните на мароните.

След сражението избивали пленниците, но задължително пускали един-двама, които докладвали за поражението и неизреченото предизвикателство.

Пратете още. Молим ви.

— Днес и старите са с нас — подхвърли Франк.

— Гласове ли чуваш?

— Нямам предвид духове, а обикновени възрастни хора, които бродят в гората и се грижат за нас.

Много беше слушал за духовете, които местните наричаха дъпита. Призраци с човешки гласове, които можеха да бъдат прогонени единствено със сол. Ако са близо до теб, главата ти бучи, а кожата ти става гореща. Можеш дори да се разболееш. Когато се прибираше с ожулена кожа, майка му неизменно питаше: „Кое дъпи ти причини това?“.

Спомените за нея го накараха да се усмихне. Една нежна и тактична жена, омъжена за изключително буен и склонен към насилие мъж. Но единственото й дете се беше метнало на баща си. Дори вчера беше убил двама души. Дали в момента техните дъпита не се рееха сред дърветата, за да го търсят?

 

 

— Драсни една клечка — подкани го майка му.

Той се подчини.

— А сега я духни, кажи „едно“ и я хвърли.

Той го направи. Намираха се високо в планината над Кингстън. Харесваше им тук, далече от градския шум. Обикновено майка му използваше тези екскурзии, за да му разказва за таиносите, африканците и мароните.

Тази вечер темата бяха духовете.

— Направи го още веднъж и кажи „две“ — добави майка му.

Той драсна клечката, духна я, а след това я хвърли, произнасяйки думата през зъби.

— Ще духнеш и третата клечка, ще изречеш думата, но няма да я хвърляш. По този начин ще заблудиш дъпито. То ще остане наоколо цяла нощ, за да търси клечката, а ти през това време ще избягаш.

 

 

— Пристигнахме — обяви Франк, връщайки го в настоящето. — Внимавай по скалите, защото са много хлъзгави.

Забеляза тесния процеп между гладките камъни, полускрит от огромна смокиня, чиито корени препречваха дупката като решетки.

— Тази пещера минава под билото и излиза от другата страна — поясни Франк. — Преди години мароните я използвали при отстъплението си след поредната засада срещу англичаните. Разбира се, войниците ги преследвали, но нашите хора изчезнали в процепа. За щастие британците никак не си падали по пещерите.

Ямайка приличаше на гъба, надупчена от хиляди свързани чрез подземни тунели пещери. В много случаи реката в някоя област изчезваше под земята, за да се появи в съседната. Мароните много добре познаваха подземните лабиринти и именно на тях дължаха своето спасение.

Франк го поведе към процепа, препречен от нещо като врата, скована от груби дъски.

— Срещу прилепите — кратко поясни той.

Отместиха преградата. Погледът на Бене се спря на трите електрически фенерчета, които лежаха зад нея.

— По-удобно е да ги държим тук.

Взеха по едно фенерче и тръгнаха напред. Не след дълго бяха принудени да продължат приклекнали, защото проходът рязко се сниши. Бене внимаваше да не си удари главата в острите камъни, които стърчаха от тавана. Подът на тунела беше покрит с влажна глина. И, слава богу, не вонеше на гуано.

Спряха на няколко метра от входа. Франк насочи фенерчето към стената до себе си. Върху нея беше издълбан голям извит хикс.

— Таиноси? — прошепна Бене.

— Да вървим нататък.

Тунелът най-после свърши в тъмна пещера с висок таван и доста хладен въздух. Под светлината на фенерчетата се очертаха четири различни изхода от нея.

След което вниманието на Бене беше привлечено от пиктограмите по стените. Царевични кочани, птици, риби, жаби, костенурки, насекоми и кучета. Плюс фигурата на племенен вожд в традиционно облекло.

— Таиносите вярвали, че духовете на прадедите им живеят в пещери, които напускат само нощем, за да се хранят с жобос — започна Франк. — Но една нощ се увлекли повече, защото тези сочни сливи били изключително сладки. Слънцето изгряло и отново ги превърнало в хора.

Бене беше чувал тази история от майка си.

— Пещерите били последното им убежище — продължи приятелят му. — Таиносите не били погребвани, а просто оставяни в тъмното. Прахът им е в тях и до днес.

Бене изпита чувство на гордост, че е попаднал на такова място — истински параклис.

— Таиносите ненавиждали испанците. Криели се в тези пещери, за да избягнат робството, и гладували до смърт. Част от тях умирали бързо, поемайки отровата, известна като касава. Други издържали по-дълго.

Полковникът замълча.

— Колумб ги наричал индианци. Днес някои погрешно им казват араваки, но таиносите са си просто таиноси. Появили се тук седем хиляди години преди испанците, използвайки примитивни канута, изработени в Юкатан. Превърнали тази земя в свой дом, но европейците успели да ги унищожат само за сто години. Изклани били над шейсет хиляди души.

Бене долови омразата, с която бяха изречени тези думи.

— Този извит хикс не е дело на таиносите — продължи Франк. — Няма го в нито една от пещерите, обитавани от тях. Той е испански и служи като маркировка на места с особено значение. Мароните го познават от много време, но никога не говорят за него. Търсят го само онези, които се надяват да открият изгубената мина.

Същото беше казал и Закария, но без да навлиза в подробности.

— Значи мината наистина съществува? — подхвърли Бене. — За пръв път те чувам да говориш по този начин.

— Тази легенда е лишена от смисъл. Таиносите ценели не златото, а гуанина.

Бене познаваше тази сплав от равни части мед, сребро и злато. Беше виждал много артефакти, изработени от червеникавия метал.

— Обичали аромата на кожата си, когато влизала в контакт с гуанин — добави Франк. — Чистото злато е жълтеникаво, няма миризма и не ги привлича. Но гуанинът е друга работа. Тази сплав става специална за тях главно защото сами не можели да я помиришат. На това ги научили преселници от Южна Америка, които дошли от север. За златото знаели, че може да се намери в реки и потоци, но гуанинът бил смятан за дар божи.

— Искаш да кажеш, че не биха разработвали златна мина, така ли?

— Не знам, Бене. Със сигурност са използвали злато. В този смисъл залежите от този метал вероятно са били важни за тях. Но знам друго: за стоте години след Колумб от Новия свят в Испания са били прехвърлени над двеста тона злато. Част от него е било добито в Ямайка. Десетки хиляди тайно си са умрели заради него.

Кларк млъкна и отново насочи вниманието си към стенописите. Бене направи същото.

— Използвали са пръчици, които са топили във въглен, примесен с мас и изпражнения от прилепи — прошепна Франк. — Проста боя, но сам виждаш колко е трайна.

— Кой друг знае за това място?

— Никой извън нашата общност. Мароните го посещават от много години.

Бене усети, че мястото някак си му е познато.

Франк се обърна и му подаде лист хартия. Преди да поемат нагоре, полковникът беше изчезнал за малко във вътрешността на музея, а Бене се беше учудил защо го прави.

— Това е подписът на Колумб — подхвърли Франк и насочи фенерчето си към листа. — Сложна смесица, която казва много за своя притежател. Обърни внимание на хиксовете.

Вече ги беше забелязал. Два на брой, и двата с извити краища. Идентични с онзи на еврейското гробище, испанските документи и този на стената отвън.

— Никога досега не си ми говорил за тези неща — подхвърли той и погледна втренчено приятеля си.

— Ние сме прокълнати, Бене. Вече двеста години мароните воюват помежду си. Превърнахме се във врагове на самите себе си. Правителството, а и англичаните преди това отлично го знаят и непрекъснато ни насъскват един срещу друг. Ето защо не се вслушват в оплакванията ни. Аз продължавам да се опитвам, но другите полковници не искат да ме чуят.

Наистина беше така.

— Теб полковниците те уважават, Бене. И се страхуват, защото много добре знаят с какво още се занимаваш. Приемат парите ти, но са наясно, че убиваш хора.

— Само когато нямам друг избор.

— Това е най-честото оправдание на мароните — още от деня, в който първите от тях избягали в планините. Всеки бивш роб повтаря: „Само когато нямам друг избор“. Но това не им пречи да избият куп народ.

Озовал се тук, под земята, в компанията на този учен мъж, Бене изведнъж реши да бъде откровен.

— Правя каквото трябва, Франк. Някои хора разбират единствено от насилие. Вярно е, че печеля пари от хазарт, проституция и порнографски филми. Но не продавам нищо, което е свързано с деца. Нищичко. Жените, които работят за мен, трябва да са чисти и да ходят на лекар. Имам си правила.

— Излишно е да ме убеждаваш, Бене — шеговито размаха ръце Кларк. — Тези неща изобщо не ме интересуват.

Но той изпитваше нужда да се оправдае. Нима духовете започваха да му влияят?

— Бъди какъвто си, приятелю. Това е единственото, което можем да направим.

При нормални обстоятелства Бене изобщо не би се усъмнил в себе си, но това място му действаше по друг начин.

— Според мен извитият хикс е отличителният знак на Колумб — смени темата Франк. — С него е белязвал само важни места, включително и изгубената мина.

— В тази пещера ли?

— Не — поклати глава полковникът. — Маркировката тук е поставена по други причини. Никой не знае какви са те. Истинското местоположение на мината е неизвестно.

Саймън му беше говорил за Колумб, изгубената мина и онова, което било известно на онзи левит. Но никога не беше споменавал за подписа на Колумб и всичко останало, което му разкри Франк Кларк. Може би защото не бе подозирал за него? Не, едва ли.

Саймън знаеше много. При всички случаи достатъчно, за да се появи във Флорида и да проведе своята операция срещу един непознат мъж и неговата дъщеря. Тази жена беше написала някаква статия за Колумб, която Бене все още не беше прочел. Беше крайно време да поправи тази грешка.

— Всички искат да ни съхранят — добави Франк. — Дрънкат за културата на мароните, но се държат така, сякаш отдавна ни няма. Но ние все още сме тук.

Истина беше.

— Може би си прав в желанието си да откриеш златната мина, Бене. Това богатство може да бъде използвано за промяна на положението ни. Парите винаги означават власт, но ние никога не сме ги имали. За разлика от повечето марони аз не обвинявам евреите, че са печелили на наш гръб. В онези времена сме се нуждаели от храна и муниции и те са ни ги доставяли. От същото се нуждаели и британците. Евреите обслужвали и тях. Такъв е животът. Но онези евреи отдавна са изчезнали, а ние все още сме тук.

Бене си спомни какво му беше разказал Трей за братята Коен и съкровището, което бяха скрили от испанците. И за левита. Който знаел всичко.

— Мислиш ли, че евреите са скрили своите съкровища в същата мина? — попита на глас той.

— Възможно е — сви рамене Франк. — Легендите винаги се преплитат. Но работата е там, че никой нищо не знае.

Бене беше много доволен от тази планинска екскурзия. Най-накрая беше получил някои отговори.

Думите на Кларк бяха истина. Парите са власт, при това огромна. Той поддържаше тесни контакти с левицата и Народната национална партия, но предпочиташе управляващата дясноцентристка Партия на труда. Никой от членовете на правителството не си позволяваше да пренебрегва телефонните му обаждания или да не изпълнява молбите му. Рядко искаше нещо от конкретен министър, но когато го правеше, отговорът винаги беше да.

В главата му изплува стара маронска пословица: Невинният и глупакът си приличат като близнаци. Той обаче не беше сред тях.

— Ще открия тази мина — каза на глас той, обръщайки се едновременно към приятеля си и своите предци.