Стив Бери
Загадката Колумб (81)

80

Том отвори вратата.

На прага стояха две жени. Едната беше същата, с която беше разговарял в Прага и която беше видял в компанията на Саймън. Другата се представи като Стефани Нел от американското Министерство на правосъдието. Бяха изтекли малко повече от двайсет и четири часа, откакто двамата с Але напуснаха Дупката на Дарби и взеха самолета от Ямайка за Орландо. Вече се питаше кога ще се появи жената от Прага, която за огромно негово учудване се оказа посланичката на Израел в Австрия.

Покани ги да влязат.

— Вчера опитахме да поговорим с Бене Роу, но той не ни каза нищо — започна Нел. — Според нас Саймън е мъртъв. Никой не е чувал за него след появата му в Ямайка. Същото е положението и с дясната му ръка Роча.

Том реши да им предложи само най-необходимото.

— Те убиха Брайън Джеймисън. Направиха го пред очите ми.

— Известно ни е — потвърди Нел. — Разчитаме да получим някаква информация единствено от вас и от дъщеря ви.

— Открихте ли съкровищата на Храма? — попита посланичката.

Той кимна.

— Значи наистина съществуват? — блеснаха очите й.

Той отново кимна.

— В такъв случай ви дължа известни обяснения.

Наистина беше така.

— Разполагам с достатъчно доказателства, за да опровергая всичко, което ви се случи преди осем години. Част от хората, които ви поставиха капан, все още заемат отговорни постове. Трябва да знаете, че съвсем не сте единственият, когото тези хора унищожиха. Просто бяхте първият. Те изфабрикуваха историята за израелските заселници и палестинците, а след това ви подхвърлиха „достоверните“ източници. А вие захапахте въдицата. Постепенно тези хора се превърнаха в екип, който си знае работата. Но ние се разграничаваме от тях, господин Сейган. Постъпката им е отвратителна.

— Чакахте осем години, за да ми го кажете ли? — хладно я изгледа Том.

— Преди да се забъркате в тази история, самата аз не бях наясно какво става.

— Но други са били наясно, така ли?

— Да — кимна тя. — Срамно е, че са мълчали.

Той нямаше никакво намерение да се съгласява с нея.

— А какво търсехте в Прага в компанията на Саймън?

— Задачата ми беше да вляза в контакт с него и да го контролирам — отвърна тя. — Да го тласкам напред, докато открие съкровището. Разбира се, без да прибягва до насилие.

— Равин Берлингер знаеше ли за вас?

— Разговарях с него — кимна тя. — Той разбра, че нещата са спешни, и се съгласи да ви стимулира. Направи го, като ви позволи да подслушате разговора ми със Саймън на гробището. Това беше причината да спомена името ви. Исках да сте наясно коя съм и какво знам за вас.

Том си спомни думите й, когато я спря на онази уличка в Прага.

Очаквах ви.

— Вие и Берлингер сте знаели, че ще потърся контакт с вас.

— Такава беше идеята. Да ви насърчаваме да вървите в правилната посока.

— Което означава, че и вие сте ме използвали.

— Технически погледнато, да. Но залогът беше голям. Чухте с ушите си какво каза Саймън — че се готви да започне война. И наистина щеше да го направи и да предизвика смъртта на хиляди хора.

— Което означава, че сте ме замесили напълно умишлено.

— Вероятно не знаете, че равин Берлингер е мъртъв — въздъхна посланичката. — Според нас Саймън го е ликвидирал, преди да напусне Прага.

Стана му мъчно за добрия човек.

— Преди малко споменахте, че според вас и Саймън е мъртъв. Наистина ли е така?

— По всяка вероятност да — отвърна Нел. — Роу му е видял сметката, но това никога няма да се докаже. Единственото, което знаем, е, че е изчезнал.

— А аз действително манипулирах Саймън — добави посланичката. — Направих го по изрична молба на нашето правителство. Ако неговата активност беше приключила с успех, държавата Израел щеше да понесе тежки и необратими щети. Затова твърдя, че ако изобщо съм се възползвала от вас, то е било в името на моята родина.

Том обаче не се впечатли от тази тирада.

— Вие отлично знаете, че сефарадските евреи са поверили съкровището на Храма в ръцете на един-единствен човек и това е левитът — отбеляза той. — А не държавата Израел.

— Тези светини принадлежат на всички евреи — възрази тя. — А ние ще се погрижим да им ги върнем, при това без войната, планирана от Саймън. Вече казах, че не се нуждаем от насилие, за да изградим чувство за сигурност у нашите граждани. Има по-добри начини и на насилието трябва да се сложи край.

С това Том беше съгласен. Той се обърна към Стефани Нел.

— Предполагам, че тази дама е тук, за да потвърди подкрепата на САЩ към мен, но само ако споделя всичко, което знам.

— Нещо такова. Вие сте били жестоко манипулиран, господин Сейган. Наистина ужасно. Съсипаха кариерата ви. Но сега нещата могат да бъдат поправени.

— Ами ако аз вече не искам да бъдат поправени?

Въпросът видимо изненада неканените гостенки.

— Вие сте изгубили всичко — каза посланичката.

— Точно там е работата — кимна той. — Изгубих всичко и нищо вече не може да се върне. Родителите ми ги няма, за да се зарадват на реабилитацията ми. Бившата ми съпруга също не е между нас. А хората, които се наричаха мои приятели? В момента изобщо не ми пука за тях. Затова казвам, че всичко е свършено.

Том беше шокиран от собствените си думи, но бе стигнал до това заключение още в пещерата, когато се бе изправил пред съкровището. Миналото е минало и нищо не може да го промени. Само бъдещето има значение.

— Странно отношение на човек, който е пострадал толкова много — отбеляза Нел. — Но сега вече имате всички шансове да си върнете отнетата награда „Пулицър“ и изгубената репутация. Повече няма да се налага да пишете романи под чуждо име.

— Не е чак толкова лошо — сви рамене той. — Парите са добри, работи се спокойно, без напрежение.

— И тъй, какво ще правите? — попита посланичката.

След като двамата с Але бяха излезли от пещерата, на входа ги бе чакал онзи марон, Франк Кларк. Малко по-нататък Бене Роу и двама от хората му бяха прекосили реката и бяха повели Саймън нагоре към пътя.

 

 

— Какво ще стане с това място сега? — обърна се към Кларк той.

— Ще възстановим бента и ще продължим да го охраняваме, както го правехме досега. Ти си левитът и мястото остава завинаги твое. Когато прехвърлиш своя дълг на следващия левит, ние ще му отдадем същото уважение. Как смяташ да постъпиш?

 

 

Тогава не бе отговорил на Кларк, защото нямаше отговор. Също както и сега, в този момент.

— Ще се свържа с вас веднага след като реша — отговори простичко той.

— Бъдете сигурен, че ако не заработите с нас, никой няма да научи истината за вас — увери го посланичката.

Думите й го разгневиха, но веднага след това той си даде сметка, че и гневът е част от миналото.

— Там е цялата работа — въздъхна Том Сейган. — Истината е важна само за един-единствен човек. — Той замълча за момент, после поклати глава. — А вие току-що я споделихте с нея…

Але излезе от кухнята, където Том й беше казал да се затвори в момента, в който бе видял кой стои пред вратата. Нямаше представа докъде ще стигне разговорът им, но се надяваше на добър край.

— Баща ми не е излъгал, така ли? — попита тя.

Двете жени не отговориха. Но мълчанието им беше достатъчно красноречиво. Миг по-късно се обърнаха към входната врата, очевидно разбрали, че разговорът е приключил.

— Бъдете добър с нас, господин Сейган — спря се на прага посланичката. — Представете си какво означават тези съкровища.

Молбата й го остави равнодушен.

— А вие си представете какво щеше да се случи заради тях — отвърна с равен глас той.

 

 

Том и Але слязоха от колата и се насочиха към гробището в подножието на Маунт Дора. Бяха напуснали Орландо минути след като двете жени си бяха тръгнали. Наближаваше пет следобед и гробището беше пусто. Зимното слънце се мъчеше да стопли студения мартенски въздух. Закрачиха един до друг към гробовете на родителите му. За пръв път от много време насам той не се чувстваше като натрапник.

Не след дълго стигнаха при гробовете.

— Свършила си добра работа с неговата плоча — похвали я той.

— Съжалявам — прошепна Але.

Той се обърна да я погледне.

— Съжалявам за всичко, което ти причиних — задавено добави тя.

Думите й го разтърсиха.

— Каква глупачка съм била! Мислех те за съвършен егоист, на когото изобщо не му пука за мен и за мама. Мислех те за лъжец и измамник, приписвах ти всички лоши качества на света. Боже, колко съм била глупава!

Почти не бяха разговаряли, след като напуснаха Ямайка. Малко си казаха и когато изпратиха двете жени. Какво да си кажат? Това й е хубавото на истината — обезсмисля всичко, което й противоречи.

— Аз излъгах и мама — продължи Але. — Във Виена ти правилно ме нарече лицемерка. Прекрасно знаех какво мисли тя за юдаизма, знаех и как ти си се покръстил заради нея. Но въпреки това я излъгах. Без да мигна, право в очите.

Той усети болката й, но не каза нищо.

— Най-лошото е, че с приемането на юдаизма обезсмислих всичко, което ти направи. Случи се точно онова, което мама не искаше да се случи. Споровете между теб и баща ти изгубиха смисъл и той умря, преди да успеете да се помирите. Аз бях виновна за всичко — изхлипа тя.

Том продължаваше да мълчи, оставяйки я да се наплаче на воля.

— Съвсем не бях най-добрият съпруг и баща — заговори няколко минути по-късно той. — Бях егоист и измамник. Нещастен лъжец, който допусна купища грешки. Имах възможност да се помиря не само с Абирам, но и с теб. Обаче не го направих. Вината не е твоя.

— В Ямайка ти ми спаси живота. Хвърли се във водата след мен, а след това ме преведе през езерото. Но най-важното е, че попречи на Саймън да ме убие.

— Доколкото си спомням, ти също ми спаси живота — подхвърли той.

Тя вече му беше разказала как беше заслепила Роча с фенерчето си в момента на изстрела.

— Ти не си лъжлив репортер.

Думите и прозвучаха като декларация.

— Ти си журналист, спечелил наградата „Пулицър“. Заслужаваш всичко, което си постигнал. Наистина ли мислиш онова, което каза на онези жени? Че не желаеш никой да разбере истината за теб?

— Вече няма значение кой какво мисли. Важното е, че ти знаеш. Това ми е достатъчно.

Изрече тези думи с дълбоко убеждение.

— А какво ще стане със съкровището на Храма? — попита тя.

— Ние с теб сме единствените хора на света, които знаят какво има в онази пещера и как се стига до него. Вярно е, че има и други начини да се прекоси езерото, но съкровището е престояло там шейсет години, а според мен мароните ще се погрижат за него поне още толкова. Какво ще кажеш, ако отложим решението за по-късно, когато нещата се успокоят?

Тя кимна през сълзи.

— Заедно ще бъдем левит — прошепна той. — Ти и аз.

Дядо му беше споделил тайната си с Берлингер, а сега той включваше и Але. Вече беше решил да сключи мир с религията си. Беше се родил евреин, от родители евреи, и възнамеряваше да остане такъв до края на живота си.

Междувременно бе успял да се свърже с Ина и да й разкаже какво се беше случило. На някакъв етап щеше да напише материал за Закария Саймън, за плановете и идеите му, за опасността от фанатизма. Все още не знаеше дали ще включи в него и историята за съкровището. Възнамеряваше сам да напише материала, а след това да го изпрати на Ина. Тя категорично отхвърли идеята, настоявайки статията да излезе с неговото име. Но той вече беше писател в сянка и възнамеряваше да остане такъв. В крайна сметка тя отстъпи и прие. Харесваше Ина. Може би някой ден отново щеше да отскочи да я види. Странно. Отново започваше да мисли за бъдещето.

— Имам едно предложение — подхвърли на Але той. — Теглим черта на купищата грешки, които допуснахме, и започваме на чисто.

По бузите й продължаваха да се стичат сълзи.

— Страшно много го искам! — прошепна тя.

— Здравей — протегна ръка той. — Аз съм Том Сейган.

Тя преглътна сълзите си и дори се усмихна.

— А аз съм Але Бе…

Успя да спре навреме и решително тръсна глава.

— Але Сейган.

— Приятно ми е да се запознаем, Але Сейган — стисна ръката й той.

Само едно нещо оставаше недовършено. Той се обърна и коленичи пред гробовете.

В продължение на двайсет години беше издигал стена пред емоциите си, твърдо убеден, че нищо не може да я преодолее. Но събитията през последните пет дни категорично доказаха дълбоката му заблуда. В крайна сметка разбра, че семейството е всичко. Или по-скоро Але, която беше останала единственият му близък човек. Вече беше убеден, че ще има още един шанс с нея. За разлика от човека, който лежеше под краката му. С него вече нямаше шанс. Цели двайсет години го беше наричал Абирам, „стареца“ и всичко друго, с изключение на онова, което заслужаваше. Много неща се бяха случили между тях, но в крайна сметка той проумя, че този човек му беше вярвал и го беше обичал. Нямаше никакво съмнение. Всичко щеше да е наред. В момента и това му стигаше.

Але се изправи зад него и сложи ръка на рамото му. Той погали гладкия гранит и едва чуто промълви:

— Сбогом, татко.

В душата му мъждукаше плаха надежда, че думите му може би ще бъдат чути. Може би.