Стив Бери
Загадката Колумб (79)

78

Бене внимателно оглеждаше двете жени, които се бяха появили на верандата му. Едната беше дребна, надхвърлила петдесет, с прошарена коса. Беше с елегантна блуза и пола. Носеше обувки с ниски токчета. Представи се като Стефани Нел, командир на отряд „Магелан“ към американското Министерство на правосъдието.

— Брайън Джеймисън работеше за мен — обяви тя. — Предлагам да говорим открито, без номера. Съгласен ли сте?

Той се усмихна на прямотата й. Вътре в себе си беше убеден, че правилата са се променили и вече не са в нейна полза. Другата жена беше по-млада и по-висока, облечена по подобен начин. Представи се като посланик на Израел в Австрия.

— Доста далече сте от дома си — отбеляза той.

— Дойдохме да се срещнем с вас — кратко отвърна посланичката.

Той им предложи питие, но те отказаха. Това не му попречи да си налее чаша току-що изстискан лимонов сок с мед от собствените му кошери, който много обичаше. Капризното мартенско слънце правеше неохотни опити да пробие трупащите се следобедни облаци. Щеше да вали, но едва след няколко часа. От слизането в Дупката на Дарби беше изминало половин денонощие.

— Какво се случи снощи? — попита Нел.

Бене отпи глътка лимонада и наостри слух. В далечината се чуваше кучешки лай. Неговите кучета.

Преди час беше отворил вратичката на кучкарника и животните изскочиха навън. Водени от Биг Нани, те се насочиха към познатата гъсто залесена част от планината. Лаят им беше равномерен и стабилен. Делови. Беше се научил да разпознава тоновете му, също като звуците на абенга.

— Снощи ли? — подхвърли най-сетне той. — Снощи спах като къпан.

— Вече ви казах, че нямаме време за игри — поклати глава Нел.

— Закария Саймън е кацнал тук малко преди полунощ — добави посланичката. — Пристигнал е в компанията на Але Бекет и на един от сътрудниците си на име Роча. Час по-рано се е появил и Том Сейган. Рано тази сутрин в района на летище Кингстън са били открити труповете на двама местни мъже. Доколкото ни е известно, те са работили за вас.

Смъртта на тези хора го беше разстроила. Беше ги предупредил да внимават със Саймън, който е изключително опасен. За жалост голяма част от хората, които работеха за него, бяха неопитни и самонадеяни — комбинация, която често се оказва фатална. Единият беше женен, имаше и деца. По-късно през деня щеше да посети съпругата му и да се погрижи за финансовото й състояние.

— Разполагате със забележителна информация за хора, които не живеят тук — отбеляза той. — Но какво общо имам аз?

В далечината се разнесе грохот на автомобилни двигатели. Пикапите потегляха към едно от планинските пасища, където държеше своите състезателни коне. Няколко дни по-рано го бяха информирали, че кафето вече цъфти и може да очаква отлична реколта.

— Прекратете този театър! — сухо отсече Нел. — Саймън е ликвидирал Брайън Джеймисън. Доколкото ни е известно, това е станало с вашата благословия.

— Моля? — вдигна вежди Бене. — Аз харесвах Брайън.

— Сигурна съм, че е така — намръщено кимна жената от Министерството на правосъдието. — Но нима допускате, че сме ви забравили?

Той не отговори.

— Трупът на Брайън беше изваден от контейнер за смет в мое присъствие — сухо добави Нел. — Той беше добър агент и добър човек. Но заради вас е мъртъв.

— Заради мен ли? — изгледа я Бене. — Вие го изпратихте тук да ме притиска, а аз приех да ви сътруднича. Закария Саймън беше проблемът на Брайън.

— Бях принудена да прикрия убийството на Джеймисън, господин Роу — обади се посланичката. — Аз също присъствах при откриването на трупа му. Съжалявам, че се стигна дотам, но операцията очевидно беше извън контрол. Доколкото съм информирана, вашето досие е доста богато и в него има достатъчно материали, за да бъдете унищожен.

— Тук е Ямайка — поклати глава той и отпи нова глътка студена лимонада. — Ако съм извършил нещо нередно, трябва да се обърнете към местните власти. — Заби хладен поглед в лицето й и добави: — В противен случай запазете заплахите за себе си!

— Бъдете сигурен, че лично ще се разправя с вас, ако получа съответните пълномощия! — мрачно го предупреди Нел.

— Защо е тази враждебност? — усмихна се той. — Аз не ви преча. — Пръстът му се насочи към посланичката. — Не преча и на вас.

— Ще бъда откровена, господин Роу — отвърна с лека въздишка тя. — През следващата година вероятно ще стана министър-председател на Израел. Съзнавам, че това няма особено значение за вас, но ние много държим на Закария Саймън.

— Лош човек — поклати глава Бене. — Изпечен лъжец.

Посланичката кимна.

— Наблюдаваме го от много години — добави тя. — Направи ни впечатление, че често пътува до тук. Доскоро смятахме дейността му за… погрешно насочена. Но вече не е така. Преди няколко часа във Виена са открили тялото на равин Берлингер, един много достоен човек. Застрелян в главата. Предполагаме, че извършителят е Саймън или негов подчинен. За съжаление равинът беше един от петимата, които можеха да отговорят на въпросите ни. А вие сте един от останалите четирима, които все още са живи.

Не му беше трудно да отгатне кои са другите трима. Сейган, дъщеря му и Саймън.

Ами Франк Кларк? Беше ясно, че тези жени изобщо не подозират за него. Полковникът беше изчезнал в гората веднага след събитията в пещерата. Типично поведение за марон.

— Какво искате да знаете? — попита на глас той.

— Къде е Саймън? — повтори въпроса си Нел.

Той се облегна на парапета. Дървото за него беше доставено от околните гори, отсечено от робите преди векове. Неговите деди. Част от които бяха станали марони.

Кучетата продължаваха да лаят в далечината. Този звук го успокояваше. Както и фактът, че и двете му гостенки нямаха представа за съществуването на Фолкън Ридж и Дупката на Дарби. Ако имаха, положително щяха да са там, а не тук. Още преди няколко часа беше изпратил хора да огледат, но никой не се беше върнал.

Невинният и глупакът си приличат като близнаци.

Непрекъснато си повтаряше да не бъде в ничия роля. Да бъде съвсем различен.

— Саймън вече не може да ви помогне.

Нел понечи да каже нещо, но посланичката я изпревари.

— Закария Саймън е опасен фанатик — хвана ръката й тя. — Идеята му е да подпали нова война, в който биха загинали хиляди. Ние обаче можем да го спрем. Въпреки цялата си лудост той издирва нещо, което е изключително скъпо на евреите. Свещено съкровище, което смятахме за отдавна изгубено, но което може да се окаже непокътнато. Знаете ли къде се намира?

Бене поклати глава. Наистина нямаше представа, тъй като не беше прекосил подземното езеро. Вместо това бе измъкнал Саймън от тинята, бе го извел на повърхността и го бе заключил тук, в едно от подземията на имението. Сейган и дъщеря му напуснаха пещерата и си тръгнаха в компанията на Франк, без да кажат нито дума. Той изобщо не прояви интерес към онова, което бяха открили. Беше крайно време да започне да действа като марон. Жените на верандата му бяха оброни — чужденци, които не заслужаваха да научат тайните му. Мароните предпочитат да мълчат.

— Наистина не знам — заяви той.

Във воя на кучетата се появи нова нотка, дълбока и ритмична. Прекрасно знаеше какво означава тя.

— Но знаете къде е Саймън, нали? — подхвърли уверено Нел.

— За последен път го видях как бяга.

 

 

— Ще ме убиеш ли? — попита Саймън.

— Не — отвърна той и махна с ръка към кучетата. — Те ще го направят вместо мен.

В очите на пленника се появи същото изражение, което беше видял в очите на наркобоса преди четири дни.

 

 

Отпи нова глътка лимонада и долови аромата на печено. Дива свиня, убита по-рано през деня. Сочно червено месо. Невероятно на вкус. Довечера го чакаше малък пир.

Надяваше се, че майка му ще направи и любимите му сладки картофи ями. Помисли си за Гранди Нани. Вече знаеше, че тази жена не е легенда. Наистина беше живяла по тези места. Хората говореха, че умеела да привлича дивите прасета, които доброволно излизали от гората и се трупали около нея.

— Преди триста години дедите ми били докарани тук в окови, за да бъдат продадени като роби — каза той. — Накарали ги да работят на полето. Моите били от племето короманти, пленени на Златния бряг. Не след дълго се разбунтували. Мнозина избягали в планините и извоювали свободата си с оръжие в ръка. Аз съм един от тях, истински марон.

— Защо е тази лекция по генеология? — попита Нел.

Далечният вой изведнъж секна и той започна да брои секундите. Една, две, три… На осем воят се поднови. Бит Нани беше открила плячката си. Какво куче, а? Истински лидер.

Той изпи остатъка от лимонадата си. Животът беше прекрасен. Но в него имаше тайни, които не биваше да бъдат споделяни. Като Дупката на Дарби с подземното езеро и номерираните камъни. А също и онова, което бе скрито зад тях.

До слуха му достигна отчаян писък. Далечен и слаб, но въпреки това ясен. Двете жени също го чуха. После дойде ред на кучетата. Вече не лаеха, а виеха. Нямаше представа къде са докопали Закарйя Саймън, но знаеше, че са го направили. Разбира се, нямаше да го докоснат, ако бе проявил достатъчно разум да не оказва съпротива. Като онзи наркобос преди четири дни.

Но този път плячката беше оказала съпротива.

— Питате за смисъла на фамилната сага, която току-що очертах? — подхвърли той. — Няма такъв. Аз просто се гордея с произхода си.

В далечината настъпи тишина. Кучетата бяха замлъкнали и той знаеше защо. Неговите животни винаги изяждаха плячката, която бяха убили.

— Мисля, че господин Роу вече няма да ни бъде от полза — подхвърли посланичката. Умна дама.

По лицето на служителката от Министерството на правосъдието личеше, че е на същото мнение.

— Май е така — въздъхна Стефани Нел. — Вече всичко свърши, нали?

Той не отговори. Жената бе познала. Закарйя Саймън вече не съществуваше.