Стив Бери
Загадката Колумб (77)

76

Том изохка от ужас. Но Саймън бе стрелял в краката на Але и куршумът рикошира в скалата с остро свистене. Тя уплашено отскочи назад.

— Следващия път няма да пропусна! — изсъска Саймън.

В това няма съмнение, помисли си Том. Беше ясно, че този тип не се интересуваше от тях, а само от онова, което лежеше от другата страна на езерото. И беше готов на всичко, за да го докопа.

— Във водата! — заповяда Саймън и отново насочи пистолета си към Але.

Тя поклати глава.

— Аз ще го направя — каза Том. — Ти си прав, че познавам пътя.

— Точно по тази причина ще отиде тя! — злобно се ухили Саймън. — Не съм забравил първата ни среща и съм убеден, че озовеш ли се там, със сигурност ще довършиш онова, което беше започнал в дома на баща си. Е, няма да стане. Тя ще отиде, за да съм сигурен, че ще направиш каквото трябва!

— Не, чуй ме! Аз наистина ще…

— Ако не тръгне веднага, ще я застрелям! — изкрещя извън себе си Саймън. — А след това ще изпратя Бене!

Том нямаше друг избор. Той погледна дъщеря си в очите и прошепна:

— Направи го.

Въпросителният й поглед беше доказателство, че тя се съмнява в правилността на решението му.

— Ще трябва да ми се довериш — добави той.

В очите й нямаше нито гняв, нито омраза. Само страх. Сърцето му се сви. Той пристъпи към нея.

— Първият камък е номер три.

Тя не помръдна.

— Заедно можем да го направим — умолително прошепна той.

Але най-после се отърси от сковаващия я ужаси прие предизвикателството. Тя бавно кимна и се стегна. Беше осъзнала, че няма смисъл да спори. Той гледаше как навлиза във водата, дълбока едва трийсетина сантиметра. Предпазливо опипваше с крак немаркираните камъни. Не след дълго достигна групата, отбелязана с цифри.

Стъпи върху номер 3, който издържа тежестта й, точно като тази на Роча.

Саймън отстъпи назад с пистолет в ръка, готов да застреля всеки, който се приближи към него. Том улови погледа на Роу и разчете посланието в блестящите му черни очи. Не може да убие и тримата едновременно. Все някой от нас ще го докопа. Поклати глава. Още е рано. Нито Роу, нито Кларк подозираха какво знае. Посланието на дядо му беше много специфично. Бе настъпил моментът да разбере дали го е разчел правилно. С помощта на астролаба беше открил, че петте числа водят към шестото, което не означаваше непременно, че числото, маркиращо пещерата върху картата, предлага и безопасно преодоляване на водната преграда. Беше напълно възможно то да съдържа още един, последен капан. И да се окаже нещо като непреодолима пречка.

Дълбоко в душата си изпитваше увереност, че е на прав път. Надяваше се да е така. От това зависеше животът на дъщеря му.

 

 

Краката на Але трепереха. Беше изпитвала страх и преди, но никога толкова силен.

Продължаваше да се промъква напред, като следваше указанията на баща си, изречени на висок глас. До тук беше стигнал и Роча. В момента стоеше върху камък номер 19, където бандитът беше чакал шестото число.

Дишането й беше плитко и разпокъсано. От твърдата скала я деляха поне седем-осем метра дълбока тиня. Погледна надолу и преброи деветнайсет камъка, маркирани с цифри. Други десетина бяха чисти. Двайсетият липсваше. Бе потънал заедно с Роча. Смъртта му изобщо не я беше развълнувала. Сега ставаше въпрос за нейния живот.

— Изброй на глас числата, които виждаш — обади се баща й.

 

 

Том слушаше внимателно какво му казва Але. После погледна Роу. От изражението на лицето му беше ясно, че го е разбрал.

Бъди готов. Още малко.

 

 

Бене се питаше дали Сейган наистина знае кое е шестото число. Беше насърчил дъщеря си да поеме напред, защото нямаше друг избор. При отказ Саймън със сигурност щеше да я убие. Франк Кларк стоеше до него и мълчеше. Саймън не ги изпускаше от очи. Ако жената в езерото успееше да се добере до отсрещния край, Саймън щеше да ги избие. В това нямаше никакво съмнение. Вече щеше да разполага с всичко, което му трябваше.

Тогава защо да не действаме още сега, веднага? Франк сякаш прочете мислите му.

— Още не — едва чуто прошепна той.

 

 

Але правеше върховни усилия да овладее треперенето си. Дали баща й наистина знаеше числата, които щяха да я отведат до отсрещния бряг? Как се случи така, че повери живота си на човек, когото беше ненавиждала през последните десет години? Дали не беше сбъркала с него, както сбърка със Закария Саймън? Обзе я чувство на срам, което обаче беше крайно недостатъчно, за да прогони ужаса от душата й. Една погрешна стъпка и беше мъртва.

 

 

— Да бъдем наясно — подхвърли Том и хвърли кос поглед към Саймън. — Не ти, а аз съм левитът.

— Невъзможно — поклати глава Саймън. — Ти дори не си евреин. Сам си го призна.

Том пренебрегна обидата и се концентрира върху чутото от Але. Все още не беше обявила номер 56 — шестото число, до което беше стигнал с помощта на древния навигационен уред. В замяна на това обаче беше споменала наличието на камъни с номера 5 и 6, които бяха част от маркираните деветнайсет.

Нещата се изясняваха. Ето я последната предпазна мярка. Саки беше разделил последното число на съставните му части. Единственото смислено решение. Напълно в стила на Марк Идън Крос, известен с изключителна предпазливост и здрав разум.

Той отново насочи вниманието си към езерото.

— Пет и шест — подвикна на Але той. — Използвай ги едновременно. Само по този начин ще стигнеш до брега.

 

 

— Виждам ги — обяви миг по-късно Але. — Първият е пет, след него има няколко немаркирани камъка. Шестицата е съвсем близо до отсрещната скала.

— Това е пътят — подвикна баща й.

— А ако грешиш?

— Не греша.

Тя хареса решителността, с която бяха изречени тези думи, но не беше сигурна дали е предназначена за нея или за Саймън. Продължаваше да стои на място, вцепенена от ужас. Кракът й просто отказваше да се отлепи от последния камък. Върху него се чувстваше в безопасност. Защо да продължава напред? Може би беше време да се върне обратно.

Невъзможно. Саймън щеше да я застреля още преди да е изминала половината път.

 

 

Бене беше готов за скок.

Даваше си ясна сметка, че може да получи куршум в гърдите, преди да докопа Саймън, но въпреки това беше решен да опита. Франк бавно поклати глава. Бене потърси очите на стария си приятел и веднага разбра защо не бива да мърда от мястото си. Поне още няколко секунди.

Нещата ще се решат от само себе си. Не бива да се намесваме.

Никак не му харесваше, че полковниците го приемат като заплаха, а не като марон. Франк вече няколко пъти беше подхвърлил, че Бене не разбира същността на живота им. Дойде време да му докаже обратното. По тази причина се сдържа и остана на мястото си. С надеждата, че не допуска грешка.

 

 

Закария беше съвсем наясно какво предстои. Ако Але успееше да прекоси езерото, той трябваше да убие тримата мъже, а след това и нея. Само по този начин можеше да сложи ръка на съкровището. Ако онези с дългите мачети дебнеха някъде около входа на пещерата, трябваше да им се изплъзне в мрака, а на другия ден да се появи обратно, вече със свой собствен екип.

Това му е хубавото да разполагаш с пари. С тях може да се купи всичко. Включително и резултати.

 

 

Але се стегна.

Пет. После шест.

Камък номер 5 беше на около метър от нея. Широка, но не и невъзможна крачка. Вдигна десния си крак, олюля се и почти загуби равновесие. Разпери ръце, пое си въздух и успя да се задържи. Десният й крак се върна обратно при левия. Тялото й бавно се стабилизира.

— Какво става? — извика баща й.

— Ужасно ме е страх, нищо повече. Плитката вода също усложнява нещата.

— Не бързай — посъветва я той.

— Но и не се бави прекалено дълго — добави Саймън.

— Ти върви по дяволите! — изкрещя Але, без да отмества поглед от камъните под водата.

Тя вдигна десния си крак и скочи. Мократа й подметка стъпи върху камък номер 5. Камъкът издържа. Але прехвърли върху него цялата тежест на тялото си. След като номер 5 издържа, трябва да издържи и номер 6, рече си тя. После се прехвърли върху него. Този път без никакво колебание. Номер 6 също издържа. Само метър я делеше от ръба на скалата. В душата й нахлу радостно облекчение. Обърна се точно навреме, за да види как Бене Роу се нахвърля срещу Саймън.