Стив Бери
Загадката Колумб (73)

72

Закария провери картата. Следвайки съветите на Роу, бяха открили магистрала А-3 и бяха поели на север. Преминаха през няколко заспали градчета. Малко след последното от тях, на име Ноланд, пътят започна да се извива нагоре по склона на планината. Ярката луна ги осветяваше с някаква особена, сякаш божествена светлина и той неволно се запита дали това не е знак свише.

— След няколко километра ще стигнем до Махоу Хил, откъдето ще поемем на запад — подхвърли на Роча той.

На картата беше отбелязан и Фолкън Ридж, с надморска височина от 130 метра.

— Добре ли си там отзад? — обърна се към Але той.

— Добре съм.

Усети как леко му се завива свят от непрекъснатите остри завои. Никога не си беше падал по планинските пътища.

— Според мен ни делят само няколко часа от това, което търсим.

Целта му беше да я успокои и да приспи подозренията й. Насилието на летището беше неизбежно, но той предварително бе предупредил Роча да действа дискретно. И неговият човек бе изпълнил нареждането по безупречен начин.

Дали вече бяха открили тялото на Берлингер? Нищо не го свързваше с къщата на равина, където беше действал крайно внимателно и със сигурност не беше оставил отпечатъци. Докосна единствено топката на входната врата, но старателно я избърса със сакото си. Не срещна никой, не събуди ничии подозрения. Сега му оставаше единствено да довърши онова, което беше започнал. Нуждаеше се от усамотено място. Точно като онова, към което пътуваха.

 

 

Том скочи от бента на хлъзгавата скала. Лъчът на фенерчето му сочеше надолу, към двата пръста вода, която се просмукваше през камъните и изчезваше по лекия наклон към вътрешността на пещерата. Нервите му бяха опънати както от предупредителните надписи, така и от загадъчното поведение на Роу. Никога досега не беше влизал в пещера, особено пък в такава, която хора преди него бяха определили като опасна, а и в компанията на мъж, който очевидно не му казваше всичко.

Роу влезе пръв. Халогенният лъч на фенерчето му описа ярък кръг върху влажните стени. Намираха се на нещо като тераса, широка около осем метра. Таванът беше на десетина метра над главите им, а леко наклоненият под свършваше на няколко крачки от тях. Водата се плискаше някъде долу.

Роу предпазливо стигна до ръба и надникна, но Том остана на място, изнервен от представата за онова, което се криеше в мрака. Никога не си беше падал по пещерите, а бързо стичащата се вода и хлъзгавият под правеха придвижването доста опасно. Едно подхлъзване щеше да бъде достатъчно, за да изчезне в мрака отвъд ръба на каменната тераса.

Роу насочи фенерчето си напред. Пред очите на Том се появи отсрещната стена, на близо двайсет метра от тях. Таванът беше от светложълт пясъчник и образуваше нещо като купол. Пещерата имаше формата на улей, по който се стичаше двусантиметров слой вода, изчезваща в бездната със силен грохот.

— Пада доста от високо — отбеляза Роу. — Надолу има няколко прага. Първият е натри метра.

Том се промъкна към ръба и надникна. Прагът действително се намираше на три метра по-надолу и свършваше с още един тъмен и назъбен перваз.

— Имаш ли представа какво трябва да свършим тук? — попита Роу.

— Никаква — поклати глава Том.

Силен трясък заглуши плисъка на водата. После още един.

Двамата се спогледаха. Шумът идваше откъм входа на пещерата.

Изключиха фенерчетата и тръгнаха обратно. Върху бента стоеше мъж. Висок и строен, с тежък чук в ръце, с който разбиваше зидарията.

— Престани! — изкрещя Роу.

Мъжът извърна глава в тяхна посока, после спокойно нанесе поредния удар.

Роу разкопча кобура си, измъкна пистолета и го насочи към тъмната фигура.

— Казах да престанеш!

Мъжът отново замахна. Роу натисна спусъка. Но мъжът вече беше изчезнал от другата страна на бента.

В следващия миг камъните се срутиха и водата с грохот нахлу в пещерата. От нещастието ги деляха седем-осем метра, които стихията щеше да измине най-много за 2–3 секунди. Том светкавично отскочи вляво, с надеждата да избегне водната стена.

Роу не беше толкова бърз. Стихията с рев летеше към тях, носеща остри камъни, наподобяващи снаряди. Том нададе предупредителен вик, но вече беше късно. Водата погълна Роу и тялото му изчезна в мрака.

 

 

Закария слезе от колата. Роча беше спрял на няколко метра от някакъв пикап, отбил встрани от черния път. Намираха се на върха на склон, надвиснал над тъмна гора. Водите на Карибско море блещукаха в далечината.

Фолкън Ридж.

Пристъпи към пикапа и надникна в каросерията. Беше пълна с инструменти. Спътниците му също излязоха навън. Роча надникна от ръба на скалата. Долу се плискаха водите на буйна река. Разнесе се вик, после втори. Проехтя изстрел.

— Там долу — посочи с ръка Роча.

 

 

Бене си даде сметка за тежкото положение, в което беше попаднал. Мощното течение го носеше към ръба на терасата и нищо не можеше да го спре. Единствената му надежда беше, че водата долу ще бъде достатъчно дълбока, за да омекоти падането му. В противен случай щеше да си счупи нещо.

Полетя надолу. Направи опит да се извърти така, че да падне на краката си, но гравитацията и водната стена бяха безмилостни. Все пак успя някак си да улучи долния праг с подметките на ботушите си, но стихията го подхвана и го запрати в скалата. Направи опит да си поеме въздух и усети вкус на кръв в устата си. Беше си прехапал езика. Тук водата беше по-дълбока, може би някъде около половин метър. Течението беше силно, но не смазващо. Той успя да се задържи на площадката. Плясъците наоколо го предупреждаваха за камъните, носени от стихията. Дясната му ръка продължаваше да стиска фенерчето.

Трябваше да се премести. Погледът му попадна на някаква издутина върху отвесната стена. Водата се спускаше от нея с лека извивка, създавайки нещо като водопад. Ето го убежището. Недостатъчно, но все пак убежище. Хвърли се напред и залепи тяло за стената под перваза. Водата падаше надолу само на няколко сантиметра от лицето му. Грохотът се усили — знак, че водата помита и по-едрите камъни на бента.

 

 

Том нямаше как да последва Роу. Камъните от разрушения бент наподобяваха снаряди. По-малките изчезваха зад перваза, а по-големите заплашително се търкаляха към него. Защо онзи тип беше разрушил бента?

Водата продължаваше да нахлува в пещерата. Вече стигаше до коленете му, но каменните отломки видимо намаляваха. Реши да рискува и предпазливо пое напред, използвайки за опора грапавата стена. Лъчът на фенерчето му помагаше да вижда къде стъпва. Не след дълго стигна до ръба на терасата и насочи фенерчето надолу.

— Бене, там ли си? — извика той.

 

 

Закария чу как някой извика Бене Роу по име и гласът му успя да пробие грохота на буйната река. После успя да зърне отблясъците на електрическо фенерче, които излизаха от пещерата.

— Вътре са — прошепна той.

На лунната светлина ясно се видя как бентът на входа на пещерата рухна и водата свободно нахлу във вътрешността й.

— Можем да пресечем — обади се Роча.

Беше прав. На светлината на фенерчетата се виждаше, че нивото на реката достигаше най-много до кръста.

— Баща ти е долу — подхвърли на Але той.

— Вероятно именно там го е изпратил дядо.

Закария беше на същото мнение. Или поне се надяваше да е така.

 

 

Бене чу името си и вдигна глава.

— Тук съм — изкрещя той. — Водата носи ли още камъни?

— Според мен всички са вече долу — отвърна Сейган. — Добре ли си?

— Нямам нищо счупено.

След тези думи Бене напусна укритието си и се насочи надясно, към стената на пещерата. Беше преценил, че там е по-безопасно.

После забеляза нещо. На светлината на фенерчето се появиха вдлъбнатини в скалата, които приличаха на стъпала.

— Сейган! — изкрещя той. — Пътят надолу е ей там. Хайде, слизай. Трябва да продължим.

— Някой току-що се опита да ни убие.

— Знам, но не се получи. Затова трябва да продължим.

— Ами ако се върнат?

— Честно казано, надявам се. Така ще си спестя усилията да търся тези мръсници.