Стив Бери
Загадката Колумб (72)

71

Але седеше на задната седалка и се питаше какво става. В сравнение с Прага тук съвсем не се чувстваше сигурна в компанията на Закария. Продължаваше да й се повръща от Роча въпреки извиненията му. С мъка изтърпя продължителния презокеански полет с него.

Тя отново се замисли за съкровището.

Семейството й беше пазило тайната на Христофор Колумб дълго, дълго време. А сега тя се беше озовала в Ямайка — острова, който фамилията Колумб беше управлявала в продължение на сто и петдесет години. Далече от лапите на Инквизицията, истински рай за евреите, потърсили спасение в Новия свят. Възможно ли бе тук да са били съхранявани менората, трапезата и сребърните тръби? Закария със сигурност вярваше, че е така. Беше чула думите на Бене Роу по телефона. Фолкън Ридж.

Така се казваше мястото, накъдето вероятно се беше насочил и баща й.

Безпокойството не я напускаше. Тялото й продължаваше да се къпе в пот. Навън беше тъмно, но ярката луна придаваше призрачен вид на околността. Отбиха се в един денонощен магазин и купиха карта на Ямайка. От нея научиха, че от крайната цел на пътуването ги дели не повече от час, а пътищата до там са с добра настилка. Закария купи и три електрически фенерчета. Подаде й едното и отново я увери, че всичко е наред. Но тя продължаваше да се съмнява.

Брайън Джеймисън твърдеше, че работи за Бене Роу, но по-късно призна, че е американски агент. Каква бе истината? Още в началото Закария я бе предупредил, че има хора, които ще се опитат да им попречат. Това беше цената на наградата, към която очевидно се стремяха мнозина. Именно затова я бяха скрили добре още преди две хиляди години.

Нима щяха да я открият именно тази нощ?

 

 

Том слезе от пикапа. Тропическата нощ беше топла и ясна. Бяха спрели на върха на едно възвишение, откъдето започваше черен път надолу към гъсто залесена долина. Далече на север проблясваше морето, огряно от сребристите лунни лъчи.

— Това е Фолкън Ридж — обяви Бене. — Имаш късмет, че съм се подготвил.

Той измъкна две големи фенерчета. Том пое едното от тях и го включи. Оказа се, че каросерията е пълна с най-различни инструменти.

— За всеки случай съм взел разни неща — поясни Бене. — Притежавам плантация за кафе, която се намира недалече от тук.

— А с какво друго се занимаваш?

— Ако намекваш, че съм престъпник, отговорът е не. Същевременно трябва да ти призная, че познавам хора, които могат да вършат много лоши неща. За твой късмет те не са тук в момента. Нещата са между теб, мен и Саймън.

— А какво те кара да мислиш, че той ще играе по твоите правила?

— Със сигурност няма да го направи. Но ние имаме преднина, която трябва да запазим.

Роу отвори някакъв метален сандък, от който измъкна голям револвер в кожен кобур. Том очакваше нещо подобно, но въпреки това се притесни.

— За Саймън — поясни новият му приятел.

Бене вървеше пръв. Трей му беше обяснил точно къде се намира пещерата, наречена Дупката на Дарби. Не беше далече. Надолу по стръмния склон към дъното на долината, където един приток на река Флинт се спускаше към океана.

Вече чуваше грохота на водата. Очите му се нагодиха към мрака, изостреният му слух долавяше шепота на джунглата около тях. И това го изнервяше. Усещаше, че не са сами.

Той спря и направи знак на Сейган да стори същото. Над главите им се долавяше тихото свистене на прилепови криле. Обаждаха се и някакви насекоми. Пръстите му опипаха пистолета, скрит под якето, сякаш искаше да се увери, че е там.

На километри наоколо земята принадлежеше на мароните. Част от нея бяха получили още преди двеста години от англичаните. Това бяха предимно девствени гори, управлявани от местния маронски съвет.

Той пое надолу по каменистата и хлъзгава от калта пътека. Реката се оказа точно под тях, широка десетина метра и изключително буйна. Не след дълго спряха на гористия бряг. Лъчът на фенерчето му прониза синьо-зелената вода. Беше плитко, с дълбочина не повече от метър — нещо типично за повечето реки на острова.

Сейган включи фенерчето си и го насочи наляво, после надясно.

— Виж!

На петдесетина метра от тях водата правеше лек завой. Точно там се издигаше стръмна скала с широка пукнатина на повърхността — сигнал за евентуалното наличие на пещера.

— Това трябва да е — промърмори Бене. — Можем да стигнем и по брега.

Протяжен вой разкъса тишината на нощта.

Абенг. Изработен от говежди рог, с дупки отстрани, позволяващи произвеждането на различни тонове. Още като дете Бене се беше научил да свири на абенг. През XVII и XVIII век мароните бяха използвали този рог като средство за комуникация. Опитното ухо можеше да различи тоновете, благодарение на които се предаваха различни послания. Това бе едно от предимствата срещу нашествениците. Британците изпадали в ужас при звуците на абенга, които най-често означавали близка смърт. Но какво означаваха те сега, в тази нощ? Самият той никога не ги беше чувал на открито — разбира се, с изключение на маронските тържества.

— Какво е това? — попита Сейган.

Воят престана. После започна друг. Много по-далечен. Опасенията му се потвърдиха. Мароните бяха тук.

 

 

Том последва Бене Роу, който тръгна покрай брега. Напредваха бавно, тъй като гъстата растителност пречеше на придвижването. След доста време стигнаха до мястото, където вероятно се намираше входът на пещерата. Фенерчетата осветиха черния процеп в скалата и той зърна нещо странно.

Бент. Построен от груби камъни, споени с цимент. Издигаше се на около шейсет сантиметра от повърхността на реката и не позволяваше на водата да проникне вътре.

— Налага се да газим до там — промърмори Бене, измъкна пистолета от кобура и навлезе в бързото течение, което му стигна до средата на бедрата.

Том го последва. Студената вода го прониза, но после му стана добре. Това беше най-доброто средство срещу лепкавата пот, която покриваше тялото му. Дъното на реката беше покрито със загладени и доста хлъзгави камъни, които затрудняваха придвижването. На двата пъти се подхлъзна, но успя да се задържи на крака. Даваше си сметка, че ако падне, течението моментално ще го отнесе.

Роу се добра до бента, покатери се върху него и прибра пистолета в кобура си. Том го последва. И двамата насочиха фенерчетата си към вътрешността на пещерата. Част от водата прехвърляше бента и се стичаше в наклонен тунел с гладко дъно, широк около три метра.

— Някога тази река е пълнила пещерата — отбеляза той.

— Но някой е издигнал бент, за да я отклони.

До входа беше закрепена табела с надпис „Дупката на Дарби“, а под него се мъдреше недвусмислено предупреждение „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО!“ Отдолу с по-ситен шрифт бяха изписани причините за забраната: непознати водни потоци, неизследвани и немаркирани проходи, опасни ями и още куп непредвидими препятствия.

— Много успокоително — промърмори той.

Но Роу беше обърнал гръб на табелата и внимателно оглеждаше дърветата покрай брега на реката. Воят на абенгите беше престанал.

— Какво не ми казваш? — подхвърли Том.

— Да влезем вътре.