Стив Бери
Загадката Колумб (7)

6

— Защо искате ексхумация на тялото? — объркано попита Том.

Връзката прекъсна и екранът на айпада потъмня.

— Моите сътрудници чакат да им се обадя. Ако не звънна до пет минути, дъщеря ви започва да страда. Камерата имаше за цел само да ви изясни ситуацията. — Саймън млъкна и протегна ръка към пистолета. — Дайте ми това.

Какво ли ще се случи, ако наистина потърся помощта на полицията, запита се Том. Може би същото, което се случи преди осем години, когато трябваше да си свършат работата. Тоест нищо. Той въздъхна и подаде оръжието си на неканения гост.

Странна работа е пораженството. Преди години, когато обикаляше света за поредната голяма новина, изобщо не би допуснал някой да го притиска по този начин. Но тогава беше самоуверен и сигурен, в центъра на общественото внимание. Качества, които впоследствие го доведоха до провал.

Преди малко беше на прага да отнеме собствения си живот и да се просне на пода с дупка в главата. Вместо това сега с недоумение се взираше в елегантния петдесетгодишен мъж с прошарена коса, изправен срещу него. В лицето му имаше нещо славянско, подчертано от високите скули, грубия глас, гъстата брада и дълбоко хлътналите очи. Познаваше този тип хора. Беше ги срещал навсякъде по света. Като репортер беше придобил умението да преценява събеседниците си за секунди. По външния вид, по навиците и поведението им.

Този човек непрекъснато се усмихваше. Не за да демонстрира добро настроение, а по-скоро за повече убедителност.

Беше доволен, че част от някогашните му умения се бяха завърнали. Отдавна не се беше случвало.

— Баща ви е починал преди три години — каза Саймън. — Преди това е живял тук, в тази къща. Вие имахте ли представа, че той е бил важна личност?

— Беше учител по музика.

— Нима това не го прави важна личност?

— Много добре знаете какво искам да кажа.

— През по-голямата част от съзнателния си живот баща ви е преподавал. Но за разлика от него дядо ви по майчина линия е бил наистина интересна личност. Археолог, участвал в най-големите разкопки на територията на Палестина в началото на двайсети век. Чел съм за него.

И Том беше чел за Марк Идън Крос, когото наричаше Саки. Още като дете беше слушал различни истории, свързани с разкопките. Честно казано, неособено вълнуващи. Археологията няма нищо общо с това, в което я превърнаха Джордж Лукас и Стивън Спилбърг. По-скоро прилича на журналистиката, защото огромна част от истинската работа се върши на бюро, в самота.

Саймън заоглежда салона.

— Защо запазихте тази къща? — попита той.

— Кой казва, че съм я запазил?

— Достатъчно, господин Сейган — погледна го в очите Саймън. — Защо да не бъдем откровени? Аз съм наясно, че баща ви е завещал този имот на вас. На практика това е всичко, определено за вас. Останалото, което също не е много, е наследила дъщеря ви. Стотина хиляди долара, малко акции, една кола и застраховка живот.

— Явно сте говорили с адвокати — отбеляза Том.

— Има някои законови изисквания — отново се усмихна Саймън. — Според едно от тях дъщеря ви е била посочена като управител на наследството.

Като че трябваше да му го напомнят! В завещанието беше изрично посочено, че е лишен от наследство, а всички юридически права се прехвърлят на следващото поколение — тоест на дъщеря му. Той все пак отиде на погребението, но стоя отзад и не направи нищо от онова, което би трябвало да направи един истински еврейски син. А с Але не си размениха дори дума.

— Пет седмици преди смъртта си баща ви е променил завещанието си и ви е оставил дома си — поясни Саймън. — Според вас защо го е сторил, след като дълго време дори не сте разговаряли?

— Може би просто е решил така.

— Съмнявам се.

Том се изненада съвсем искрено. Защо този непознат знаеше толкова много?

— Баща ви е бил ревностен юдаист. Силно религиозен, с мисъл за наследството, което ще остави след себе си.

— Откъде знаете?

— Разговарях с хора, които са го познавали. Бил следовник на Тора, верен на своята синагога и поддръжник на Израел, въпреки че така и не посетил Светите земи. За разлика от него вие сте много добре запознат с района.

Да, това беше вярно. Именно там бе прекарал последните три години от кариерата си. Беше написал стотици материали. Една от последните му кореспонденции съдържаше неоспорими факти за тежко престъпление, извършено от бивш президент на Израел. Материалът обиколи света, вследствие на което висшият държавник беше осъден за изнасилване и вкаран в затвора. Том все още помнеше как експертите започнаха да се съмняват и в достоверността на този материал — разбира се, след като се бяха случили всички лоши неща, съсипали кариерата му.

Тези хора си изкарваха хляба от чуждите грешки. Винаги имаха мнение, при това отрицателно. Провалът му беше пир за тях. Заклеймиха го като журналист, който сам определя коя новина е достатъчно добра.

По-добре да си изфабрикуваш такава.

Де да беше толкова просто.

— Защо проявявате такъв интерес към семейството ми?

Саймън насочи пръст в гърдите му. Безупречен маникюр, добре поддържани нокти.

— Отново се превръщате в журналист, а? Надявате се да измъкнете нещо? Няма да стане. Достатъчно е да осъзнаете, че дъщеря ви се намира в смъртна опасност, господин Сейган.

— А ако изобщо не ми пука от това? — попита Том, решил, че малко перчене няма да е излишно.

— Пука ви и още как. И двамата го знаем. В противен случай щяхте да натиснете спусъка още докато пистолетът беше в ръцете ви. Така е с децата ни. Няма значение колко сме разочаровани от тях или пък те от нас. Просто трябва да ни пука. Да вземем за пример баща ви. Двайсет години не си говорите, но той все пак ви завещава къщата. Това буквално ме разтърси.

Мъжът, наречен Саймън, пристъпи към менората на масичката в дъното и погали матирания метал.

— Баща ви е бил евреин, майка ви — също. И двамата са били горди от този факт. Но не и вие, господин Сейган. Вие нямате отношение към произхода си.

— Не е толкова просто — поклати глава Том, засегнат от снизходителния тон. — Става въпрос за неща, които са се превърнали в бреме.

— Не, става въпрос за гордост. Ние сме преживели много страдания като народ. Това означава нещо, поне за мен.

Правилно ли беше чул?

Посетителят се обърна към него.

— Да, господин Сейган. Аз съм тук, защото съм евреин.