Стив Бери
Загадката Колумб (63)

62

Бене се покатери по камъните, стигна до дървената преграда и насочи фенерчето си в пролуката. Пред очите му се разкри още една пещера, по-малка от предишната. Стените й бяха грапави, без рисунки. Просто една дупка в скалата, дълбока двайсетина и висока около десет метра. Промъкна се вътре. Франк и Трей го последваха.

Край една от стените имаше нещо като каменен олтар. Гол, без никакви украшения. Вдясно от него лежеше грубо издялан правоъгълник, висок около половин метър и дълъг най-малко два. В края му беше закрепена каменна плоча.

— Прилича на гроб — прошепна Трей.

Тръгнаха натам. Под ботушите им проскърцваше ситен чакъл. Насочиха фенерчетата си към тъмния камък. Плочата над него се оказа надгробен камък. Бене веднага разпозна двете букви, издълбани в горната й част.

— „Тук лежи…“ — промърмори той. — Това е иврит. Виждал съм го и върху други надгробни плочи.

Останалата част от надписа също беше на иврит. Трей се наведе да го разгледа отблизо.

— Какво търси тук някакъв еврейски гроб? — попита Бене, обръщайки се към Франк.

— И аз това се питам — въздъхна приятелят му. — Преди няколко години снимах тази плоча и дадох текста за превод. Надписът гласи: „Кристовал Арнолдо де Исаси, мечтател и честен човек, уважаван от всички. Нека душата му отлети в небесата, където я чака Вечен живот.“

— Това е гробът на Христофор Колумб — изправи се Трей. — В дневника си Де Торес е отбелязал, че истинското му име Кристовал Арнолдо де Исаси. Ето къде са го погребали.

Бене си спомни какво беше казал приятелят му за гроба на Колумб по време на полета.

— Вчера беше убеден, че тленните останки на Колумб са били пренесени в Новия свят от вдовицата на един от синовете му.

— Точно така е станало. Първо в Сантяго, а след това в Куба. Много се спори кой точно е погребан в Сантяго и дали костите на Колумб се намират в Куба или в Испания. Сега разбираме, че тя ги е пренесла тук, на острова, контролиран от фамилията й. В това вече има логика.

— Винаги съм се питал кой е този тук — промълви Кларк. — Нямахме никаква представа за самоличността му. Единственото, което знаехме, е, че е евреин, и изобщо не пипнахме гроба. Ако се беше разчуло, че тук лежи Колумб, той със сигурност щеше да бъде унищожен.

— И с пълно право — изръмжа Бене. — Този човек е бил крадец и убиец.

— От историческа гледна точка това е изключително важно откритие — обади се Трей. — Никой до днес не можеше да каже къде е бил погребан Колумб. Защото никой нямаше представа. Но сега положението се промени.

— На кого му пука? — сви рамене Бене. — Нека остане да си гние тук. — Обърна се към Франк и попита: — Това ли е всичко?

— Да виждаш нещо друго наоколо?

Той завъртя фенерчето си. Лъчът улови няколко ниши, издълбани в отсрещната стена. Пристъпи към най-близката от тях и надникна вътре. Под светлината се белееха кости. Във всяка от останалите също имаше скелети.

— Вляво от теб почива най-великият маронски лидер — обади се Франк. — Самата Гранди Нани. Погребана е тук през хиляда седемстотин петдесет и осма година.

— Мислех, че гробът й се намира в Мур Таун, откъм подветрената страна на Портланд — отбеляза Бене.

— Отначало е била там, но след това я преместили тук — отвърна Франк и насочи фенерчето си към първата ниша. — А костите, които току-що разгледа, принадлежат на Куджо.

Бене се стресна. Куджо бе брат на Гранди Нани и един от великите маронски вождове, който се сражавал и срещу англичаните. Именно той сключил неизгоден за местните племена мир, който променил завинаги живота им и в крайна сметка довел до тяхното унищожение. Но въпреки това бе дълбоко почитан в историята на острова.

— Доживял е до дълбока старост — отбеляза той.

— Според някои изследователи е починал на осемдесет и няколко години — кимна Франк.

Бене отстъпи крачка назад и набързо преброи издълбаните в скалата ниши. Оказаха се четиринайсет.

— Джони, Куфи, Куако, Апонг, Кпаш, Томбой — започна да изброява Франк. — Всеки един от тях велик водач на своето време. Специални хора, погребани тук в знак на почит и уважение. Бяхме убедени, че човекът в каменния ковчег със сигурност е бил важна личност, поне за евреите, и затова решихме да използваме пещерата и за своите мъртви. Мароните винаги са постъпвали така. Много малко е наше, повечето неща споделяме с други. Но тук нашите уважавани покойници почиват на спокойствие.

Бене не знаеше какво да каже. Всичко беше толкова неочаквано.

Той махна с ръка към бутилката ром, която блещукаше в една от нишите.

— За нашите дъпита — поясни Франк. — Духовете обичат да си попийват. От време на време допълваме бутилката, за да си имат достатъчно.

Този обичай му беше познат. Гробът на баща му в околностите на Кингстън беше зареден по същия начин.

— Има и друго — добави Франк. — Но и то, както всичко в живота на мароните, е повече легенда, отколкото истина. Разпространява се основно сред Учените, за които тази пещера е свято място.

Бене никога не беше обръщал особено внимание на маронските лечители, които кой знае защо се наричаха „учени“. Винаги беше считал, че на първо място при тях е мистиката за сметка на реалните резултати.

— Затова ли е този олтар? — подхвърли той.

Франк кимна.

— Някога тук са се извършвали ритуали. Персонални, достъпни единствено за Учените.

— Но вече не го правят, така ли?

— Отдавна. Но и за това си имат причина.

— Запознат си с много тайни — изгледа го той.

— Непрекъснато ти повтарям, че някои неща трябва да останат неизказани. До подходящия момент.

— Добре, разказвай — предаде се Бене.

— Някога в тази пещера имало още четири предмета — започна Франк. — Висок около метър златен свещник със седем чашки, масичка с дължина един метър и височина петдесет сантиметра, украсена със златен венец по края и гривни по ъглите, и накрая — чифт сребърни тръби със златни инкрустации, също дълги около метър.

— Сигурен ли си? — любопитно подхвърли Трей.

— Никога не съм ги виждал — призна Франк. — Но съм разговарял с хора, които твърдят, че са ги виждали.

— Това са най-свещените реликви на юдаизма. Намирали се във Втория храм по времето, когато римляните превзели Йерусалим. Издирват ги в продължение на две хилядолетия, а се оказва, че те са били тук, в Ямайка?

— Пренесени са заедно с костите на евреина, който лежи в каменния гроб. Очевидците твърдят, че били изработени с изключително майсторство.

— Но никой марон не се е опитал да ги продаде, така ли?

— Никой — поклати глава Франк. — Ние почитаме духовете, защото знаем, че те бродят из горите и могат да причиняват не само добро, но и зло. Не бихме ги обидили, ограбвайки нечий гроб. Вместо това правим обратното — пазим тези светини на място, което възприемаме като много специално.

— Какво означава всичко това? — попита Бене, обръщайки се към Трей.

— Означава, че много учебници по история трябва да бъдат пренаписани — отвърна приятелят му.

Но той се интересуваше от друго.

— Каква е съдбата на тези предмети?

— Един ден Учените дошли тук и открили, че съкровището го няма. Мястото било известно само на полковниците и на Учените. И те стигнали до заключението, че вещите били отнесени от дъпитата. Оттогава насам в пещерата не се извършват ритуални действия.

— Кога се е случило това?

— Преди шейсет години.

Бене поклати глава. Още една загадка.

— И това е всичко, така ли? Онези хора искат да ме убият, за да защитят една празна пещера?

— Не е празна. Гробниците са важни за нас. Те са нашето минало. Всеки марон уважава миналото, тъй като не притежава нищо друго. Еврейският гроб също е важен за нас. Ясно е, че съществува тук много отдавна. Евреите били единствените, които ни помагали. По тази причина отдаваме почит на този тук, сякаш е един от нас. Почитахме и неговото съкровище.

— Но него вече го няма.

Нима Закария Саймън издирва именно тези предмети, запита се Бене. Пред него твърдеше, че търси само гроба на Колумб и златната мина, но далеч по-естествено беше да се интересува и от съкровището. Може би това място действително е било златна мина, но в по-различен смисъл.

Е, съкровището вече го нямаше.

Той поклати глава и тръгна обратно към изхода. Трей и Франк го последваха. И двамата мълчаха.