Стив Бери
Загадката Колумб (62)

61

— Какво търсиш тук? — попита Але. — Нали трябваше аз да поема нещата?

Гневът я задушаваше. Отначало Берлингер и баща й, а сега и Закария. Нима всички я смятаха за неспособна да свърши някаква работа?

— Налага се — спокойно отвърна Закария. — Разбрах със сигурност, че американците се опитват да ни спрат.

— Какво ги интересуват американците някакви еврейски религиозни предмети?

Стояха на няколко метра от къщата, в която сутринта ги бяха задържали. Улицата беше пълна с народ.

— Намесата във вътрешните работи на Израел отдавна е неразделна част от външната политика на САЩ, Але — поясни той. — Мислят, че имат право да ни казват какво да правим, само защото ни отпускат милиарди под формата на военна помощ. Те са виновни за днешното ни положение. Вече съм сигурен, че нашите светини влизат по някакъв начин в техните планове.

Ако не беше убийството на Брайън Джеймсън, тя положително нямаше да обърне внимание на тези параноични брътвежи.

— Коя е онази жена, с която разговаряше?

— Информатор на американците. Ти успя ли да научиш нещо?

— Научих, че дядо е споделил с баща ми много повече, отколкото мислехме.

След това му преразказа пълното съдържание на писмото, което бяха открили в ковчега.

— В момента Берлингер и баща ми разговарят в Траурната зала — каза накрая тя и махна с ръка към сградата, намираща се на петдесетина метра от тях.

— Откога са там?

— Поне от един час.

— Аз бях в гробището отвъд залата. Случайно да споменаха, че са ме видели?

Тя поклати глава.

— Почти не разговаряха с мен. Предпочетоха да ме изпратят да се моля в синагогата.

Разнесе се приглушено жужене и Закария бръкна в джоба си за джиесема.

— Роча е.

Включи телефона, послуша известно време, после кимна.

— Добре, дръж ме в течение.

Прекъсна връзката и мрачно добави:

— Баща ти се е раздвижил.

 

 

Том крачеше по уличката, която водеше към Старата-нова синагога. Според картата пред входа трябваше да заобиколи гробището и няколко сгради зад него. В момента непознатата жена излизаше през портала. Ако побързаше, вероятно щеше да я настигне.

Успя да се измъкне от Траурната зала, без да привлече вниманието на Але и Саймън. Те току-що бяха изчезнали зад ъгъла. Той закрачи напред с максимална бързина. На пресечката зави надясно и пое покрай дълга редица магазинчета за сувенири. Тук нямаше много хора и това му позволи да се затича.

Коя бе тази жена? Откъде знаеше какво му се беше случило? В началото беше опитал да се защити с твърдението, че е бил манипулиран, но никой не го чу. Говореше точно това, което всички очакваха от него, но без възможност да докаже правотата на думите си. Което беше и целта. След това млъкна, престана да се защитава и просто изчезна. Вестниците и телевизионните канали буквално го разкъсаха. Мълчанието му окончателно ги вбеси, но впоследствие се оказа, че този ход е бил правилен.

Особено след онази среща в книжарницата.

Продължаваше напред. Достигна следващата пресечка и пое успоредно на гробищната стена към синагогата в дъното на улицата. Туристически автобуси заемаха платното. От тях слизаха тълпи туристи и се насочваха към рампата, от която се стигаше до следващото ниво. Поредица от улични знаци показваха пътя към входа на гробището.

Почти веднага забеляза жената, която си пробиваше път срещу тълпата с очевидното намерение да стигне до тротоара. Той забави крачка.

Спокойно. Не бива да проваляш това, което си намислил.

Тя се добра до тротоара и започна да се отдалечава покрай желязната ограда на синагогата. Улицата вляво от него беше еднопосочна, но в дъното й се виждаше оживен булевард. После видя колата. Черен мерцедес, спрял до тротоара с работещ двигател.

Той ускори крачка. Жената се приближи до колата. От мястото до шофьора се появи млад мъж с късо подстригана коса и тъмен костюм, който отвори задната врата. Жената беше на три метра от лимузината.

— Спрете! — извика той и затича колкото го държат краката.

Младежът го засече, ръката му изчезна под сакото. Жената се обърна. Задъханият Том спря на няколко крачки от нея.

Мъжът понечи да тръгне към него, но жената хвана ръката му.

— Няма нужда — каза тя. — Очаквах този човек.

 

 

Закария реши да запази дистанция. Не знаеше накъде е тръгнал Том Сейган и не изпитваше никакво желание да бъде засечен. Але най-сетне му бе предоставила някаква полезна информация, като бе преразказала пълния текст на писмото на дядо й. По всичко личеше, че равин Берлингер също се беше включил в играта.

Умът му работеше на високи обороти, анализирайки новата информация. Най-после беше научил всичко. В търсенето беше включено и това място, смятано за свято от евреите по света в продължение на векове. Но по какъв начин?

Ямайка също играеше важна роля в него. Уредникът на музея в Куба се обади с новината, че Роу и спътникът му са успели да се измъкнат преди появата на полицията.

Каза да ви предам, че съвсем скоро ще говори с вас.

Този разговор нямаше да бъде приятелски. Доскоро беше убеден, че отношенията му с Роу са приключили, но май не беше така. Неслучайно Абирам Сейган беше сложил картата на Ямайка сред вещите в ковчега си.

Телефонът му започна да вибрира. Измъкна го и погледна дисплея. Беше Роча.

— Къде си?

— Сейган излезе от залата и хукна към близката пресечка. В момента разговаря с една жена, охранявана от бодигард.

— Опиши ми я.

Вече знаеше за кого става въпрос, но искаше да бъде сигурен. Което даваше отговор и на още един въпрос. Сейган го беше видял, а вероятно и чул — ако се вярваше на бомбастичната информация на посланичката относно живота на бившия журналист.

— Трябваше да взема мерки, за да не ме забележат — добави Роча. — Но сега съм на място, от което ги виждам съвсем ясно.

— Дръж ме в течение — рече Закария и прекъсна разговора.

— Какво има? — попита Але.

— Проблем — въздъхна той, без да скрива безпокойството си.

 

 

— Коя сте вие? — втренчи се в непознатата Том.

— Няма значение.

— Има и още как! Вие знаете какво се случи с мен.

Жената се обърна към спътника си.

— Влез в колата.

Човекът се върна на мястото си, а тя захлопна задната врата.

— Чули сте думите ми в гробището, така ли?

Той кимна.

— Благодаря на равина.

— И Берлингер ли е замесен?

— Просто ми предложи помощта си.

— Коя сте вие? — повтори той.

— Еврейка, която вярва в народа си. Бих искала и вие да повярвате в него.

Тези думи изобщо не му направиха впечатление.

— Те ми разбиха живота — промълви Том. — Заслужавам да знам кой и защо го направи.

— Направиха го, защото добре си вършехте работата. Нали ви изпратиха емисар, който да ви го обясни?

Тази жена знаеше всичко. Том направи още една крачка напред.

— На ваше място не бих рискувала — предупреди го тя и махна към лимузината. — Моят човек ви наблюдава в огледалото.

Той машинално извърна глава и срещна погледа на телохранителя в страничното огледало. После отново насочи вниманието си към непознатата и попита:

— Със Саймън ли работите?

— В момента не сте в позиция за пазарлъци, господин Сейган. Но бихме могли да стигнем и дотам. Както вече споменах, аз съм човек, който изпитва огромен респект към своята вяра. А вие сте левитът. Избраният наследник. Единственият, който е в състояние да открие съкровището на нашия Свещен храм.

Всичко това явно бе известно и на Саймън.

— Тези неща изобщо не ме интересуват — поклати глава той. — Искам си живота обратно.

Тя отвори задната врата, влезе в колата и вдигна глава да го погледне.

— Първо открийте съкровището, а след това ще говорим за живота ви.

Вратата се затръшна и лимузината потегли.