Стив Бери
Загадката Колумб (58)

57

Бене включи фенерчето, доволен от съобразителността си да избере водонепроницаем модел. Пистолетът му остана навън, но това не означаваше, че е невъоръжен. Преструвайки се, че изстисква водата от крачолите си, той опипа ножа, прикрепен с тиксо около десния му глезен. Все още беше на мястото си.

В главата му изплува историята на Марта Брае, разказана от майка му по време на вечеря. Как беше отвела испанците в някаква пещера, уж пълна със злато, а след това ги изоставила да се издавят от прилива.

— Испанците били доведени тук от таиносите — обади се Франк. — Трябва да поемем по тунела насреща, за да видим повече.

Бене огледа процепа в скалата, който не бе повече от два метра в диаметър. Входът му беше препречен от големи късове черна скала. Преди малко му беше направило впечатление, че през процепа периодично излиза и влиза въздух, сякаш диша невидим великан.

— Колумб е бил прикован към острова в продължение на цяла година — добави Франк. — През това време той и неговите хора успели да се сближат с таиносите. Когато ремонтът на кораба му приключил, той побързал да си замине, но след няколко месеца отново се появил и помолил местните за помощ при организирането на експедиция в планините. Обещал им голямо количество лъскави дрънкулки. Отпуснали му шестима души, които трябвало да пренесат в джунглата три големи сандъка. Някои хора твърдят, че били пълни със злато, но никой не е знае дали е така. След отплаването на Колумб открили телата на шестимата таиноси в гората. Всички били убити с нож. Те са първите жертви на това място.

Бене запази мълчание.

— Таиносите се върнали и открили, че входът под водопада е затрупан с камъни. Това било работа на испанците, които изобщо не подозирали за втория вход, през който проникнахме току-що. Същото сторили и таиносите.

— И какво са открили?

— Ела, ще ти покажа.

 

 

Закария последва посланичката нагоре по стълбата. Дискусията за бъдещето го оживи. И двамата се опасяваха, че реликвите може би бяха увредени, но той подчерта, че това щеше да бъде цената, която бяха длъжни да платят. Изработването на нова менора, други сребърни тръби и още една трапеза от чисто злато е напълно възможно, спазвайки Божиите закони, но държавата Израел е уникална скъпоценност, която няма как да бъде изградена наново.

Излязоха на открито в хладното утро.

— Придружете ме — каза тя. — Искам да отдам почит на равина.

Той знаеше кого има предвид тя.

Поеха към западната стена по покритата със ситни камъчета пътека между надгробните плочи. Гробището все още беше пусто. Тя спря пред един от големите гробове, очертан от потънали дълбоко в земята ренесансови орнаменти. Страната, която гледаше към тях, беше украсена с гроздове и фигурата на лъв. Той знаеше кой почива под изящната плоча. Равин Льов. Главен равин на Прага в края на XVI век, ректор на Талмудския университет, преподавател и писател. Човек с оригинално мислене.

Като него.

— Това е най-посещаваният гроб тук — обясни тя. — Льов е бил велик човек.

Закария обърна внимание на камъните, които покриваха цялата площ на гроба. Евреите рядко носят цветя на мъртвите си близки. Изразяват почитта си с гладки камъни — обичай, останал от номадския живот в пустинята, където покривали телата на мъртвите с големи купчини камъни, за да ги предпазят от хищниците.

Но тези тук бяха специални. Под повечето от тях имаше късчета хартия, някои прикрепени с ластик. На всяко беше изписана молитва, която равинът би трябвало да изпълни. Преди няколко години и той беше оставил такава.

С надеждата, че един ден ще открие съкровището на Храма.

И този ден приближаваше.

 

 

Том с възхищение оглеждаше Траурната зала. Познаваше дейността на Пражкото погребално дружество от статията, която беше написал преди години. Членството в него беше ограничено само за възрастни семейни мъже с безупречна репутация, които са имали възможност да се грижат за болните и мъртвите. Тогава беше обиколил сградата. Първият етаж бе използван за пречистване, мазето за морга, а вторият — за заседателна зала. Стените бяха украсени с пана и картини, подовете бяха покрити с красиви мозаечни плочки. Днес сградата беше превърната в музей и отдавна бе изгубила важното си място в живота на евреите.

Стояха между остъклени витрини, в които бяха изложени различни погребални съдове. Картините по стените пресъздаваха живота и дейността на дружеството. От тавана висеше голям полилей с шест ярко светещи електрически свещи.

— Някога дружеството е използвало тези вещи — обади се Берлингер.

— Но това са съвсем обикновени предмети, защо са тук? — учуди се Але.

— С баща си можете да разговаряте както желаете, млада госпожице — хладно я погледна равинът. — Но аз държа да ме уважават.

Тя дори не трепна от забележката.

— Вие си играете с нас!

— А вие?

— Отлично знаете защо сме тук!

— Трябва да бъда сигурен.

— В какво? — остро попита тя.

Вместо отговор Берлингер хвана ръката на баща й и го поведе към витрините край външната стена. Над тях имаше три тесни прозореца, върху стъклата на които беше изрисувана Звездата на Давид.

— Това може би ще бъде интересно за вас.

Приближиха се към витрините и Том се наведе да огледа изложените в тях предмети.

— Погледнете през прозорците — прошепна равинът.

След тези думи Берлингер пусна ръката му и се обърна към Але.

— Елате, драга. Искам да ви покажа нещо интересно в съседната зала.

Том гледаше как двамата се насочват към вратата под тежката арка.

После се извърна към прозорците. Оказа се, че стъклата са матирани. Това, което се намираше отвъд тях, можеше да бъде видяно единствено през малки прозрачни сектори.

Надгробни плочи, разцъфнали дървета, свежа яркозелена трева. Гробището беше пусто. С изключение на две фигури край далечната стена. Едната принадлежеше на жена. Другата беше Закария Саймън.

Стресна се от леко докосване по рамото и рязко се обърна. Берлингер стоеше на крачка зад него.

— Искате ли да чуете какво си говорят?

 

 

Закария не сваляше очи от посланичката. Беше крайно време да разбере за какво става въпрос.

— Край на игрите! — отсече той. — Какво търсите тук, в Прага? Не ми казвайте, че сте се отбили само да си побъбрим.

— Бих казала, че съм постъпила правилно, като дойдох тук. Така получихте възможност да се уверите, че наистина ви разбирам. — Тя замълча за момент и добави: — И че съм наясно какво планирате.

Вярно беше.

— Но за останалото сте прав — продължи дамата. — Дойдох да ви предупредя, че американците са твърдо решени да ви попречат. Много по-твърдо, отколкото си бях представяла. Наблюдават ви почти от десет години. Наясно ли сте с това?

Той поклати глава.

— Това е положението. За известно време успявах да отвличам вниманието им, но твърде скоро те отново ще ви открият.

— Но тогава ще разберат, че и вие не сте техен приятел.

— Когато стана премиер, те няма да имат друг избор, освен да работят с мен — усмихна се тя. — Надявам се, че дотогава вие ще сте променили света. Искам да сте наясно с положението, Закария. Трябва да бъдете много внимателен. Не мога вечно да ви закрилям.

Той схвана предупреждението и кимна.

— Винаги съм внимателен.

— Човек никога не може да бъде винаги внимателен — леко се усмихна тя.

Той вече беше усетил изтичането на информация от най-близките хора около себе си. Дали Бене Роу го беше предал на американците? Бяха го информирали, че Брайън Джеймисън работи за него. На два пъти в Ямайка Роу беше подложил на изпитание способностите на Джеймисън. Което означаваше, че Роу или е част от американските схеми, или самият той е бил заблуден.

— А какво ще кажете за Томас Сейган? — попита жената. — Помага ли, или създава проблеми?

Наистина беше информирана много добре.

— Оказа се, че е проблем — призна той.

— Предполагам, знаете, че преди време бе журналист и се бе специализирал в близкоизточните проблеми. Чела съм доста негови материали. Смятаха го за един от най-добрите в региона, но очевидно не беше фаворит на онези, които дърпат конците. Може би защото винаги търсеше мнението и на двете страни.

— Откъде знаете толкова много за Сейган?

— Знам кой го унищожи преди осем години, Закария.

— Унищожи?!

Тя кимна.

— Ето, виждате ли? Някои неща просто не са ви известни. Става въпрос за един изфабрикуван репортаж на Сейган, който доведе до уволнението му. Аз го прочетох едва вчера. В него се говори за израелски и палестински екстремисти. Експлозивна информация, унищожителна и за двете страни. Но напълно лъжлива. Погодили са му номер. Цитираните в материала източници са били просто актьори, чиято информация имала за цел да сложи край на кариерата му. Също като темата, която е доста екстремна. Номерът обаче мина.

— Нима има хора с подобни способности?

— Разбира се. Те предлагат услугите си срещу заплащане и съвсем не са идеолози. Работят за онзи, който им плаща, а понякога и за няколко клиенти едновременно.

За разлика от мен, помисли си Закария.

— Приключвайте със Сейган по начина, който сте избрали — добави тя. — Отстранете проблема. Аз се връщам в Израел. Дойдох тук за една последна среща с вас. Повече няма да се видим, няма да разговаряме. Имайте предвид, че след като завършите започнатото, няма да бъдете част от онова, което ще последва. Вие сте Давид на моя Соломон.

Това беше от Царства. Цар Давид мечтаел да издигне постоянен дом на Бог, който да заеме мястото на подвижната шатра. От многобройните си победи на бойното поле той разполагал с опитни в строителството роби, притежавал купища злато и сребро. Искал да построи най-големия храм на света. Но Бог предсказал, че животът му ще бъде белязан от насилие, защото слуша зова на кръвта. По тази причина Давид оставил строителството на храма на своя син Соломон.

— Вие сте човек на кръвта — добави тя.

Той възприе тези думи като комплимент.

— Когато е наложително.

— Така е било и за Давид. Довършете последната си битка, започнете войната и позволете на Израел да обере плодовете от нея.

 

 

Том не отместваше поглед от монитора. Берлингер стоеше до него. Намираха се в приземието на Траурната зала. Оказа се, че някогашната морга е превърната в нещо като център по сигурността. На една от стените бяха окачени осем монитора, свързани с камерите, разпръснати из целия Еврейски квартал. Берлингер обясни, че именно от тук следят състоянието на нещата. Старата-нова синагога беше хваната под два различни ъгъла. Нищо чудно, че го бяха засекли толкова лесно.

Знам кой го унищожи. Така бе казала онази жена.

В помещението без прозорци бяха само двамата. Берлингер беше отпратил дежурния, а един от хората на равина беше откарал Але в синагогата за молитва.

— Сама пожела да отиде, въпреки че не й предложих друг избор — поясни възрастният мъж. — Реших, че е по-добре само вие да видите това.

В гърдите на Том се надигна желание да изтича навън и да спре онази жена. Тя беше вторият човек на света след онзи мъж в книжарницата, изрекъл фаталните думи. Той закова поглед в Берлингер. Този човек очевидно знаеше повече, отколкото беше готов да сподели.

— Вие ми вярвате, нали? — попита. — Защото знаете кой съм.

— Така е — кимна равинът. — Вие сте левитът, но се намирате в голяма опасност.