Стив Бери
Загадката Колумб (53)

52

Закария погледна часовника си. 5:50. Прага скоро щеше да се събуди.

Обичаше този град. Чувстваше се свързан с бурното му минало. Тук тачеха ортодоксалните традиции. Голяма част от европейските представи за юдаизма бяха изградени от равините, които живеели по двата бряга на Вълтава. Това беше една от причините самият той да прояви интерес към тяхното съхранение. Познаваше лично районния кмет, който го беше уверил, че винаги може да разчита на помощта му. А днес той със сигурност щеше да има нужда от нея.

Бе му звъннал, готов да се извини за ранния час, но кметът го бе уверил, че всеки ден е на крак още от пет сутринта. Закария му бе обяснил ситуацията, а кметът бе предложил да се срещнат пред Старата-нова синагога точно в шест.

В момента стоеше пред главния портал. Кметът, дребничък мъж с гъсти мустаци и оредяла коса, пристигна.

Роча бе останал на улица „Парижка“, далеч от обхвата на камерите. Закария поздрави кмета на английски и двамата си стиснаха ръцете. Не знаеше много за този човек. По рождение християнин, той беше сменил вярата си още като младеж. С ортодоксални убеждения, твърд привърженик на Израел, но внимателен към централната власт в Прага — като повечето си предшественици. Прекалено отстъпчив за вкуса на Закария, но за щастие в момента той се нуждаеше именно от това.

Кметът извади връзка ключове и отвори вратата.

— Всяка сутрин идвам да се моля тук — поясни той.

Влязоха през главния портал в готически стил, украсен с преплетени лози. Дванайсет на брой — по една за всяко от племената. Светлината нахлу в преддверието, позволявайки му да види двата вкопани в пода метални сандъка. Преди много години ги бяха използвали за събирането на специални такси от евреите.

Обичаше този храм. Виенската синагога впечатляваше с красотата си, а тази тук — със своята простота. Масивни осмоъгълни колони крепяха извитите сводове, разделяйки правоъгълната зала. Всяка арка бе с по пет дървени ребра и той знаеше защо е така: в случай че бяха само четири, щяха да образуват кръст. Тронът на главния равин се издигаше под арката в източния край. Свещената Тора лежеше на масичка, защитена от желязна решетка и тежка завеса. Решетка ограждаше и подиума за молитви в центъра, наречен алмемор. Дървените скамейки за вярващите започваха от стената и запълваха по-голямата част от централното помещение. Над тях беше окачен голям аленочервен флаг със Звездата на Давид — подарък от Карл IV през 135 8 г. в знак на почит към евреите. Самият той приемаше подобни жестове резервирано, защото историята беше доказала тяхната неискреност.

Светлината на изгряващото слънце с труд си пробиваше път през дванайсетте тесни прозорчета, разположени високо, почти под тавана.

— Вие бяхте прав — обади се кметът. — Нощният патрул действително е заловил двама души, опитващи се да проникнат в подпокривното пространство. Случват се такива неща. Много хора вярват, че там горе се крие тайнственият голем.

— А вие не ги обезсърчавате, защото посетителите плащат.

— Кой съм аз, че да отричам легендите? Това не е моя работа. Моята работа е да пазя всичко това. За съжаление са нужни пари, много пари.

— Къде са двамата задържани?

— Тъкмо това е работата — вдигна пръст кметът. — Не са ги откарали в сградата, която използваме за задържане на нарушители. Обикновено ги разпитваме, а след това ги предаваме на полицията. Разбира се, тя бърза да ги освободи. Това е сериозен проблем. Но тези двамата са малко по-особен случай. Опитвам се да установя къде са задържани. По неизвестни причини никой от охраната не знае.

— Всяка сутрин ли идвате тук?

— Почти — кимна кметът. — Преди да дойдат туристите. Сега синагогата е само място за молитви.

Една достойна за завист привилегия, помисли си Закария.

— Какво има на тавана над нас?

— Нищо освен греди, изолация и покрив. Никакви глинени същества.

— Но този таван е служил като гениза в продължение на векове.

Всяка синагога разполага с нещо като склад за книги и документи. Талмудът забранява изхвърлянето на всички писмени свидетелства, съдържащи името на Бог. Те се пазят в продължение на седемдесет години, а след това се погребват на гробището.

— Вярно е — кимна кметът. — Горе се съхраняват всякакви неща от миналото, за да се предпазят от природните стихии. Но преди четирийсет години таванът бил основно почистен и оттогава насам стои празен.

Защо ли, запита се той. Дали защото преди това там се е съхранявало нещо ценно? Четирийсет години? Този отрязък от време съответстваше на част от живота на дядото на Сейган.

Чу как порталът се отваря и затваря. Кметът се извини и се отдалечи. Закария вече беше убеден, че Сейган го е излъгал. Надяваше се Але да научи нещо повече. След срещата с израелската посланичка в Австрия тревогата му нарасна. Никак не му беше приятно, че тя и американците се интересуват от него. Беше изпратил Роча да провери онзи контейнер за смет зад катедралата „Свети Стефан“ и той докладва, че трупът на Брайън Джеймисън действително е изчезнал. В пресата нямаше нито дума за убийството. Посланичката беше изпълнила обещанието си да разчисти бъркотията след тях.

Кметът се появи. Външната врата отново се отвори и затвори.

— Току-що ми съобщиха, че двамата задържани се намират в една къща на няколко крачки от тук.

Закария забеляза загриженото изражение на лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Извикали са равин Берлингер. В момента е при тях.

 

 

Том бързо направи връзката. В последното си послание Абирам беше споменал този човек по име.

Той ми даде и едно име — равин Берлингер.

— На колко години сте? — попита той. Въпросът беше доста прям, но отговорът беше важен за него.

— Но сто и две.

Никога не би отгатнал. Осемдесет — да, но не и столетник.

— Животът е бил милостив към вас — отбеляза той.

— Понякога и аз мисля така, понякога съм на друго мнение. Зададох ви въпрос и очаквам отговор. Откъде сте сдобихте с тези неща?

Забеляза, че и Але проявява интерес към отговора му. Но това съвсем не означаваше, че е готов да го задоволи.

— Дадоха ми ги — кратко отвърна той. — Бяха предназначени за мен.

Би трябвало старецът да е видял оригиналното писмо, защото то беше останало в джоба му.

— Не съм чувал — поклати глава равинът. — Единственото, което знам, е, че тези неща са били открити у вас.

— Марк Идън Крос беше мой дядо.

Възрастният мъж закова поглед в лицето му и леко кимна.

— Приличате си. Фамилията ви е Сейган. Спомням си, че майка ви се омъжи за човек на име Сейган. А нейният баща се казваше Марк.

— Аз го наричах Саки — отвърна Том.

Равинът седна и сложи вещите върху масата, включително раницата на Але.

— Не съм допускал, че ще видя тези неща или че изобщо ще чуя за тях — прошепна той.

 

 

Бене остана на мястото си, а сянката направи няколко крачки навътре в кабинета. Навън планинският вятър продължаваше да свири в клоните на дърветата. Очакваше Франк Кларк. По-рано бяха разговаряли по телефона и приятелят му обеща да се появи най-късно в десет.

— Обичаш ли да седиш на тъмно, Бене?

В стаята не светеше нито една лампа.

— Мама спи, а домашната помощница си тръгна. Тук сме само двамата, Франк.

Поднесе му чинията с питките, но полковникът махна с ръка. Преди да я постави обратно на масата, Бене си взе още една.

— Какво си открил? — попита Франк. — По гласа ти познах, че си намерил нещо.

— Мината съществува. Вече знам точните й координати.

Трей му се бе обадил малко след вечеря, за да му съобщи за откритието си. След подробен анализ на част от откраднатите документи в Куба и тези в ямайските архиви беше стигнал до местоположението на тайнствената пещера. Проверката на най-новите карти на острова в университетския уебсайт беше потвърдила, че тя се намира в близост до предполагаемия район.

— И къде е? — попита Кларк.

Не беше нужно да вижда лицето му, за да усети, че ще каже нещо, което вече беше известно на събеседника му. Нещо, което беше подозирал от самото начало.

— Защо ме излъга, Франк?

— Защото мината трябва да си остане в неизвестност.

— Но в онази пещера каза друго. Настоя да я открия.

— Настоях да откриеш еврейското богатство. Ако все още съществува, то със сигурност може да помогне за благосъстоянието на мароните. Но мината е съвсем друга работа.

Кларк изрече тези думи шепнешком, сякаш се страхуваше от собствения си глас. Бене искаше да разбере всичко.

— Защо трябва да остане в неизвестност? — попита той.

— Защото е свято място. Мароните са оставили много малко след себе си. Тези места са само наши, Бене. И трябва да ги пазим като очите си.

— От мароните са останали само легенди — поклати глава той. — Нима те имат някакво значение?

Приятелят му не отговори. В кабинета се чуваше само свиренето на вятъра.

— Някога нощта беше наш съюзник — каза Кларк. — И ние добре се възползвахме от нея. Победата, която постигнахме, се дължи до голяма част на нощта.

Още приказки, въздъхна в себе си Бене. Далеч от реалността.

По време на последната война през 1795 г. триста марони се изправили срещу 1500 британски войници. Примирието настъпило едва след като докарали кубински хрътки, които преследвали мароните в непристъпните планини. Мирът трябвало да бъде подписан в Монтего Бей, но вместо това повече от 600 марони били натоварени на британските кораби и депортирани в Нова Скотия. Живели там в продължение на две години, борейки се с канадските студове, а след това ги прехвърлили в Сиера Леоне. Едва 60 човека успели да се върнат обратно в Ямайка.

Каква победа, господи.

— Не ми отговори на въпроса — въздъхна Бене. — Какво значение имат онези легенди?

Тъмната сянка се размърда в креслото насреща му.

— Някои неща просто не ги разбираш — отвърна Франк Кларк. — Може би защото си отгледан по различен начин, въпреки че в жилите ти тече маронска кръв. Бедността ни задушава, Бене. Безработицата е голяма. Ти живееш в това огромно и луксозно имение, караш каквито коли пожелаеш. Никога не си бил гладен, Бене, защото имаш пари, много пари.

— Говориш така, сякаш не одобряваш.

— Нищо подобно. За мен тези неща са без значение. Ти си ми приятел, когото винаги съм харесвал. Но другите не мислят така. Приемат парите ти, искат услуги от теб. Усмихват ти се, но не разкриват душите си.

— Вчера говореше друго — че на никого не му пука кой съм аз.

— Излъгах те.

Бене все по-малко харесваше онова, което чуваше. Винаги се беше чувствал част от маронската общност. За него тя беше голямото семейство, което винаги му беше липсвало. Защото на практика имаше само майка си и няколко братовчеди. Би трябвало отдавна да се ожени, да има деца, да създаде свое собствено семейство. Но досега не беше срещнал жената, която да го пожелае. Това може би се дължеше на репутацията му, но може би и на нещо друго. Беше сигурен само в едно: никой по никакъв начин нямаше да му нарежда какво да прави. Нито сега, нито когато и да било.

— Отивам в мината — тихо отрони той.

— Страхувах се, че точно затова ме повика.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Нима имам друг избор?