Стив Бери
Загадката Колумб (50)

49

Том и Але застанаха пред прочутия часовник, който красеше кулата на старото пражко кметство. Позлатените му стрелки и сфери с различна големина показваха часа, датата, зодиите, позицията на Слънцето, Луната и планетите — всичко това в объркващ безпорядък. Доколкото Том беше в състояние да се ориентира, часът наближаваше четири сутринта, а денят беше четвъртък, 7 март.

Първата част от пътуването им на север от Виена бе преминала по двупосочно шосе през гъсти гори и заспали селца. После шосето се превърна в широка и добре осветена магистрала. Историческият стар площад на Прага беше пуст. Това му се стори необичайно, защото от предишните си пътувания го беше запомнил вечно претъпкан с хора. В средата му стърчеше внушителната статуя на Ян Хус, великия религиозен реформатор, изгорен на кладата преди повече от 500 години. В далечния край се издигаше Тинската катедрала с осветени от прожектори тънки като игли кули. Въздухът беше чист, но студен и носеше в себе си последните остатъци от суровата зима. Добре че си беше взел якето.

Около павирания площад се издигаха живописни сгради с тъмни прозорци и заключени врати. Фасадите им представляваха странна смесица от различни архитектурни стилове — ренесанс, барок, рококо, ар нуво. Той знаеше как Прага беше избегнала разрухата по време на Втората световна война. Президентът бил привикан в Берлин, където Хитлер му дал ултиматум — или подписва официална молба германският Райх да поеме защитата на чешкия народ, или бомбардировачите на Вермахта ще сринат до основи всички градове на страната. Президентът Емил Хаша бил възрастен и болен човек и припаднал, когато чул условията на нацистите. След това дошъл на себе си, но нямал сила да се съпротивява и подписал. Прага била окупирана.

Страната платила висока цена, най-вече нейните граждани евреи. Деветдесет процента от тях загинали.

След края на войната Чехия била окупирана от руснаците и страната западнала зад „желязната завеса“. Но Старият град оцелял.

Але почти не беше продумала по време на четиричасовото пътуване. Той също мълчеше. И двамата бяха доволни от положението, въпреки че нямаха намерение да правят каквито и да било опити за помирение. Преди да потеглят от Виена, той направи разпечатка на картата на Стария град, която включваше и съседния Еврейски квартал.

Според легендата евреите се появили тук след разрушаването на техния Втори свещен храм през I век. Историята отбелязва X век като начало на тяхната окупация. Нарекли Прага „град-майка на Израел“, защото много приличала на Йерусалим. Според друга легенда част от камъните на разрушената синагога били пренесени до тук от ангелите, които ги предложили временно на местните вярващи — докато положат основите на нов храм. В началото на XIII век евреите вече били построили свой град, който обаче нямали право да напускат. Придвижването им било ограничено, търговията — също. Постепенно те се прехвърлили на другия бряг на Вълтава и основали нещо като анклав до Стария град. През 1851 г. той официално бил обявен за петия квартал на града и получил името Йосефов. Територията му била съвсем малка. В лабиринта от тесни улички се издигали безразборно построени къщи. В един момент населението достигнало 2000 души.

Кварталът процъфтявал. Обитателите му открили свои училища, избрали си управа, утвърдили своята култура и идентичност. Процесът продължил до 1848 г., когато евреите получили равни права с всички чешки граждани, включително свободен избор на място за живеене.

Богатите бързо се разделили с квартала. На тяхно място се появили бедните и районът постепенно се превърнал в гето. В края на XIX век настъпила истинска социална и санитарна катастрофа, а градските власти стигнали до решението за тотално преустройство. През 20-те години на XX век копторите постепенно отстъпили място на нови сгради в стил ар нуво и големи жилищни блокове с магазини на долните етажи. Ниските крепостни стени с тесни портали били разрушени, улиците се свързали свободно с останалата част на града. Някога доминиращите над квартала синагоги постепенно се стопили между новите високи сгради. Том все още помнеше един от своите материали, в който беше описал тъжната гледка, която представляваше тази част на града. Бяха останали само шест, както и старата сграда на кметството, но те бяха по-скоро обект за туристически обиколки, отколкото места за богослужение.

Том добре си спомняше гробището. Може би най-тъжното място, което беше посещавал.

В жилището на Ина Але отново беше отворила дума за своята нова религия и задълженията си, свързани с нея. А той се бе запитал дали изобщо има представа за безкрайните страдания на евреите. Тук, в Прага, те на два пъти били подложени на гонения. Погромите срещу тях били нещо обикновено. Беше запомнил тази дума от Саки. В споменатия материал фигурираха и събитията по Великден 1389 г., когато млади евреи замерили с камъни католически свещеник, тръгнал да даде последно причастие на умиращ човек. Християните били бесни, фанатизирани духовници умело разпалили омразата им. Избити били три хиляди евреи, сред които много жени и деца. Други се самоубили, за да се спасят от зверствата. Кварталът бил ограбен и опожарен. Не била пощадена дори синагогата, която станала жертва на мародери, проникнали, за да избият хората, потърсили укритие в свещения храм. Кръвта им останала по стените, за да напомня за това ужасно престъпление.

Стените на Старата-нова синагога, чиято фасада наблюдаваше в момента. Строгостта й изглеждаше умишлена, позволяваща на вярващите да общуват на спокойствие със своя Бог. На изток и на запад гледаше към отделни улици, едната от които продължаваше в нов трилентов булевард. От двете му страни светеха рекламите на скъпи бутици. Основите на синагогата бяха вкопани на два метра под платното на новия булевард — там, където преди 700 години била улицата. Осветените й стени излъчваха странно синкаво сияние. Бяха се приближили от изток, далече от главния портал, откъдето имаше достъп до подпокривното пространство. Том преброи осемнайсет железни стъпала, водещи към арката на вратата, украсена със Звездата на Давид. Пръстите му опипваха ключа в десния джоб на панталоните. Але все още не знаеше за него.

— Трябва да се изкача там.

— Много е открито — поклати глава Але. — Ще те видят още от първата кола, която се появи на улицата.

Така беше.

— Трябва да го направя.

— Защо? Какво има там?

— Все още не си изучила всички детайли, свързани с новата ти религия, нали? Това е свещена земя, върху която е изградена най-старата действаща синагога в Европа. Евреите се молят в нея в продължение на столетия.

— Но какво има горе, на тавана?

— Не знам. Трябва да проверя.

По пътя от стария градски площад до тук не бяха срещнали жива душа. Нормално за четири сутринта. Автомобили също липсваха. Наоколо цареше дълбока тишина. Потвърдиха се впечатленията му от снимката, която бе разгледал онлайн: първото метално стъпало стърчеше на около пет метра от земята. Носеща колона минаваше на сантиметри успоредно на стълбата. Над нея стърчеше дървената стряха на една от пристройките.

Том пое по тротоара, който се издигаше на два метра над основите на храма. Целта му беше железният парапет, от който лесно можеше да се прехвърли на покрива. Направи го и предпазливо пое по хлъзгавите от нощната влага керемиди. Стигна до ръба, хвана се за него с дясната ръка и протегна лявата към желязното стъпало, до което му оставаха трийсетина сантиметра.

Том прецени обстановката и разбра какво трябва да направи. Напълни дробовете си с въздух, надявайки се да даде най-доброто от себе си. Падането от пет метра върху студените каменни плочи несъмнено щеше да го лиши от всякакви шансове.

Отдръпна се максимално назад, засили се и скочи. Едната му ръка се вкопчи във влажното стъпало, последвана от другата. Тялото му се люшна към стената, но краката му омекотиха удара. Успя да се задържи. Пое си отново дъх и протегна ръка към следващото стъпало. Изтегли се нагоре и краката му най-сетне стъпиха на най-долната желязна стъпенка. Обърна се.

Але го наблюдаваше от тротоара, скрита от светлината на близката улична лампа. Том пое предпазливо нагоре. Стъпало по стъпало. Ширината на железните планки не надминаваше четирийсет сантиметра и той беше принуден да поставя краката си плътно един до друг върху хлъзгавия метал. Постоянно си напомняше да се хваща здраво, преди да стъпи на следващото стъпало. Гледаше само нагоре и се опитваше да си представи кой е бил последният човек, изкачил тази примитивна стълба.

В един момент спря и се обърна да огледа обстановката. Всичко беше спокойно. Надяваше се, че ключът в джоба му ще отвори вратата и това ще му позволи да изчезне във вътрешността на подпокривното пространство, преди някой да го забележи.

Големът пази нашата тайна на място, което евреите отдавна смятат за свещено.

Ако написаното бе вярно, значи помещението над главата му бе обитавано именно от тайнственото създание. Съзнаваше, че това е само легенда, но дядо му със сигурност се бе възползвал от нея, за да скрие нещо важно.

Стигна до последното стъпало. Беше увиснал на тринайсет метра от земята. Падането от тази височина положително щеше да го убие. Хвана се здраво с лявата ръка, а с дясната бръкна в джоба за ключа. Отблизо ключалката решително приличаше на онази, която му трябваше.

Том вкара ключа със зъбците нагоре. Не се случи нищо. Направи опит да го завърти в ключалката. Наляво, после надясно. Нищо. Извади ключа и го вкара отново. Без успех.

— Хей ти, там горе! — прозвуча мъжки глас.

Том погледна надолу. На паважа под стълбата стояха двама млади мъже. Под мишниците им се виждаха пистолети, скрити в кожени кобури.

 

 

Але забеляза двойката, която се приближаваше по тясната павирана алея, разделяща синагогата от съседните сгради. От нея се излизаше на търговската улица, зад която се простираше Еврейският квартал. Следеше как баща й се катери по стъпалата, но от време на време погледът й пробягваше по улицата. Не след дълго вниманието й беше привлечено от двете сенки, които се появиха в далечния край и бързо се насочиха към нея.

Тя се оттегли в тъмния пасаж пред един от затворените магазини и видя как баща й изважда от джоба си някакъв голям ключ и го пъха в ключалката на таванската врата. Двете сенки се превърнаха в млади мъже, които застанаха в подножието на стълбата. Не приличаха на полицаи, защото бяха облечени с дънки и тъмни якета, но носеха оръжие.

Единият вдигна глава и извика:

— Хей ти, там горе!

Баща й извърна глава.

— Слизай, преди да си пострадал! — заповяда младежът.

Баща й не помръдна, но положението му беше безизходно. Нямаше начин да се изкатери по стръмния покрив на синагогата, а вратата към тавана си остана заключена. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да се спусне обратно. И той го направи. Двамата го чакаха под стълбата.

— Увисни на ръце от последното стъпало и скачай. Ние ще те хванем.

Той се подчини. Тялото му полетя към паважа. Младежите го подхванаха, за да смекчат падането. После единият го изрита в краката, а другият го блъсна на земята, изви ръката му и притисна гърба му с коляно.

— Не мърдай!

Сега беше времето да изчезне. Вниманието на младежите беше насочено изцяло към баща й. Можеше да се измъкне, използвайки тентите и тъмните входове на затворените магазини. Колата беше паркирана зад площада, но ключовете останаха у баща й. Все пак беше по-добре да бъде навсякъде другаде, но не и тук.

Започна да отстъпва заднешком, заковала поглед в мъжете на десетина метра от нея. Завоят на ъгъла скоро щеше да я скрие от очите им.

После се блъсна в нещо и стреснато се обърна. На метър от нея стоеше още един младеж. Също с пистолет, пъхнат в кобур под мишницата му.