Стив Бери
Загадката Колумб (46)

45

Закария бродеше из алеите на парка „Шьонбрун“ с пламнала глава, опитвайки се да си представи спокойствието на това прекрасно място преди двеста години, когато в двореца бе живял единственият син на Наполеон. Или император Франц Йосиф, който именно от тук бе ръководил усилията на поданиците си да съхранят австрийската империя в навечерието на световната война. А може би и Карл I, който през 1918 г. се отказал от трона и напуснал двореца, слагайки край на монархията.

На практика обаче историята на Австрия изобщо не го вълнуваше. За неговия народ тази страна бе само препятствие. Тя никога не беше проявявала съчувствие към евреите, а напротив — беше ги преследвала и избивала с десетки и стотици хиляди. Възстановени бяха много малка част от синагогите, които нацистите бяха разрушили. В страната живееха далеч по-малко евреи от преди. Сред тях беше и неговото семейство. Още като малко момче той беше попитал защо. Отговорът гласеше: защото тук е нашият дом.

Телефонът започна да вибрира в ръката му. Този път номерът, който се изписа на дисплея, му беше познат. Беше неговият. Але.

— Надявам се, че имаш добри новини — заяви той.

Изслуша сбитият разказ за последния развой на събитията, а след това я накара да му прочете бележката, получена от Сейган. Веднага му стана ясно, че тя е идентична с тази, която съхраняваше в портфейла си. Нямаше повече място за съмнения.

— Той е решил да запази истината за себе си. Този текст не съдържа нищо ново.

— Може би това е всичко.

— Няма начин. Фактите са очебийно малко.

В същото време си даде сметка, че Сейган подозира дъщеря си.

— По всяка вероятност баща ти мисли, че го шпионираш, Але. Но едва ли ще те прогони, защото все пак ти е баща.

— Какво да правя?

Той понечи да я попита дали са разговаряли за Брайън Джеймисън, но после реши да не засяга тази тема.

— Върни се при него и си отваряй очите. Вече знаеш, че американците са замесени. Брайън беше техен агент. Не бива да им позволим да открият онова, което търсим. То е за нас, Але.

Много се надяваше мълчанието й да означава съгласие.

— Ще се опитам — прошепна най-сетне тя. — Искаш ли да знаеш къде е?

— Няма нужда. — Вече разполагаше с нещо по-добро от обикновен адрес. — Ако държиш телефона включен, аз ще го проследя. Но все пак внимавай за батерията. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— В такъв случай тръгвай. И дано имаш късмет.

 

 

Бене се върна в стаята. Холибъртън продължаваше да се рови в пластмасовите контейнери, пълни с пергаменти, дневници, карти, чертежи и стари търговски регистри с чупливи корици.

— Всичко това трябва да бъде вакуумирано, защото се разпада — подхвърли Холибъртън.

Бене провери вратата, която нарочно остави открехната, за да чува всичко, което се случва в предната част на сградата. От мястото си в дъното на късия коридор успя да зърне уредника, който излезе навън и набра някакъв номер на мобилния си телефон. Но нямаше как да чуе какво казва, без да бъде забелязан. Човекът приключи разговора и се върна да заключи вратата. Бене погледна часовника си, който показваше малко след два следобед. Защо заключва, след като има още доста време до затварянето на музея? Не беше сигурен дали този въпрос му хрумна като следствие на обичайната параноя, но в душата му се появиха мрачни предчувствия още в мига, в който научи кой контролира тази сграда.

— Виж това.

Трей държеше в ръцете си старо печатно издание с разпадаща се корица и изсъхнали страници с цвят на пепел.

— Това е история на острова, отпечатана през хиляда шестстотин трийсет и четвърта година — поясни приятелят му и предпазливо разгърна кориците. — Написана е на кастилски, но аз разбирам този език.

От предната част на сградата долетя тихо звънене. Бене се измъкна навън и пое по коридора. Уредникът вдигна апарата до ухото си и каза на човека насреща да почака. Говореше на испански. След това отново излезе навън и затвори вратата след себе си. Този път Бене реши да рискува, пристъпи към близкия прозорец и се залепи за стъклото.

 

 

Закария разговаряше с уредника на кубинския музей. Решил проблемите си с Брайън Джеймисън, Том Сейган и Але Бекет, той вече беше готов да се заеме с Бене Роу.

— Още ли са там? — попита той.

— Разглеждат частната колекция. Най-много се интересуват от старите книги и документи от времето на Колумб. Няколко неща вече са заключени на друго място, както наредихте. Изобщо не съм им споменавал за тях.

Закария нямаше представа как е стигнал до архивите този ямаец, но самият факт, че беше там, вече усложняваше проблема. Роу му беше съобщил по телефона, че се е сдобил с нова информация. Дали имаше предвид това, което се намираше в Куба? Ако бе така, нещата бяха наред. Фамилията Саймън отдавна контролираше всичко ценно, разчитайки на ограниченията за пътуване в страната, наложени от фанатизираните социалисти.

Дойде времето да отстрани и този проблем.

— Искам да ги забавиш още малко. Дръж се приятелски, не прави нищо, което може да ги разстрои. Разбра ли?

— Да, сеньор. Ще бъде изпълнено.

Закария изключи и тръгна към колата, в която го чакаше Роча. Седна до него и му подаде телефона.

— Роу се намира в Куба и рови в музейните архиви. Току-що разговарях с уредника. Надявам се, че все още поддържаш връзките си в полицията.

— Плащам им редовно — кимна Роча. — Винаги са твърдели, че ако се нуждаем от нещо, трябва просто да им се обадим.

— Обади им се, а след това използвай джипиеса, за да проследиш моя телефон — нареди Закария. — Искам да знам къде точно в този град се намира Але Бекет. Определено нямам никакво намерение да излагам на опасност цялото ни начинание, поверявайки го на едно наивно момиче.

 

 

Бене успя да долови името.

Саймън.

По гърба му пробягаха студени тръпки. Музейният служител изобщо не беше търсил разрешението на Хавана, а получаваше текущи заповеди. Самият той даваше хляб на стотици като него. Очи и уши, пръснати из цялата територия на Ямайка със задачата да доставят информация, срещу която получаваха суха пара.

Бене се отдръпна от прозореца и тръгна обратно към стаята с архивите.

— Трябва да тръгваме!

— Но аз едва започвам! — погледна го учудено Холибъртън. — Трябва ми още време.

— Тръгваме, Трей!

— Какво става?

— Уредникът ни предаде.

— Откъде знаеш? — разшириха се очите на Холибъртън.

— В самолета сам каза, че имам опит в тези неща. Повярвай ми, наистина трябва да се махаме от тук!

— Само още няколко минути, Бене. Тук има страхотни находки! Току-що открих материали, свързани със самия Луис де Торес!

Бене бавно осъзна важността на тези думи. Освен това си спомни и онова, което беше казал по телефона музейният работник: Няколко неща вече са заключени на друго място, както наредихте.

Бяха стигнали чак до тук. Няколко минути в повече нямаше да бъдат излишни. Ако не се броеше опасността да се окажат фатални.

 

 

Том седеше сам в кухнята. В спалнята Ина звънеше по телефона в опит да събере максимално количество информация. Разбира се, голяма част от нея щеше да се окаже невярна или безполезна, но точно това беше важното в работата на репортера — да отсее зърното от плявата. Макар че отдавна не беше събирал факти за нов материал, Том все още не беше забравил как се прави това. Бавно, методично, с огромно търпение. Левитът. Ключът. Човек на име Берлингер. Големът. Съкровището на Храма. Абирам.

И най-вече Але. Най-обезпокоителната част.

Тепърва щеше да се разбере какво ги свързваше.

Захлопна се врата и Ина се появи в коридора. Том изпитваше лека завист към нея главно заради децата й, които очевидно я обичаха и се възхищаваха от нея.

— Какво стана с мъжа ти? — подхвърли той. — Доколкото си спомням, имахте добро семейство.

— Аз също мислех така, но се оказа, че той има други идеи. Един ден се прибра и съобщи, че ме напуска. Беше преди пет години и оттогава насам почти не сме го виждали.

— Не идва ли да види децата?

— За него те нямат значение.

Голяма грешка, помисли си той.

— А те как са?

— Правят се, че не им пука, но знам какво изпитват. Децата се нуждаят от своите родители.

Наистина бе така.

— Открих някои неща за отдела, който се нарича отряд „Магелан“ — смени темата Ина. — Секретна структура към Министерството на правосъдието на САЩ, състояща се от дванайсет агенти, които получават задачите си от главния прокурор или директно от Белия дом. Ръководи се от жена на име Стефани Нел. Успях да науча, че един от нейните подчинени действително се казва Брайън Джеймисън.

— Искам да разбера защо проявяват интерес към Закария Саймън.

— Опитах се, но без успех. Тези хора едва ли са склонни да говорят за задачите си, Томас.

— Може би ще го направят, когато разберат, че техният човек е мъртъв.

— Което е друг проблем. Липсва информация за инцидент в района на катедралата. Никакви полицейски акции, никакъв труп.

Том не беше изненадан. Отново трябваше да работи сам, както преди осем години.

— Ще открия тези съкровища! — тръсна глава той.

— Наистина ли го искаш? Това не е твоята битка.

— Стана моя в момента, в който прочетох бележката от ковчега.

— Отдавна не си водил битки, нали?

— Не съм — прошепна той.

— Но сега ти се иска.

Той се втренчи в очите й, които излъчваха състрадание.

— Да, иска ми се.

— Тя няма да ти донесе изкупление. Случилото се с теб ще продължи да ти тежи.

— Може би, но…

На вратата се почука. Той веднага усети кой се е върнал. Ина отиде да отвори и покани Але да влезе.

— Моля да ме извиниш за поведението ми — рече директно дъщеря му. — Напоследък на главата ми се струпаха доста неща. Знам, че и с теб се е случило същото. Но онова, което е било важно за дядо, е важно и за мен. Направих най-доброто, което можах. Разбирам, че си ядосан, но то не променя желанието ми да бъда част от тази история.

Лъжеше, разбира се. Все пак той се радваше на завръщането й. Тя беше всичко, което имаше на този свят.

— Утре заминавам за Прага, а ти ще дойдеш с мен.

— Ще дойда — бавно кимна Але.

— Гладна ли си? — обади се Ина.

— Не бих отказала малко храна — призна тя.

Двете жени се оттеглиха в кухнята и той отново остана сам.

Каква бъркотия, господи! Би трябвало да я зареже тук, още сега. Но беше пропътувал половината свят, за да се увери, че е добре. Предпочиташе да я държи около себе си — поне засега. И да й прости за лъжите.

Ина беше права. Така постъпват бащите.