Стив Бери
Загадката Колумб (45)

44

Закария изчака посланичката да напусне градините на двореца. Мракът се спусна някъде към осем вечерта. Слънцето залезе, въздухът стана по-хладен. Нещата бяха поели в неочаквана посока. Трябваше да изпрати Роча да провери онзи контейнер. Но вече беше убеден, че жената му беше казала истината.

По принцип не се интересуваше от политика. Не беше видял нищо хубаво от нея. Безкрайни разговори, който водеха до изтощителни компромиси — всичките с цел привличане на гласове в поредните избори. Но той искаше резултати, а не гласове. Действия, а не приказки. Промяна, а не статукво. За всичко това си имаше верен съюзник — секретността.

Е, вече не беше така. Поне още един човек на света мислеше като него.

Телефонът в джоба му започна да вибрира. Той го измъкна и погледна дисплея. Беше Роча. Включи апарата и чу непознат глас.

— Сеньор, обажда се Матео от Куба.

Името му беше познато.

— Тук Закария, Матео — отвърна той. — Buenos tardes. — В Куба все още беше късен следобед. Много отдавна не беше се чувал със своя човек там.

— Имаме проблем, сеньор Саймън.

Той мълчаливо изслуша новината за появата в музея на чернокожия Бене Роу, придружаван от бял приятел на име Холибъртън. Остана доволен от изпълнителността на уредника, който не беше забравил да докладва в момента, в който някой бе проявил интерес към архивите. Те бяха откритие на дядо му, а баща му ги беше защитил с едно щедро дарение, благодарение на което бе създаден и музеят. Това беше най-добрият начин за заемане на позиции в Куба и евреите умело се възползваха от него.

— Какво да правя? — попита Матео.

— Дай им да видят всичко, което искат — нареди Саймън. — Ще ти се обадя съвсем скоро.

 

 

Але измина няколко пресечки. Искаше да бъде сигурна, че са я оставили на мира. Защо баща й просто не предадеше това, което му беше оставил дядо й? Тя не беше искала от него да се прави на герой. Дори не го беше молила за помощ. Тук ставаше въпрос за ликвидирането на едно зло, което се беше случило преди хиляди години, а не за възстановяване на отдавна прекъснати отношения. Още по-малко пък за жалките му опити поне веднъж в живота си да направи нещо добро.

Тя беше нова в религията, но не и в еврейския начин на живот. Винаги беше мечтала да го изживее всеотдайно като своите баба и дядо. А ако успееше да помогне за откриването на съкровището, почитано като свято от поколения евреи — още по-добре.

Но я измъчваха куп въпроси. Защо дядо й не беше пожелал същото? Защо бе запазил в тайна мястото, в което се пазеше съкровището? Защо не й бе казал нищо за него? Може би заради онези хора, за които я беше предупредил Закария?

Знаеше само, че не може да се разбере с баща си, нищо повече. Извади телефона от джоба си и натисна бутона за автоматично набиране.

 

 

Бене не беше доволен от ситуацията. Разбира се, нямаше как да сподели мислите си с Холибъртън, защото това би предизвикало въпроси, на които не желаеше да отговаря. Уредникът се върна и с усмивка ги покани да влязат в стая без прозорци, пълна с дървени лавици и пластмасови контейнери, в които имаше купища списания, дневници и пергаменти. Повечето от тях бяха сортирани единствено по време и място, което затрудняваше работата. Трей не беше впечатлен от начина, по който се съхраняваха, но беше дълбоко развълнуван от съдържанието им.

— Документите от седемнайсети век са разпределени в четири контейнера — докладва той. — Никога не съм виждал толкова много на едно място.

— Залавяй се за работа — подкани го Бене.

— Може да ни отнеме часове.

— Не разполагаме с часове. Прегледай каквото можеш.

— Нещо не е наред ли? — изгледа го приятелят му.

— Да, Трей. Това е Куба. Трябва да побързаме!

 

 

Том седеше в кухнята и дъвчеше парче черен хляб. Ина беше сготвила ориз със задушени домати, който излъчваше съблазнителен аромат, но той нямаше апетит.

— През последните няколко години писах книги. За други хора. Романи и документалистика. Всички бяха бестселъри, а някои оглавиха класациите.

Отговаряше на въпроса на Ина какво беше правил след компрометирането си в професионален план.

— Оказа се, че ме бива. По тази причина писателите, за които работех, държаха да съм абсолютно невидим.

Тя отпи от чашата с кафе.

— Винаги те е бивало в това, което правиш.

Харесваше професионализма на тази жена и изведнъж реши да й каже истината.

— Изработиха ме, Ина. С онзи материал за израелските екстремисти. Подхвърлиха ми живи хора, накараха ме да повярвам на историите им, а след това ми забиха ножа. Основните източници и по-голямата част от информацията бяха тотално фалшифицирани. Направиха го перфектно. До последния момент не подозирах нищо. Нещата изглеждаха солидни и абсолютно достоверни.

— Чие дело е тази манипулация?

— На група специалисти, които изпълняват подобни поръчки. Очевидно моят репортаж беше засегнал и двете страни в близкоизточния конфликт. В резултат ме прецакаха. Поотделно, без дори да се познават директно.

— Нямаше ли начин да докажеш какво всъщност се е случило?

— Вече ти казах, че бяха много добри — въздъхна той.

— През цялото време бях убедена, че има някакво обяснение — погледна го със симпатия тя. — Знаех, че Том Сейган не може да бъде лъжец.

Той изпита благодарност към нея.

— Никой ли не те защити, Томас?

В главата му изплува споменът за Робин Стъбс. Тя беше останала на негова страна, поне за известно време.

— Доказателствата бяха убедителни, а аз нямах никакви козове срещу тях освен баналното твърдение, че не съм го направил. Манипулацията беше перфектна. Без нито един недостатък, за който можех да се хвана. Повече от година след това нямах никаква идея чие дело е тя.

След това й разказа за онзи съботен предобед в книжарницата, когато за пръв път бе заговорил за своето унищожение.

— Съжалявам — отново промълви тя.

— Аз също.

— Дъщеря ти е сериозен проблем.

— Какво те кара да мислиш така? — горчиво се усмихна той.

— Тя няма никаква представа какво върши, но си въобразява, че знае всичко.

— И аз бях същият на двайсет и пет. Вече бях женен и си въобразявах, че няма как да сбъркам.

— Защо я остави да си тръгне?

— О, ще се върне.

Забеляза любопитството в очите на Ина, което бързо се превърна в разбиране.

— Мислиш, че е изпратена от Саймън ли?

— Няма друго разумно обяснение. В църквата разговаряха като стари приятели. Тя искаше да тръгне с него, но той я предаде.

Изричайки тези думи, той се запита дали и това не беше част от играта.

— Когато Але те откри в катакомбите, тя тичаше ли, или ходеше нормално?

— Ходеше. Защо питаш?

— Спокойна ли беше?

Той кимна.

— По вас стрелят. Тя бяга, но после изведнъж се връща най-спокойно при теб и решава да изчака мен — един напълно непознат човек?

Той виждаше, че жената срещу него е получила съвсем ясна представа за ситуацията.

— Какво мислиш да правиш? — попита го Ина.

Той посегна за още малко хляб.

— Нямам кой знае какъв избор. — Извади от джоба си лист хартия и й го подаде. — Това е пълният текст на посланието, което беше в ковчега.

Ина започна да чете.

— Проведох едно проучване в интернет. Обърни внимание на фразата „Сега големът пази нашата тайна на място, което евреите отдавна смятат за свещено“ и на името, което се споменава след нея: равин Берлингер. Връзката между тях може да бъде осъществена на едно-единствено място на света.

— Прага.

Той беше впечатлен.

— Познавам легендата за голема, която е доста известна тук — поясни Ина. — Но никога не съм чувала за равин на име Берлингер.

— Бил е начело на общността в продължение на десетилетия. Може би е познавал Абирам или Саки — това е бащата на майка ми Марк Идън Крос. Освен това Берлингер все още е жив.

— Звучи ми странно, че наричаш баща си само на малко име.

— Така го чувствам. Чужд, почти непознат човек. В момента виждам единствено разложеното му лице в онзи ковчег. Преценката ми за него беше погрешна, Ина. И двамата се държахме прекалено студено един към друг.

В кухнята беше тихо. Децата бяха отишли на гости у съседите. Ина му беше предложила да прекара нощта тук, на канапето в хола. А на следващия ден щяха да отидат да приберат взетата под наем кола. Том беше прекалено уморен, за да спори. Часовата разлика вече му се отразяваше.

— Време е да разкрием тази тайна — прошепна той.

— Ако не го сториш ти, Саймън със сигурност ще го направи.

— Права си. Това е още една причина да разберем къде са скрити съкровищата на Храма.

Той се сети за Брайън Джеймисън.

— Защо американското разузнаване проявява толкова голям интерес? Джеймисън спомена, че работи в отряд „Магелан“. Можеш ли да разбереш какво се крие зад това?

— Имам някои връзки в американското посолство — кимна тя.

В душата му нахлу облекчение. Искрено се радваше, че я беше потърсил.

— В катакомбите остана един труп, но имам чувството, че той отдавна вече не е там. Въпреки това мисля, че някой трябва да провери дали е така.

Тя отново кимна.

Замълчаха. Той гледаше как домакинята придърпва чинията и започва да се храни.

— Отивам в Прага — обяви след известно време Том. — Ще взема и Але със себе си.

— Това може да ти навлече големи неприятности.

— Вероятно. Но тя е моя дъщеря, Ина. Трябва да го направя.

Ина се усмихна, пресегна се през масата и стисна ръката му.

— Продаваш се твърде евтино, Томас. Ти си чудесен баща, но все още не го разбираш. Още по-малко пък дъщеря ти.