Стив Бери
Загадката Колумб (4)

3

Бене Роу се ослуша за кучетата си — скъпи хрътки с отлично родословно дърво, внесени преди триста години в Ямайка от Куба и потомци на животните, пренесени през Атлантика от Колумб. Според една от най-широко разпространените легенди по време на победоносната война на Фердинанд и Исабела срещу маврите тези великолепни зверове разкъсвали изоставените пред джамиите в Гранада арабски деца. Това се случило само месец преди оня негодник Колумб да отплава за Америка за пръв път. И променило всичко.

— Кучета наблизо — обърна се към двамата си помощници той. — Съвсем наблизо. Чуйте само как лаят! — Говореше със силен местен акцент, а на лицето му изплува широка усмивка, разкриваща ослепително бели зъби, за които беше платил куп пари. — Те много обича, когато наближава край.

Умишлено използваше местното наречие патоа — странна смесица между английски, африкански и аравак. По принцип предпочиташе литературния английски, който беше овладял много добре благодарение на майка си, но който и двамата рядко използваха, предпочитайки местното наречие.

Хората му бяха въоръжени с пушки. Тримата се изкачваха по стръмните склонове на Сиерас де Бастидас — „Планините — крепост“, както ги нарекли испанците. Дедите на Бене — избягали роби, използвали тези хълмове като крепост срещу бившите си господари. Те наричали себе си с различни имена — катавуд, йенкункун, чанкофи. Испанците от своя страна ги кръстили симарони — неукротими, диви — или марани — прякора, с който се обръщали към ловците на диви прасета. По-късно станали марони, възприемайки френското наименование за избягали роби. И това име останало.

Тези трудолюбиви хора построили градове, които кръстили на своите основатели — Трелони, Акомпонг, Скотс Хол, Мур, Чарлс. Спели с жените от местното племе тайно, проправяли пътеки през девствената пустош и се сражавали с пиратите, които редовно нападали Ямайка. Планината се превърнала в техен дом, а гората — в техен съюзник.

— Чувам Биг Нани — добави той. — Само тя може да лае по този начин. Да, тя е. Винаги е била водач.

Беше я кръстил на Гранди Нани — вожд на мароните от XVIII век, превърнала се във велик духовен и военен лидер. Ликът й красеше банкнотата от 500 ямайски долара, въпреки че беше по-скоро плод на въображението, а не реалният й образ. Историята не беше съхранила нито портрет, нито достоверно описание на тази смела жена и бе запазила единствено легендите за нея.

Бене си представи какво се случва на около половин километър от тях. Кучетата с червено-кафява и обсипана с петънца козина тичаха на метър след Биг Нани — едри като мастифи, но запазили пъргавината на хрътката и смелостта на булдога. Тя ревниво пазеше водещата си позиция и никога не позволяваше на някое от мъжките да излезе пред нея. Преди време едно се опита да оспори лидерството й и свърши със счупен врат от мощните й челюсти.

Бене спря на върха на един от стръмните баири и започна да оглежда далечните гъсто залесени склонове. Сред растителността преобладаваше синьото махое заедно с розовата ябълка, махагона и тика. Между тях имаше просторни пространства сочен бамбук. Очите му се спряха на едно смокиново дърво, което упорито стърчеше сред останалата зеленина, твърдо като камък. Спомни си думите на майка си: Смокинята доминира и сякаш казва на всички останали: моята воля за власт почива на вашата воля да оцелеете.

Възхищаваше се на тази сила. Погледът му се спря на наредени в дълга редица работници, които размахваха кирки и мотики на отсрещния склон. Представи си, че е един от безименните индианци, поробени преди триста години от Колумб. Или, сто години по-късно, някой от африканците, обречени да бъдат доживотни роби на поредния английски плантатор.

Точно това са и мароните — смесица между местните таиноси и докараните през океана африканци. Като него.

— Ходиш там при тях? — попита главният му помощник.

Бене знаеше, че човекът се страхува от кучетата му, но ненавижда и наркобароните. Ямайка беше задръстена е престъпна измет. Онзи дон на половин километър по-нататък със сигурност се чувстваше над властта, въпреки че в момента го преследваха група свирепи кубински хрътки. Неговите въоръжени бандити бяха превърнали Кингстън в бойно поле, без да ги е грижа за невинните хора, ставащи жертва на честите престрелки. Капката преля, когато обект на интензивна стрелба станаха обществената болница и местното училище. Пациентите бяха принудени да се крият под леглата, а учениците полагаха изпити буквално под свистящите куршуми. Той успя да убеди дона за среща, защото никой не можеше да пренебрегне поканата на Бене Роу. След това го изпрати в планината.

 

 

— А ваю сей? — попита на патоа наглият бандит.

— Говори на английски.

— Защо, Бене? Нима се срамуваш от потеклото си?

— Срамувам се от теб.

— Какво си намислил? Да ме преследваш?

— А но ми. Не и аз.

Умишлено премина на патоа просто за да му покаже, че не е забравил откъде идва. После махна към кучетата, които хапеха железните пръчки на клетките, натоварени в пикапа.

— Те ще свършат работа вместо мен.

— А какво ще направиш ти? Ще ме убиеш?

— Не — поклати глава той. — Това също ще свършат кучетата.

 

 

С усмивка си спомни как очите на мръсника се разшириха от ужас. Беше приятно да усети страх у човек, който убива без никакви угризения на съвестта и често без никаква причина.

 

 

— Ти не си един от нас! — изсъска донът. — Забравил си кой си, Бене!

Бене пристъпи крачка напред и спря на сантиметри от копринената риза, добре скроените панталони и скъпите мокасини. Облекло, предназначено да впечатлява, но не и когато го носи глупак като този насреща му — слаб като тръстика, с едно нормално и едно мътно око, плюс пълна с развалени зъби уста.

— Ти си нищожество! — заяви той.

— И според теб това е достатъчно, за да умра?

— Точно така — изсмя се Бене. — Ако си достоен за уважение, щях да те разстрелям със собствените си ръце. Но ти си животно, което моите кучета с удоволствие ще разкъсат.

— За това ли ти плаща държавата, Бене? Тя не може да се справи с мен и се обръща към теб, така ли?

— Не, върша го за собствено удовлетворение.

 

 

Полицията бе направила два опита да арестува негодника, но и в двата случая се стигна до бунтове в Кингстън. Тъжно бе, че престъпниците се превръщат в герои, но наркобароните са умни. Като използват неспособността на правителството да се грижи за гражданите, те поемат инициативата в свои ръце — раздават храна, строят общински центрове, осигуряват медицинско обслужване и по този начин печелят благодарността на хората.

Така се получи, че хората бяха готови на бунт, за да спасят благодетелите си от затвора.

 

 

— Разполагаш с трийсет минути, преди да отворя клетките.

Мъжът се поколеба, но после усети, че работата е сериозна, и побягна. Точно както робът бяга от господаря си.

 

 

Бене напълни дробовете си с чистия планински въздух. Над върховете се виждаха облачета синкава мъгла, гъсти като мляко. Три от тях бяха над 2000 метра, а един — дори 2500. Простираха се от изток на запад и отделяха Кингстън от северното крайбрежие. Мъгливият им ореол бе толкова впечатляващ, че англичаните ги прекръстиха на Блу Маунтинс, Сините планини.

Двамата му помощници стояха до него с пушки на рамо.

— Какво става с другия ни проблем? — попита Бене, без да отдели очи от далечните върхове. — Ще дойде ли?

— Вече пътува. Ще чакат при камионите, докато приключим.

Земята наоколо беше негова, на километри във всички посоки. Повечето марони обработваха чужда собственост, заплащайки годишна аренда. В момента той притежаваше десетки хиляди акра, които им предлагаше да обработват безплатно.

Кучетата продължаваха да лаят в далечината. Той погледна часовника си.

— Биг Нани приближава. Тя рядко оставя жертвата да бяга повече от час.

Гневни, дългокраки, дарени от природата с невероятна издръжливост и сила, неговите хрътки бяха отлично тренирани. Те бяха много добри катерачи, способни да достигнат до върха и на най-високото дърво. Днешната им жертва щеше да получи възможност да се увери в това, ако имаше глупостта да потърси убежище в гората.

Кубинските хрътки бяха отглеждани дълго време с една-единствена цел — да преследват чернокожите бегълци. Но неговите бяха по-съвременни и с еднаква ярост преследваха чернокожи и бели. Подобно на своите предшественици обаче те убиваха само когато жертвата окажеше съпротива. В останалите случаи просто блокираха пътя й за бягство с яростен лай и чакаха появата на господаря си.

— Тръгваме към тях — обяви той.

Поеха направо през гората. Тук пътеки нямаше, а само гъста растителност. Единият от хората му извади мачет и започна да им проправя път. Той винаги произнасяше тази дума на патоа, изпускайки последната гласна. Странно, но просто не беше в състояние да преодолее някои неща и толкова.

Вятърът свиреше между клоните.

Колко е лесно човек да се скрие между тези папрати и цветя, помисли си той. Никой не може да го намери. Именно това беше причината, поради която англичаните са били принудени да докарат хрътките. Обонянието няма граници.

Насочиха се в посоката, от която долиташе кучешкият лай. Човекът с мачета вървеше пръв и им разчистваше пътя. Между зеленината проблясваха тънки слънчеви лъчи.

— Бене — подвикна другият му помощник.

Стъпките им пружинираха по дебелия килим от листа, който позволяваше да се чуват и птичите песни. Подметките на здравите му ботуши преодоляваха с лекота острите скални късове, които стърчаха между листата. Проби си път сред гъсто преплетените клони и се изправи до хората си, спрели на малка полянка. От дърветата насреща излетя розов ибис и запляска с криле в стремежа си да набере височина колкото може. Полянката под високите дървета беше изпъстрена с цветя.

Погледът му се спря върху камъните, разпръснати между папратите. Кучетата започнаха да вият. Това беше сигнал за успех. Бяха притиснали плячката си.

Той пристъпи напред и се наведе над камъните. Част от тях големи и частично потънали в земята, други просто дребен чакъл. Повърхността им беше покрита с плесен и личинки, но част от тях все още бяха подредени под формата на букви.

Той разпозна буквите. Бяха на иврит.

— Има още много — подхвърлиха неговите хора и се разпръснаха по поляната.

Той остана на място, защото знаеше какво ще намерят. Надгробни камъни. Гробище, за чието съществуване дори не бяха подозирали.

— Днес е добър ден, приятели — доволно се засмя той. — Много добър ден. Натъкнахме се на истинско съкровище!

Помисли си за Закария Саймън и усмивката му се разшири. Със сигурност щеше да бъде доволен.