Стив Бери
Загадката Колумб (28)

27

Том напусна овощната градина, излезе на междущатска магистрала 4 и пое на запад към Орландо. Нямаше дори следа от изтощението, което му докарваше главоболие и забавяше мислите му. За нещастие със спадането на адреналина пред очите му отново изплуваха разложените останки на Абирам Сейган. Децата не би трябвало да виждат родителите си в подобно състояние. Приживе този човек беше здрав като бик. Твърд и непреклонен, уважаван в своята общност, почитан в храма. Обичан от внучката си.

А от сина си? Все още не беше готов да отговори на този въпрос. Много неща се бяха случили между тях. Всички заради религията.

Защо беше толкова важно желанието или нежеланието му да бъде евреин? Защо решението му доведе до прекъсване на връзките между баща и син? Често си беше задавал тези въпроси, но отговор нямаше. Възможно ли бе те да се окажат свързани с правата му върху съдържанието на запечатания пакет?

Нямаше намерение да чака повече. Излезе от магистралата и спря на първата бензиностанция, която се появи пред очите му. Вдигна пакета, проби дебелата пластмасова обвивка със стартерния ключ и започна да я смъква. Въздухът нахлу в пакета с тихо съскане. Вътре имаше три неща.

Малък, запечатан с тиксо найлонов плик, карта и торбичка от черна кожа, дълга около двайсетина сантиметра.

Опипа я отвън. Съдържанието й очевидно беше къс метал, тънък и лек. Развърза връзките на торбичката. Предметът вътре се оказа ключ. С дължина двайсет сантиметра, украсен с три свързани Звезди на Давид. Ключ-скелет, наречен така заради опростената си форма — няколко нареза в края, достатъчни за превъртането на зъбците в съответната ключалка. Такива в днешно време се срещаха рядко. В детството си беше виждал един като този, който служеше за церемониалното отваряне на синагогата. Но онзи беше железен, докато този в ръцете му беше изработен от бронз. По повърхността му нямаше нито едно петънце.

Том насочи вниманието си към плика, но преди това отвори вратата, за да пропусне свеж въздух в купето. Скованите му пръсти с мъка отлепиха тиксото, което го обвиваше. Вътре имаше лист хартия, сгънат на три, изпълнен с плътен печатен текст.

Сине,

Ако четеш тези редове, значи си отворил моята гробница. Аз съм последният представител на левитите. Не по рождение, а удостоен. Първият от тях е бил Йосеф бен ха Леви Хаиври, или Йосиф, синът на левита евреин, избран от Христофор Колумб. Този човек бил известен с името Луис де Торес и е първият евреин, който се е заселил в Новия свят. След него идва дълга поредица от левити, всеки от които е избран от предишния. Аз бях удостоен с тази чест от твоя Саки, а той — от своя баща. Моето желание беше да ме наследиш ти и започнах да те подготвям още от най-ранна възраст. Исках да бъдеш достоен за тайната, която щях да ти поверя. Бях съкрушен от решението ти да обърнеш гръб на нашата вяра. Когато ми го съобщи, вече бях почти готов да те посветя в тайната. Оказа се обаче, че това няма как да стане. Ти ме смяташе за силен и непреклонен човек, но на практика бях слаб и колеблив. И още по-лошо — гордостта попречи на евентуалните ми опити да оправя отношенията помежду ни. На практика ние възприехме твоето покръстване като смърт и потънахме в траур. За мен това наистина беше така. Мечтаех да бъдеш като мен и да станеш левит, но твоето желание се оказа друго. Ние, евреите, останахме много малко, сине. Не можем да си позволим да изгубим дори един човек. Але вече е една от нас. Може би знаеш това, а може би не. Аз бях много доволен от избора й, въпреки че майка й беше разстроена. Тя откри нашата вяра по свой начин и сама направи избора си. Не съм я притискал по никакъв начин. Тя е искрена и всеотдайна. Но левитът трябва да бъде мъж и по тази причина аз бях принуден да търся друг кандидат. За съжаление не успях и затова реших да отнеса тайната си в гроба. Наясно съм и с нещо друго — ковчегът ми някога може да бъде отворен единствено от теб или от Але. По тази причина ти предавам това, което получих от твоя Саки.

3. 74. 5. 86. 19.

Нямам представа какво означават тези числа. Дешифрирането не фигурира сред задълженията на левита. Ние сме само пазители. Преди дядо ти да поеме тази функция, левитите съхранявали и още един предмет, но той им бил отнет веднага след Втората световна война. Ключът, който ще намериш в пакета, получих от Марк, но без никакви обяснения. Той живя по времето на нацистите, които заплашваха всичко, представляващо ценност за евреите. Обясни ми, че е направил необходимото, тайната да бъде запазена. А тази тайна е мястото, на което сме скрили съкровищата от Свещения храм: златната менора, Божествената трапеза и сребърните тръби. Те са пренесени и скрити в Новия свят от Колумб, който също е бил евреин. Марк живя по време, когато бяха избити милиони евреи. Част от задълженията на левита включват и адаптацията — затова той прави промени на всичко, което е съществувало преди него. Не ми каза много за тези промени, но ме успокои, че така е по-добре — сега „големът“ пази нашата тайна на място, което евреите отдавна смятат за свещено. Съобщи ми и едно име. Равин Берлингер. Твоят Саки беше труден за контактуване. Вероятно си мислиш същото и за мен. Но той реши да ме посвети в останалата част от тайната, а аз никога не поисках подробности. Направи същото, сине. Изпълни дълга си и продължи в същия дух. Може би ще попиташ какво значение има вече всичко това? Но тези неща не ги решава левитът. Наш дълг е да съхраним вярата на онези преди нас. Това е най-малкото, което можем да направим предвид тяхната саможертва. Евреите са страдали много в продължение на дълги години. А предвид онова, което се случва днес в Близкия изток, твоят Саки вероятно има право да запази промените в тайна. Знай и още нещо, сине. Това, което ти написах в бележката към нотариалния акт, е самата истина. Дори за миг не съм допускал, че си направил нещо лошо. Не съм наясно какво се е случило, но знам, че ти не си измамник. Съжалявам, че не успях да ти кажа приживе колко много те обичам.

Том прочете още веднъж последното изречение. За последен път Абирам му беше казал, че го обича, когато беше малко момче. А Саки беше неговият дядо Марк Идън Крос.

Наименованията бяха останали от иврит. Саба е дядо, а Савта баба. Като хлапе беше наричал дядо си Саки, а баща му възприе това и го използва до последния си ден.

Зае се да изследва третата вещ — пътна карта на Ямайка, издадена от „Мишлен“. Внимателно я разгъна. На нея бяха отбелязани всички извивки на брега, а също така топографията и пътищата. Обърна внимание на издаването й — 1952 г. Едва след това забеляза цифрите, изписани с избеляло от времето мастило. Бяха много, може би повече от сто, покриващи територията на острова от единия до другия край.

Очите му останаха заковани върху съдържанието на пакета. Съкровището на Храма? Възможно ли е това?

 

 

Але седеше до Брайън. Видео връзката прекъсна. Видяха как мъжът прелетя през канавката и навлезе в някаква овощна градина. Колата му подскачаше по неравната повърхност на просеката между дърветата. Малко по-късно той слезе и побягна нанякъде. Петнайсет минути по-късно се върна и докладва за това, което се беше случило.

Озовал се на петдесетина метра от мястото, но съвсем ясно чул репликите между Саймън и Том Сейган, разменяни на висок глас. Сейган настоявал да получи дъщеря си, а Саймън му отговорил, че тя е във Виена.

— Но за него аз съм мъртва — отбеляза Але. — Може би е блъфирал?

— Със сигурност — кимна Брайън. — Баща ти няма начин да разбере истината.

Изслушаха и останалата част от доклада на съгледвача във Флорида. Двамата си уговорили среща утре в пет следобед в катедралата „Свети Стефан“.

— Баща ти се надява, че ще бъде в безопасност — отбеляза Брайън.

Але беше ходила в катедралата преди около две седмици.

— Там наистина е пълно с хора — кимна тя.

— Но ти правилно отбеляза, че си мъртва за Саймън. Следователно той е наясно, че размяна няма да има.

Въпреки това Закария беше приел условията на баща й. В очите й се появи тревога.

— Точно така — кимна Брайън, който внимателно я наблюдаваше. — Баща ти ще се появи точно там, където го иска Саймън. Въпросът е дали теб те е грижа за това?