Стив Бери
Загадката Колумб (26)

25

Але не отместваше поглед от монитора. Колата фучеше по познатия път, от двете страни на който се редуваха километри портокалови градини, ферми за коне и гъсто залесени хълмове.

— Какво ще прави твоят човек? — попита тя.

— Добър въпрос — въздъхна Брайън.

— След колата на Сейган има опашка — докладва гласът от компютъра. — Разстоянието между тях бързо се скъсява.

— Ти къде си?

— Зад преследвачите, но на почетно разстояние.

Очите на Брайън потвърдиха онова, което тя вече знаеше.

Закария и Роча.

В гърлото й се появи топка, която й пречеше да преглъща. Дори за миг не беше допускала, че баща й може да пострада. Резолюцията на камерата в колата не беше достатъчно добра, за да виждат какво става на пътя, а и картината трептеше от постоянните вибрации. Как ще постъпи баща й? Вероятно ще им даде това, което искат. Но случващото се пред очите й изобщо не биваше да се допуска.

— Саймън е след него — обади се гласът от компютъра.

 

 

Роча се изравни с колата на Сейган и Закария свали страничното стъкло. Насрещно движение липсваше. Сейган стискаше кормилото с две ръце, лицето му беше напрегнато. Отначало не им обръщаше внимание, но в един момент се обърна да ги погледне.

— Спри колата! — изкрещя Закария.

Сейган поклати глава.

 

 

Том никога не беше карал с толкова висока скорост — около 150 километра в час. Слава богу, че пътят беше прав, без почти никакви завои. Внимателно оглеждаше околността. Виждаше само портокалови дръвчета, обсипани с цвят. Като дете беше работил в градините около Лейк Каунти, за да изкара някакви джобни пари. По онова време най-големите портокалови градини бяха собственост на няколко приятелски семейства. По тази причина беше напълно наясно къде се намира в момента и какво го очаква напред. Едно от задължителните правила на всеки репортер беше да е наясно с мястото, където му предстои да работи.

Колата зад него увеличи скоростта, навлезе в насрещното платно и се изравни с него.

Саймън. Крещеше му да отбие на банкета.

Нямаше начин да избегне очите, вперени в него — както винаги студени и самоуверени. Том грабна кутията от съседната седалка и я сложи в скута си. После я отвори, хвана волана с дясната си ръка, а с лявата сграбчи пистолета.

* * *

— Намали! — изкрещя Саймън.

Сейган беше насочил пистолет право в главата му. Роча скочи на спирачките и колата на Сейган профуча напред. Проклетият глупак се готвеше да го застреля!

— Давай! — процеди той. — Изтласкай го от пътя!

 

 

Том беше доволен, че не се наложи да натиска спусъка. Фактически никога не беше стрелял с пистолет, ада се пробва от движеща се със 150 километра в час кола не му се струваше добра идея. Но беше готов да го направи.

Да се справи със Закария Саймън, вече според собствените си условия. Какво имаше да губи? Съмняваше се, че Саймън ще причини нещо лошо на Але, преди да получи онова, което търсеше. Том не се вълнуваше какво ще стане с него самия. Отдавна би трябвало да е мъртъв, затова приемаше като бонус факта, че все още диша. Странно, но в разгара на това състезание нито веднъж не беше помислил за смъртта. Единственото му желание беше да осигури безопасността на Але. Без съмнение с помощта на запечатания пакет на съседната седалка.

Нещо се блъсна в задната броня и той за малко не изпусна волана. Саймън го притискаше отзад, държейки се далеч от обсега на пистолета. Вдигна глава към огледалото за обратно виждане. Другата кола изостана за момент, после изскочи в насрещното платно и го блъсна странично. Той машинално стисна волана, за да остане на пътя. После го обзе странно чувство. Безгрижие, породено от усещането за свобода. Какво толкова, по дяволите! Завъртя кормилото надясно и предните колела напуснаха асфалта. Високата скорост го изстреля над тясната канавка, към портокаловата градина, простираща се встрани от пътя. Предницата тежко се стовари на земята, подскочи във въздуха, после отново падна. Задните колела го тласкаха напред. Натисна спирачката, за да овладее скоростта, после завъртя волана и подкара по алеята между два реда плодни дръвчета.

* * *

Саймън беше впечатлен. Каква маневра, по дяволите!

Роча спря колата и включи на заден.

— Хайде, направи го! — заповяда Саймън.

Помощникът му върна още малко назад, за да спечели пространство, после натисна газта. Колата прелетя над канавката и тежко се стовари от другата й страна. Няколко завъртания на кормилото наляво-надясно и масивният автомобил бе овладян. Поеха по същата алея, която беше използвал Сейган. След него се вдигаше огромен облак прах.

Налагаше се да намалят скоростта. Но по-важно беше, че се движеха.

 

 

Бене чакаше обясненията на Франк Кларк.

Ключът за желязната врата?!

Беше наясно с манията за секретност на мароните. Тяхната общност живееше затворено в продължение на векове. Отлични бойци с висок морал, тези хора съществуваха единствено благодарение на спомените за славното минало, които се препредаваха устно от поколение на поколение.

Желязна врата? Не. Легендите не го интересуваха. Искаше възмездие. И желанието на полковника би трябвало да е същото.

— Трябва да ми помогнеш, Франк. Опитвам се да открия тази мина. Тя е тук, скрита в планината. Знаеш, че е така. Не е легенда. Богатството в нея принадлежи на мароните, Франк. То е наше.

Говореше на чист английски, внушавайки желанието си да реши един стар проблем по абсолютно модерен начин.

— Не съм сигурен в това, Бене.

— Испанците са откраднали богатството на таиносите. Ние сме най-преките им наследници. Представи си какво можем да направим, ако легендата се окаже истина.

Приятелят му замълча.

— Защо е толкова важен този символ, който изрисува преди малко? — попита след известно време Франк и му направи знак да влязат в музея.

Вътрешността на постройката не се различаваше кой знае колко от колибата, която обитаваше Фелипе. Беше изградена в типично маронски стил с тази разлика, че машинно нарязаните греди бяха заменени с ръчно обработени стволове. Подът представляваше смес от пресована глина и пепел, твърда като бетон. Бене беше използвал същата смес в имението си, най-вече в обора за добитък, работилниците и помещенията за преработка на кафе. Покрай външните стени бяха подредени различни артефакти, изкопани от близките планини. Пред всеки от тях имаше обяснителна табела. Нищо изключително, предметите бяха прости и практични, съвсем като хората, които ги бяха използвали някога.

Минаха покрай дървени маси, върху които бяха подредени различни съдове и прибори. Имаше редица дълги копия юнги с ръждясали, но все още наточени остриета. Издължен абенг заемаше централно място. Още като дете Бене се беше научил да свири с този рог — някогашната маронска версия на интернет, чието специфично звучене предаваше надалеч най-различни послания. Наоколо имаше различни тъпани, примки за лов на птици, казани с различна големина и дори една шатра, в която шаманите на племето лекували болните.

— От доста време не съм се отбивал тук — промърмори той. — Събрал си нови експонати.

— Трябва да идваш по-често — обърна се да го погледне Франк. — Нали сам казваш, че си марон?

Това наистина беше така. Дори единият от родителите да е марон, такива са и децата му.

— Едва ли държиш да ти се мотая наоколо — промърмори Бене.

— Не е така, приятелю. Тук никой не се интересува дали правиш пари от комар или курви. Няма от какво да се срамуваш. Всички знаем откъде сме дошли и кои сме.

Спряха пред дървения подиум в дъното на помещението. Върху него бяха разположени три големи тъпана. Той добре знаеше, че инструментите са сред най-привлекателните неща в музея. Местните музиканти бяха най-добрите на острова и привличаха много публика на честите празненства — както марони, така и туристи. Самият той притежаваше подобен тъпан, издялан от цяло парче специално дърво, виреещо само в тукашните планини. Франк се наведе и измъкна изпод подиума един дървен сандък без капак. В него имаше трийсетсантиметров продълговат камък, върху който беше издълбан символът, който Бене беше нарисувал навън.

— Знаел си? — попита той и погледна втренчено приятеля си.

— Две наклонени черти, които се пресичат. Едната е извита в края. Открити са на няколко свети места.

Той се приведе и започна да оглежда камъка. Размерите и формата на резките бяха почти идентични с онези, които бяха открили на изоставеното еврейско гробище.

— Искаш ли да видиш още един? — попита Франк. — Но той се намира в планината.

— Нали чакаше посетители?

— Ще ги поеме някой друг, защото ние с теб трябва да си поговорим.