Стив Бери
Загадката Колумб (25)

24

Бене слезе от пикапа и се насочи към входа на музея. Беше сам. Никога не водеше тук въоръжените си телохранители. Нямаше нужда. Чарлс Таун се намираше в долината на река Бъф Бей, на няколко километра южно от северното крайбрежие на Ямайка. През 1793 г. англичаните били разбити от мароните на капитан Куао и били принудени да подпишат мирен договор с някогашните роби, според който местните жители на Чарлс Таун получили безвъзмездно и за вечни времена 1000 акра земя край реката, в подножието на непристъпните планини. И до днес там живееха около 1200 марони, които се бореха с бедността и високата безработица. Земеделието бе основен източник на техните доходи. Собствениците на земята я отдаваха под аренда на местните хора, които отглеждаха главно кафе и индийско орехче. Предлагаха и дървени въглища. Освен това в градчето имаше каменоделна и цех за производство на мебели, училище и няколко бара, които предлагаха главно ром.

Бене познаваше всичките по-заможни фамилии: Дийн, Дънкан, Ървинг, Хартли, Шакълфорд. Техни представители участваха в Съвета на старейшините, а общността се оглавяваше от полковник Франк Кларк, избран на общи избори преди три години.

Бене харесваше полковника — образован мъж с голям опит и управленски умения. След дипломирането си в местния университет бе работил като борсов посредник в Съединените щати, а трийсет години по-късно бе преоткрил родината си и се бе завърнал в Чарлс Таун. В момента политическите възгледи на Кларк се радваха на огромна популярност из целия остров, а самият той се превърна в първия национален говорител от маронски произход.

— Ха, Бене! — подвикна Кларк. — Още ли си жив?

Новодошлият се усмихна на поздрава, който всъщност означаваше: Как си, какво правиш?

— Все още не съм умрял, приятелю. Въпреки че не съм престанал да се опитвам.

Франк се ухили. Наближаваше седемдесетте, но късо подстриганата му къдрава коса беше все още слабо прошарена. Носеше дънки с прокъсани колене и мръсна риза, извадена над панталоните. В ръката си държеше ръждясал мачет.

— Работиш ли? — подхвърли Бене и махна с ръка към старите му дрехи.

— Ще водя неколцина от хората си горе, в руините. Искам да им покажа как се справяхме едно време.

Франк Кларк беше запален почитател на маронската история. Беше я изучил до съвършенство, благодарение на своя прабаба, която навремето била главатар на племето. Миналата година Кларк беше основал Маронския музей в Чарлс Таун, където бяха събрани много артефакти от живота и битието на първите планински обитатели. Бене беше помогнал с пари за строителството на сградата, изградена по традиционния начин от грубо издялани греди, ламаринени стени и тръстиков покрив.

— Как вървят нещата? — попита той.

Не беше идвал тук от няколко месеца.

— Вече започнаха да влизат хора. Не много, но достатъчно. Водят ги туристическите агенции. Бавно, но стабилно. Всеки спечелен долар отива за издръжката на музея.

Всяка от разпръснатите из острова маронски общности се управляваше от полковник. Бене знаеше, че те се срещат поне веднъж в месеца, образувайки нещо като свободен парламент. Земята на мароните не подлежеше на регулация от държавата и за нея не се плащаха данъци. Те си я управляваха сами благодарение на отдавна подписаните споразумения и договори за независимост.

Той обичаше да идва тук и да си говори с местните за старите времена. По време на тези посещения беше научил много за изгубената мина, главно от разказите на Франк Кларк.

Според една от легендите на племето тайно в местните планини имало две пещери. Едната се казвала Амаяна, което в превод означаваше „нищо важно“, а другата — Кацибаягуя — „истински важната“. И до ден-днешен никой не беше открил дори следа от тях. Мароните бяха присвоили част от легендата, според която туземците завели Колумб на едно място в планината, където златните жили били дебели цели пет сантиметра. Но за 500 години търсене все още никой не беше открил това място. Мит ли беше то? Може би не. Цяла нощ от главата му не излизаха думите на Трей Холибъртън, изречени вчера.

Островът вече не бил под управлението на фамилията Колумб. Испанците си върнали властта, представители на Инквизицията щели да се появят всеки момент. Вече нямало кой да закриля ямайските евреи. Общността благоразумно взела мерки и скрила богатството си на място, което било известно само на един човек, когото наричали левит.

Това беше причината Бене да прекоси планината. Бе дошъл тук, на север, за да потърси съветите на един човек, който наистина знаеше много.

— Трябват ми повече подробности за мината — обърна се към Кларк той.

— Още ли я търсиш? Не е ли време да се откажеш?

— Не и сега.

Преди време Франк му беше разказал и друга легенда. За препречена с желязна врата пещера, в която нито един марон не е успял да проникне. И те, подобно на туземците от племето тайно, я наричали Кацибаягуя — истински важната. Мнозина опитали да преодолеят желязната врата, но без успех. Бене беше наясно, че и мароните, също както таиносите, живеят със своите легенди. Колкото по-фантастични, толкова по-добре. Ямайците обичаха да казват, че се гордеят със своите марони, но малцина познаваха живота им. Още по-странно бе, че и самите марони не знаеха много за своята история. Писмени документи и веществени доказателства липсваха. За нея свидетелстваха само песните, поговорките, наименованията на различни местности и пътеките през гората. Надеждата му беше, че поне тази стара история почива върху някакви факти.

— Евреите — замислено промълви той. — Какви са били отношенията им с мароните?

Никога не бяха обсъждали тази тема, но сега му се искаше да научи повече подробности за нея.

— Евреите са друга работа — отвърна Франк. — Били преследвани като нас, въпреки че не били нито испанци, нито англичани, още по-малко пък африканци или таиноси. Държали голяма част от бизнеса и печелили пари, но стояли по-ниско от испанците и англичаните. Репресирали ги постоянно, срещу тях били приети много закони. Един от тях гласи, че никой евреин не може да притежава повече от двама роби, освен ако не е собственик на плантация. Но такива били малцина. Техни слуги можели да бъдат само други евреи.

Бене за пръв път чуваше това.

— Но законът не им забранявал да правят бизнес с роби — продължи Франк. — Те им продавали различни стоки за голямо неудоволствие на белите заселници, според които това ги насърчавало да крадат от господарите си и да продават откраднатото на евреите. Отношението към тях ставало все по-лошо. На всичкото отгоре евреите продавали на мароните и муниции — единствената стока, с която не сме били в състояние да се снабдяваме сами. Отмъквали сме пушките на убитите британски войници, но патроните за тях трябвало да бъдат купувани.

— Никога не си ми разказвал за тези неща.

— Никога не си ме питал за тях, Бене.

— Къде е тази пещера с желязната врата?

— За някои неща нямам право да говоря — усмихна се Франк.

— Аз съм марон.

— Точно затова би трябвало да знаеш, че има неща, за които никога не говорим.

— Тогава ми разкажи повече за евреите.

Полковникът му хвърли скептичен поглед, но все пак продължи:

— Както вече споменах, те продавали на мароните сачми и барут, за да се сражават с англичаните. Същевременно обаче продавали и на чужденците. С това си спечелили омразата и на двете страни. Цветнокожите тук получили пълни права през хиляда осемстотин и трийсета година. След това евреите били единствените свободни хора, които нямали право да гласуват. Получили това право много години по-късно, защото срещу него се обявили именно свободните цветнокожи. — Франк замълча за момент, после добави: — Винаги съм се питал защо е било така. Но евреите не могат да бъдат упреквани. Били бизнесмени. Страхували се, че в един момент англичаните ще изгубят търпение и ще конфискуват имуществото им. Именно затова играели и е двете страни.

Бене взе мачета от ръцете на Кларк и започна да рисува в праха.

— Какво е това? — попита приятеля си той.

Тишината на утрото се нарушаваше единствено от птичите песни и жуженето на насекомите.

— Къде си го видял? — отвърна с въпрос Кларк.

Гласът му прозвуча някак остро, грубо и задъхано.

— Какво е това? — повтори Бене.

Франк го гледаше втренчено.

— Ключът за желязната врата — отвърна той.