Стив Бери
Загадката Колумб (18)

17

Закария се готвеше да почива. Утрешният ден можеше да се окаже най-важният в живота му. Нима най-после беше открил левита Пазителя на тайната? След петстотин години?

Колумб е бил умен. Това не можеше да му се отрече.

През 1504 г. се прибрал в Испания след своето четвърто и последно плаване. През следващите две години се опитал да накара Фердинанд и Исабела да изпълнят онова, което били обещали. Умрял през 1506-а, оставяйки каузата на синовете си. След тяхната смърт дошъл ред на едната от вдовиците, която най-после успяла да сключи сделка с короната и фамилията Колумб получила пълен контрол над Ямайка за следващите 150 години.

Преводачът от иврит Луис де Торес, който участвал в първата експедиция, така и не се прибрал в Европа.

Останал в Новия свят. По съвсем основателни причини.

Рожденото име на този човек било Йосеф бен ха Леви Хаиври, на иврит Йосиф, синът на левита. Той бил първият евреин, който се установил в Новия свят. Принуден бил да приеме християнската вяра, за да участва в експедицията, но по подобие на мнозина конверсос останал евреин до края на дните си. Историята пренебрегва факта, че по всяка вероятност именно Де Торес стъпил пръв на Испаньола през октомври 1492 г. И пръв осъществил контакт с местните жители в качеството си на преводач на експедицията. Каква ирония! Първите думи, изречени в Новия свят, били на иврит.

Според някои историци Де Торес умрял на Испаньола през 1493 г. Той бил един от 39-те моряци, които останали там след първата експедиция на Колумб и основали селището Ла Навидад. Но всички били избити от местните, преди адмиралът да се върне няколко месеца по-късно.

Де Торес обаче оцелял.

Той охранявал трите сандъка, които прекосили океана по време на първата експедиция и били свалени на сушата.

Първият левит, натоварен с този дълг.

Следвал дълъг списък от такива като него. Всеки от тях пазел своята тайна, а след това потъвал в забрава. Чак до Абирам Сейган. Когато станала грешката.

Сейган споделил с внучката си. Говорил й неща, които не означават абсолютно нищо за деветдесет и девет процента от хората на Земята. Но не и за Саймън.

Левитите правели всичко възможно да опазят своите тайни, а фамилията Саймън — още повече, за да ги разкрие. Баща му и дядо му проучваха откъслечни факти и данни, съхранени в стари и отдавна забравени архиви. Мечтата им бе да направят един величествен подарък на новата държава Израел — свещените съкровища на Храма. Но така и не успяха. Историята е всичко, което има значение, обичаше да повтаря баща му. Но неговото поколение не разполагаше с огромните ресурси на интернет.

Саймън успя да разкрие грешката на Абирам Сейган именно благодарение на благословената световна мрежа. И сега щеше да се възползва от нея.

Отпусна се на леглото. В същия момент телефонът му звънна и той погледна дисплея. Роча.

— Какво има?

Изслуша краткия доклад на сътрудника си за Але Бекет и случката във виенското кафене.

— Това беше той — заключи Роча. — Брайън Джеймисън. Той е тук.

Това означаваше неприятности.

Играеше си с Але Бекет в продължение на няколко месеца. Слушаше глупостите й и не можеше да се отърве от мисълта, че тази жена олицетворява всичко сбъркано в днешното състояние на юдаизма. Беше наивна до глупост, а този неочакван пряк контакт с нея беше сигнал за предстоящи проблеми.

Той обаче щеше да внимава, за да избегне собствените си грешки.

— Къде е тя в момента?

— Прибра се в апартамента си — отвърна Роча. — Поставил съм я под наблюдение.

— Какво ти обясни?

— Джеймисън просто седнал на масата й и започнал да я притиска за теб. Тя на два пъти му казала да се маха, а после се появихме ние.

— Разкрила ли му е нещо?

— Твърди, че не е.

Дали е така, въздъхна Саймън.

Брайън Джеймисън работеше за Бене Роу. Беше дясната му ръка — както Роча за самия Саймън. Появата му във Виена и контактът с Але бяха ясно доказателство, че партньорът му от Ямайка е отлично информиран и съответно обезпокоен.

Досега се беше стремил да игнорира Роу. Но Роу съвсем не игнорираше него. За щастие, преди да отлети за Флорида, беше проявил благоразумието да обсъди с Роча всички възможни варианти. Най-вече какво да правят с Але Бекет, след като престане да има нужда от нея.

— Действай както се разбрахме. Направи така, че тя да не разбере нищо.

— Може би ще откаже да сътрудничи.

Саймън знаеше какво има предвид Роча. Онова, което бяха записали на видео.

— Аз ще имам грижата да сътрудничи. Дай ми един час. И още нещо: след всичко, което си позволи да разиграеш днес, вече няма как да участваш лично. Тя ще откаже да тръгне с теб. Използвай някой друг.

След тези думи прекъсна връзката.

 

 

Але беше ядосана и объркана. Роча и Миднайт най-безцеремонно я проследиха до дома й. Мъжът, който се представи като Брайън, отдавна беше изчезнал, но тя не забравяше предупреждението му. Роча я беше притиснал и тя му каза истината.

Почти.

Закария Саймън е екстремист.

А хората като него са проблем за всички ни.

Как бе възможно? Закария се държеше напълно естествено. Прекараха много време заедно. Разликата им беше трийсетина години, но въпреки това тя го намираше интересен и чаровен. С изключение на няколко изтъркани комплимента, които също звучаха искрено, той се държеше като абсолютен джентълмен, чието внимание е насочено изцяло към работата. Разбира се, тя не би имала нищо против малко ухажване. По време на разговорите им той беше искрен и откровен, без следа от фалш. И изглеждаше истински загрижен за тяхната религия.

Седеше сама в тристайния си апартамент. През отворените прозорци нахлуваше хладен въздух. След мръкване Виена беше очарователен град, а гледката към ярко осветения купол на катедралата „Свети Стефан“ беше наистина впечатляваща.

Помисли си за Маунт Дора и продължителните летни ваканции, които беше прекарала при дядо си и баба си. Градчето беше изключително живописно със своите широки булеварди, викториански улични стълбове, паркове, магазини и художествени галерии. Когато поотрасна, осъзна, че то много прилича на населените места, разпръснати из Нова Англия. Беше разположено на няколко заоблени хълма, които за Централна Флорида си бяха истински планини. Номерираните булеварди се простираха от изток на запад и стръмно се спускаха към езерото Дора. Градът и водата бяха кръстени на Дора Ан Дроуди — първата заселничка в района, получила безплатна земя за строителството на нов дом. Але беше проявила жив интерес към тази жена. Изчете всичко за нея, изслуша много истории и легенди. Напълно независимите жени винаги я бяха привличали. Може би защото смяташе и себе си за такава. Като майка й.

Лаптопът издаде тих звън, сигнализирайки за получен имейл. Тя се приближи до бюрото.

Тук всичко е наред, но имам нужда от помощта ти, пишеше Закария. Опаковай си багажа, защото другата седмица ни предстои дълго пътуване. Роча ще те закара на летището. Предполагам, че си разстроена от онова, което се случи по време на видео връзката. Аз също. Лично ще се разправям с Роча. Самолетът ти за Ню Йорк излита след три часа. Там ще хванеш друг, за Орландо. Утре следобед ще те чакам на летището. Извинявай, че всичко става в последния момент, но ще ти обясня, като се видим. Пази се.

Але остана леко озадачена от това бързане, но всъщност предпочиташе да си тръгне. Роча беше стигнал твърде далеч, да не говорим за Брайън, който се появи от нищото. Със Закария щеше да се чувства по-сигурна. Реши да отговори на имейла му просто защото й трябваше малко допълнителна информация.

Днес се появи един мъж на име Брайън. Роча ме предупреди, че представлява заплаха, но без подробности. За какво става въпрос?

Отговорът дойде бързо.

Да, вече научих за това. Има хора, които правят всичко възможно да попречат на нашата кауза. Винаги ги е имало. За теб е по-добре да си тук, до мен. Така ще се чувстваш по-сигурна. Ще ти обясня всичко, когато пристигнеш.

Але реши да не настоява повече и започна да си събира багажа.

Преди месец бе долетяла от Испания със съвсем малко дрехи, защото не очакваше да остане дълго. Летният й гардероб не беше много подходящ за Австрия и Закария я заведе на пазар. Почувства се неудобно от щедростта му, но той я увери, че това е най-малкото, което може да направи за нея.

 

 

— Приеми го като компенсация за важната работа, която свърти.

— Нищо не съм свършила.

— Грешиш. Свърши страхотна работа.

 

 

Този виенски ден със Закария й напомни за един друг, когато беше само на единайсет. Останал по някакво чудо у дома, баща й я беше завел в мола. Учебната година започваше след две седмици и той прояви желание да й купи някои нови дрехи. Дълго време обикаляха магазините, в които тя изпробва купища дрехи. В крайна сметка си тръгнаха с няколко добре напълнени торби.

Беше един от магическите дни, които щеше да помни цял живот. Баща и дъщеря. Какво се случи с тях? Как бе възможно нещо толкова естествено да стане толкова грозно?

Не й се искаше да го мрази по задължение, но в крайна сметка реши, че трябва. Това беше нейният начин да покаже, че е наранена — просто лошите спомени бяха много повече от добрите. Тя наистина не харесваше баща си и не му се доверяваше. А Закария? Не само го харесваше, но и нямаше причини да се съмнява в него.

Тя поклати глава и продължи да подрежда багажа си.