Стив Бери
Загадката Колумб (17)

16

Том се прибра у дома. Единственото място на света, където все още изпитваше нещо като комфорт. Беше прекарал тук по-голямата част от времето си, зад спуснатите пердета и заключената врата. В един момент се опита да живее в апартамент, но присъствието на съседи не му хареса. Не искаше да познава никого, не желаеше да познават и него. Харесваше самотата, а незабележимата къща в южния край на Орландо му предлагаше именно това.

Все още беше изнервен от посещението на гроба на Абирам. Особено от онази кола, която се появи, а след това изчезна. По обратния път се замисли за нотариалния акт на къщата, който му бяха изпратили. Освен него пощенската пратка съдържаше и още нещо. Кратка бележка, написана на ръка.

Реши да я погледне и издърпа чекмеджето, в което я беше захвърлил преди три години заедно с акта. Разгърна я за втори път през живота си.

Къщата е твоя. Израснал си в нея, затова трябва да остане на теб. Аз съм се родил като обикновен евреин, но вярата и религията бяха важни за мен. За съжаление не и за теб. Не бих казал, че разбирам това. Съжалявам, че макар и от една кръв, ние с теб си останахме чужди. Изгубихме много от живота, които бихме могли да споделим. Нещата се променят, времето тече. За съжаление не можем да се върнем назад. Всичко свърши. Може би няма значение, но аз винаги съм знаел, че ти не си измамник. Не знам какви са били обвиненията и доказателствата, но ти не си измислил онази новинарска история. Искам да знаеш, че почувствах с пълна сила болката от твоето унищожение, въпреки че не споменах нищо пред никого. Много неща запазих у себе си, сине. Тайни, които биха те изненадали, но които аз ще отнеса в гроба. Моля те да разбереш, че винаги съм се опитвал да върша почтени неща. Надявам се, че един ден и ти ще го сториш.

Без „извинявай“, без „обичам те“, без „желая ти щастие“. Дори без „върви по дяволите“. Изброяване на фактите и нищо повече. Плюс двете последни думички. Почтени неща. Съвсем типично за Абирам. На коня до самия край.

Преди три години не бе обърнал внимание на фразата ще отнеса тайните си в гроба. Прие я като бащинска патетика. Но сега вече не беше толкова сигурен. Как става така, че Закария Саймън знае какво има (или може би няма) в гроба на баща му? Несъмнено беше научил за това от Але. Но какво пък знаеше тя?

Пристъпи към прозореца и погледна навън. Улицата беше пуста, кварталът тънеше в обичайната си дрямка. Тук почти нямаше деца. Жителите бяха предимно пенсионери, които се наслаждаваха на топлото слънце на Флорида и на привилегията да не плащат данък общ доход. Защо обаче го следяха?

Саймън получи това, което искаше. Кой беше онзи, който се появи на гробищата? Някой друг, който може би имаше представа за дейността на Абирам или на Саймън? Улови се, че отново мисли като репортер. В главата му се блъскаха хиляди въпроси. Може би защото беше много добър в онова, което някога беше вършил. Толкова добър, че някой беше решил да го унищожи.

Но кой?

Да, вярно е, че знаеше достатъчно. Но нищо не можеше да направи. Нито тогава, нито сега. Абсолютно нищо.

* * *

Але гледаше статията за „Минерва“, която лежеше на масичката. Беше работила върху нея няколко седмици, спазвайки изискванията на списанието по отношение на обем и достъпен за широката публика език. Платиха й триста евро, а тя беше много доволна да види името си под свой собствен материал. Под статията беше поместена кратка биографична справка за автора заедно с имейл за връзка.

Така я беше открил Закария.

— В статията няма нищо зловещо — каза тя, докато сядаше обратно на мястото си. — В нея просто се описват част от загадките около Христофор Колумб.

— Но въпреки това един милиардер-отшелник си прави труда да ви издири — отвърна Брайън. — А след това и да ви убеди да измамите собствения си баща, за да отворите гроба на дядо си?

— А вие откъде знаете всичко това? — погледна го с любопитство тя.

— Не отговорихте на въпроса ми. Постъпили сте много зле с баща си.

Това отношение решително не й хареса. Този човек едва ли имаше представа за страданията, които Том Сейган беше причинил на нея и на майка й.

— Отношенията между мен и баща ми не са ваша работа! — отсече тя.

Брайън огледа помещението и отново се взря в лицето й.

— Саймън ви използва, за да се добере до тайната на дядо ви. Нима не ви е грижа, че ще отворят гроба му?

Напротив, мрачно си помисли тя.

И все пак…

 

 

— Дядо ти е пазил голяма тайна — каза й Закария. — Тайна, която има огромно значение за всички нас.

— Но да се разкопава гробът му? Това ли е единственият начин?

— Онзи пакет в него е жизненоважен за нас, Але. Той е бил левит, но не по назначение, а е бил специално удостоен с това звание, за да свърши определена работа. Един от малцината след Колумб, който е знаел цялата истина.

— Коя истина?

 

 

Тя внимателно бе изслушала всичко, което Закария имаше да й каже, след което се бе съгласила, че отварянето на гроба е единственият начин.

 

 

— Евреите по света ще пеят хвалебствени псалми — добави Закария. — Това, което е било скрито в продължение на две хилядолетия, най-после ще излезе наяве. Нашите пророчества ще се сбъднат. И всичко това благодарение на теб.

 

 

Але дори не беше сънувала, че ще се окаже на толкова ключова позиция. За нея новата й религия беше толкова важна, колкото и за дядо й. По тази причина се чувстваше длъжна да помогне.

— Този гроб трябва да бъде отворен — заяви на Брайън тя.

— Каква глупост — поклати глава той. — На всичкото отгоре смятате, че баща ви е проблем, защото е принуден да участва. Но вие не сте.

— А вие кой сте? Какво ви засяга всичко това?

— За разлика от вас аз гледам реалистично на нещата. Закария Саймън е екстремист, а хора като него са проблем за всички ни.

Очите й се отместиха от лицето му и се насочиха към вратата. На прага стояха Роча и Миднайт. Брайън също ги видя и стана.

— Мисля, че е време да тръгвам — обяви той.

Насочи се към вратата и направи опит да се размине с хората на Закария, но Роча го хвана за сакото. Двамата души от съседната маса моментално скочиха на крака. Очевидно бяха с Брайън. Роча светкавично прецени ситуацията и го пусна.

— Умно от твоя страна — изръмжа Брайън и излезе от кафенето, следван от телохранителите си.

— Кой беше този? — попита Але.

— Ти ще кажеш. Нали вечеряше снега?

— Седна при мен без покана. Представи се само като Брайън.

— Трябва да се държиш далеч от него.

— Защо? — погледна го с любопитство тя.

— Да тръгваме — гневно отсече Роча и загорялото му лице потъмня още повече.

— Аз оставам тук.

Той сграбчи ръката й.

— Пусни ме или ще викам!

— Трябва да тръгваме — поомекна горилата. — Става въпрос за твоята сигурност.

Изглеждаше сериозен.

— Кой беше онзи човек? — отново попита тя.

— Проблем. Трябва незабавно да докладваме на господин Саймън.

 

 

Том лежеше на леглото напълно облечен. Сутринта беше решил да умре, но сега, всъщност утре, щеше да види тялото.

Какъв обрат.

 

 

— Той ще ти прости, защото ти е баща и те обича — каза Мишел. — Вероятно ще проумее, че ти имаш право на собствен избор, дори когато става въпрос за религията.

— Не познаваш Абирам. Той е направил своя избор. Сега е мой ред.

— Защо го наричаш по име? Той ти е баща.

— Започна още докато бях в колежа. Усещах, че се отчуждаваме и… Така запазвам някаква дистанция.

— Но въпреки това ти е баща.

— За мен е Абирам и толкова — сви рамене Том.

Тя го прегърна.

— Не ми харесва начинът, по който се развиха отношенията между теб и баща ти, но те обичам заради онова, което направи. Не е лесно да обърнеш гръб на вярата си.

— След като ти си щастлива, и аз съм щастлив.

Тя го целуна. Нямаше и година, откакто бяха женени. После го погледна в очите и прошепна:

— Скоро и ти ще станеш баща.

 

 

Осем месеца по-късно се роди Але. Прекрасно дете. През първите няколко години от живота й тя беше най-скъпото нещо на света за него. После светът започна да означава повече. Отсъствията му ставаха все по-чести и по-дълги. Рядко се задържаше у дома. След това се появиха изкушенията и той се поддаде. Без да мисли. Какво толкова имаше за мислене?

А след това дойде и разкритието за Абирам. Левит?

Спомни си Второзаконието и Мойсей, даващ благословията си на евреите.

„И за Левия каза: … който казва за баща си и за майка си: «аз на тях не гледам», и братята си не признава, и синовете си не знае; понеже, те, левитите, държат думите Ти и спазват завета Ти, учат Иакова на Твоите закони, и Израиля на Твоите заповеди, поставят кадиво пред лицето Ти и всесъждение на жертвеника Ти.“

Струваше му се невероятно, че все още помни това, но Абирам беше много настоятелен в обучението си. Добре помнеше и още нещо — след греха, извършен, когато израилтяните се молят на фалшив идол, Златния телец, богослуженията в Храма се поемат от левитите, които не са допуснали този грях.

Но как всичко това се свързваше с Абирам? Никой в семейството им не беше споменавал, че еврейските им корени започват от левитите.

До постъпването си в колежа Том поддържаше близки отношения с Абирам. Това бе предимството, а може би недостатъкът на единственото дете. Постоянното внимание на родителите. Започна да се отчуждава още в юношеските си години, а в колежа пропастта стана още по-дълбока. Срещата с Мишел и последвалото влюбване просто потвърдиха онова, което вече знаеше.

Той не беше евреин. Независимо от рождението си, от наследството, обичаите и дълга. Те не означаваха нищо за него.

Майка му направи опит да го промени. Може би знаеше как ще постъпи баща му. Том обаче не беше убеден. В крайна сметка се отрече от вярата, с която се беше родил, и стана християнин, за да се хареса на младата си съпруга. В продължение на няколко години той, Мишел и Але посещаваха епископалната църква. После поради постоянната си ангажираност и далечни командировки той го правеше все по-рядко и по-рядко. В един момент осъзна, че и християнската религия не означава нищо за него.

Прозрение, което доведе до нов провал.

 

 

— Помири се с баща си — предложи му Мишел.

— Вече е късно — отвърна той.

— След развода аз вече не присъствам в живота ти. Той би трябвало да е доволен.

— При Абирам нещата никога не са толкова прости.

— Той не ме обичаше, Том. И двамата го знаем. Обвиняваше мен, че ти се покръсти. Обичаше единствено Але.

 

 

Може би и това не е вярно, помисли си той.

Може би е обичал нещо, за което никой не е имал представа.

Много неща запазих у себе си, сине. Тайни, които биха те изненадали, но които аз ще отнеса в гроба.