Стив Бери
Загадката Колумб (14)

13

Том слезе от колата и се насочи към гробищния портал. Следобедното небе беше синьо, без нито едно облаче. На това място открай време почиваха евреите, населяващи Централна Флорида. Преди няколко десетилетия Абирам беше направил всичко възможно да осигури и освети усамотения терен, който се простираше сред полегати хълмове, дъбови гори, ферми за коне и портокалови градини.

Том мразеше гробищата. Те принадлежаха на миналото, а той искаше да забрави своето.

Насочи поглед към мацевите — обърнатите на изток вертикални надгробни плочи, чиито неравни редици чезнеха в далечината. Всяка от тях беше във формата на правоъгълник, украсен със скромни декоративни елементи. Кръгчета, заоблени краища и странни фигурки. Спомни си какво го бяха учили в детството: всяка плоча отразява вътрешната същност на човека, който лежи под нея. Беше убеден, че в качеството си на организатор на погребението Але стриктно се беше придържала към ритуала. Което означаваше, че надгробната плоча бе поставена точно една година след смъртта му, а дотогава Але бе поддържала паметта за него жива, като редовно бе посещавала гроба и внимателно бе оглеждала околните паметници, за да реши точно каква епитафия да бъде поставена. А след като бе взела своето решение, бе потърсила услугите на каменоделец и бе поставила плочата на скромна церемония.

Той беше останал встрани от всичко това.

Един адвокат лаконично му бе съобщил, че е получил къщата, и това беше всичко. Том дойде на гроба цели шест месеца след смъртта на Абирам, застана пред него в проливния дъжд и си спомни за последния им разговор.

 

 

— Възнамерявам да се покръстя — съобщи той.

— Защо си решил така?

— Защото Мишел е християнка и желае децата ни също да бъдат такива.

— Това не ти пречи да запазиш вярата си.

— Аз нямам вяра — сви рамене Том. — И никога не съм имал. Юдаизмът е важен за теб, но не и за мен.

— Ти по рождение си евреин и винаги ще си останеш такъв.

— Не. Възнамерявам да се покръстя и да се присъединя към Епископалната църква, защото тя е Църквата на Мишел.

Абирам беше шокиран.

— Това ще означава край на отношенията между нас.

— Отношенията между нас отдавна са приключили. Аз съм: на двайсет и пет години, но ти продължаваш да се държиш с мен като с десетгодишен хлапак. Аз съм ти син, а не някой от твоите ученици. Но след като не искаш да бъда такъв, по-добре да прекратим всякакви отношения.

 

 

Така и стана. Той се отказа от юдейската вяра, стана християнин, а след това му се роди дете. С Абирам почти не разговаряха. Най-зле беше по време на семейните празници. Въпреки че беше покорно отдадена на мъжа си съпруга, майка му не го изостави. Редовно им идваше на гости в Калифорния, но винаги сама. А той и Мишел, вече като семейство, нито веднъж не посетиха Флорида. Але гостуваше на баба и дядо всяко лято за по няколко седмици, като летеше сама й в двете посоки. След смъртта на майка му тези посещения започнаха да стават все по-дълги. Детето обичаше да бъде с дядо си. Неприязненото отношение на Абирам към Том постепенно се прехвърли и върху Мишел. Старецът се гордееше със своята вяра. Едва през последните две години Том започна да разбира на какво се дължи тази гордост. Колкото по-бързо рухваше животът му, толкова по-ясно си спомняше на какво го беше учил Абирам, преди да навърши двайсет и пет. Когато все още си говореха.

Той насочи поглед към гроба. В далечината изпищя гларус. „Плачещите птици“ ги беше нарекъл един от чичовците му заради сходството им с човешкия глас.

При предишното му посещение плочата не беше тук. Але се беше справила добре. Паметникът беше висок и внушителен, също като човека под него. Том се наведе да прочете надписа и докосна с пръст елегантните букви, издълбани в горната част на плочата.

По никбар. Тук почива…

После забеляза гравюрата в долната част.

Наклонена стомна, от която сякаш се изливаше течност.

В паметта му изплуваха още подробности от това, на което го бяха учили в детството. Отсеченото дърво означава, че човекът е починал млад. Книгата сочи, че покойникът е бил образован, а трионът и рендето — че е бил занаятчия. Със стомна се маркират гробовете на левитите.

Той никога не беше подозирал, че баща му е такъв.

Според Библията левитите бяха потомци на племето на Леви — третия от дванайсетте синове на Яков. Такива бяха Мойсей и Аарон. Те бяха пели псалми по време на Първия и Втория храм, а също и ги бяха поддържали в добро физическо състояние. В Тората изрично бе записано, че левитите трябва да пазят Храма за народа на Израел. Едно задължение, което автоматично бе отпаднало след разрушаването му. Стомната бе техен символ поради задължението да поливат ръцете на равина преди богослуженията. Той знаеше, че евреите продължават да се делят на три групи: коханити — кастата на жреците, левити, които всъщност са свещениците, и накрая всички останали израилтяни. В повечето синагоги и до днес се спазват специфичните ритуали на левитите, въпреки че тяхната роля е по-скоро почетна, отколкото реална.

Това ли бе причината за присъствието на този символ върху надгробната плоча? Признание за духовническата дейност на Абирам?

Погледът му се измести към съседната плоча, която принадлежеше на майка му. Том присъства на нейното погребение, въпреки че Абирам не му каза нито дума. Появи се тук и година по-късно, за полагането на надгробната плоча, макар че и нейното изработване мина без неговото участие. Тя беше украсена с изящна менора — символа на праведната жена. Каквато беше в действителност.

Някакъв шум го накара да се обърне. До колата му, паркирана на трийсетина метра от гробовете, беше спрял малък седан със затъмнени стъкла. Никой не слезе от него.

Нима Закария Саймън го беше проследил и тук?

Къщата на баща му беше само на няколко километра от гробищата, а той беше сигурен, че след него не бе имало друга кола.

Но ето че се бе появила тази.

— Какво искаш? — извика той, обръщайки се с лице към натрапника.

Не получи отговор.

— Питам те какво искаш? — повтори той.

Мълчание.

Обзет от храбростта на човек, който дори не би трябвало да е жив, Том тръгна към паркинга. Колата рязко потегли. Изпод колелата й изхвърчаха ситни камъчета. Той остана да гледа след нея.

Какво става, по дяволите?

Том се извърна с лице към гроба, мислейки си за Але.

— За бога, старче! — прошепна той. — Какви каши си забъркал?