Стив Бери
Загадката Колумб (11)

10

Бене наблюдаваше как единият от хората му разкопава гроба. Кучетата се бяха завърнали. В момента лежаха кротко под дърветата и се припичаха на слънце, доволни от лова. Отлични животни, плод на внимателна селекция, започнала преди много години. За преследвачите от Куба беше научил от майка си. Били дребни набити мъже с карирани ризи, широки панталони и леки сламени шапки с широка периферия. Онова, която ги отличавало от останалите, били обувките. Правели ги от прясно одрана кожа на диво прасе, в която стъпвали боси, а след това я пристягали към глезените си. Получавало се нещо като къси ботуши, които им били точно по мярка и издържали по няколко седмици. Всеки от тях носел разпятие на шията си. Единственото им оръжие било мачет, наточен само от едната страна. С другата биели кучетата. Първата им поява била през 1796 г. Четирийсет мъже заедно със своите кучета, докарани тук специално за преследването на мароните от Трелони.

И те изпълнили задачата си. Без никаква милост. Изклали стотици бегълци. Кучетата им предизвиквали ужас. А Бене беше твърдо решен да възкреси този ужас.

Докато бандите търсеха убежище в гетата на ямайските градове, той беше избрал планината — от тук чак до дивата земя Кокпит, разположена на подветрените й склонове, която в продължение на четиристотин години даваше подслон на избягалите марони. Всяка отделна общност се управляваше от свободно избран съвет, но той предпочиташе да мисли за себе си като техен общ спасител, защитаващ с всички средства начина им на живот. В замяна неговите сънародници му предоставяха мъже и жени за сътрудници в разнообразните му начинания. Разбира се, челно място сред тях заемаха проституцията, хазартът и порнографията, които му носеха милиони, но страстта му беше и си оставаше кафето. Навсякъде наоколо, в продължение на километри полегати склонове, растяха храсти със скромни размери и лъскави тъмнозелени листа. Всяка година те разцъфваха в бели цветове със сладък аромат, които после се превръщаха в яркочервени зърна. След съответната термична обработка и смилане от тези зърна се извличаше напитка, която мнозина смятаха за най-добрата в света.

Кафето „Блу Маунтин“.

Дедите му бяха работили в плантациите като роби. Днес обаче той беше собственик на една от най-големите и плащаше на потомците им да работят за него. В допълнение контролираше основната дистрибуторска мрежа. Това дължеше на баща си, който мъдро се беше възползвал от шанса да изгради нещо уникално след един опустошителен ураган през 50-те, ликвидирал тотално реколтата на острова. Той бе създал национален съвет с ограничено членство и строги критерии за качество, отглеждане и преработка на кафето. Всичко, което се отглеждаше в радиус повече от шестнайсет километра от централния връх на острова, получаваше наименованието „Ямайка Прайм“, а не „Блу Маунтин“. И се бе оказал прав в предположението, че ограниченото производство ще роди мистиката. Регулираните количества на пазара постепенно превърнаха кафето „Блу Маунтин“ в една от най-търсените марки на света. А фамилията Роу стана богата.

Човекът му продължаваше да копае. Преди двайсет минути другият му помощник се върна при пикапите, за да посрещне още от хората му. В момента те се промъкваха през дърветата, като водеха със себе си пленник с превръзка на очите — наближаващ трийсетте мелез между кубинец и африканец с вързани на гърба ръце.

Бене вдигна ръка. Хората му свалиха пленника на колене и махнаха превръзката от очите му. Той клекна пред него и изчака очите му да свикнат с ярката светлина на следобедното слънце. После мъжът го видя и очите му се разшириха от ужас.

— Да, Фелипе, аз съм — изръмжа Бене. — Нима си въобразяваше, че ще ти се размине? Аз ти плащам да следиш Саймън, но в един момент установявам, че следиш мен.

Главата на пленника се разтърси от страх.

— А сега ме слушай добре, защото от това зависи животът ти.

Очите на Фелипе регистрираха предупреждението.

— Искам да знам всичко, което върши Саймън. Всичко, което си пропуснал да ми кажеш. Казваш мен цяла истина.

Вече втора седмица нямаше новини от Саймън, което не го изненадваше. Всичко, което беше научил, потвърждаваше предчувствията му. Чакаха го неприятности.

Австриецът притежаваше огромно състояние и беше филантроп с очевиден интерес към израелската кауза. Но Бене не се интересуваше от това. Той нямаше кучета в състезанието, наречено Близък изток. Интересуваше го единствено изгубената златна мина на Колумб — нещо, което най-вероятно интересуваше и Саймън.

— Заклевам се, че не знам нищо, Бене — промълви Фелипе. — Той си държи устата затворена.

— За какъв ме вземаш? — размаха ръце Бене. — Тоя Саймън не живее тук. Не познава никого в Ямайка. Казва, че съм негов партньор, но въпреки това те наема да работиш за него. Добре, няма лошо. Аз идвам при теб и ти предлагам пари да съобщаваш на Саймън само онова, което искам да знае, и да ми докладваш какво прави. Но ти не докладваш нищо.

— Той ме кара да му върша някои работи, а след това ми плаща — изрече в скоропоговорка пленникът. — Това е всичко, Бене. Всичко!

— А аз ти плащам да казваш истината, но ти не го правиш. Най-добре е да започваш, при това бързо!

— Търси документи. Разни хартии от архивите.

Бене протегна ръка и един от хората му подаде пистолет. Заби дулото в гърдите на мъжа, предпазителят изщрака.

— Давам ти последен шанс. Какви… работи… му… вършиш?

Очите на пленника се изпълниха с ужас.

— Добре, добре, Бене! Ще ти кажа всичко!

Дулото остана забито в гърдите му.

— Нотариални актове. Той търси стари нотариални актове. Успях да открия един — на някакъв евреин на име Коен, който закупил земи през хиляда шестстотин седемдесет и първа.

В очите на Бене проблесна интерес.

— Говори, човече! — изръмжа той.

— Този евреин е закупил цялата земя от двете страни на реката.

— Име?

— Авраам Коен.

— Защо Саймън се интересува от него?

— Заради брат му, който се казва Моузес Коен Енрикес.

Името беше познато на Бене. Евреин пират от XVII век, който пленил Испанската армада в Куба, а след това застанал начело на холандската инвазия в Бразилия. Умрял в Ямайка, търсейки изгубената златна мина на Колумб.

— Саймън знае ли всичко това?

— Не — поклати глава пленникът. — Прекъсна всички връзки с мен. Не знам къде е. Кълна ти се, че не знам, Бене. Все още нищо не съм му казал.

— Но не каза и на мен. Къде е въпросният нотариален акт? Все още в архивите ли?

— У мен е — тръсна глава Фелипе. — Откраднах го. Намира се у дома, в Спениш Таун. Твоите хора знаят адреса. Изпрати ги да го вземат. До леглото е. Кълна се, че е там, Бене!

Бене свали пистолета. Мъжът с лопатата беше престанал да копае и му правеше знаци да се приближи.

Трябваше му време за размисъл. Подхвърли пистолета на помощника си и тръгна към гроба. Наведе се над плиткия изкоп и веднага забеляза плоското парче камък, върху което беше издълбан някакъв символ.

— Извади го — заповяда Бене.

Човекът се подчини и постави парчето в краката му. Бене бръсна черната земя и се втренчи в символа. Саймън беше казал да търси надгробна плоча със стомна и извит хикс.

Парчето в краката му беше част от такава плоча. Той го вдигна и видя, че пасва на десния долен край на камъка със стомната. Съвпадението беше достатъчно, за да го убеди, че става въпрос за една и съща плоча. После го извъртя към пленника.

— Знаеш ли какво е това?

— Видях го на нотариалния акт, Бене. Онзи, който е до леглото ми. Саймън каза да търся извит хикс и аз го направих. Справих се добре, Бене. Мога да ти свърша още много работа. Наистина мога.

За съжаление нещата не ставаха така. Още в най-ранна възраст майката на Бене му беше предала онова, което беше научила от своята майка и баба. Мароните не си падат по писмените свидетелства, защото историята им се гради върху живото слово.

Казвай истината и само истината, независимо какво ще ти струва това.

Майка му винаги беше права. Беше казала и още нещо. Да скриеш грях също е грях.

Фелипе беше дребен държавен служител, който работеше в Националния архив в Спениш Таун. Беше сравнително образован и много амбициозен, но печелеше малко и едва свързваше двата края. Основната му работа беше свързана с изследване на старите архиви с надеждата да открие някакви сведения за изгубената мина. Но в момента, в който получи друга оферта, този жалък измамник реши да ухапе ръката, която го хранеше.

За късмет имаше и голяма уста — факт, който позволи на Бене да го превърне в свой шпионин.

Направи знак да му донесат телефон. Покритието в планината беше отлично и той натисна бутона с предварително запаметен номер. Човекът от Виена вдигна на третото позвъняване.

— Какво става там? — попита той.

— Нещата се усложняват.

— Може би е време да се намесиш.

— И аз мисля така.

— Тогава действай. Тук всичко е спокойно.

— Радвам се да го чуя.

Бене затвори. От няколко дни беше наясно, че Саймън е тръгнал на път. В Австрия и Флорида нещата се бяха раздвижили. Не беше сигурен точно в каква посока, но вече знаеше достатъчно, за да е сигурен, че европейският му партньор играе двойна игра. Но за свое щастие Бене беше открил ново гробище, от което бе изровил както стомна, така и извит хикс. А сега разполагаше и с нотариален акт. Всичко това смекчаваше болката от предателството и го изпълваше с нетърпение да приключи с онова, което трябваше да бъде направено.

Очите му срещнаха погледа на помощника с пистолета. Човекът изчака за част от секундата, после кимна. Дулото се насочи надолу. Куршумът улучи Фелипе в главата и сложи край на живота му.

Казвай истината и само истината, независимо какво ще ти струва това.

— Хвърлете го в гроба и го закопайте — разпореди се Бене. — А след това се залавяйте с погребението и на онзи дон.

Кучетата му никога не докосваха плячка, която не бяха убили.

— Аз отивам в Спениш Таун.