Стив Бери
Загадката Колумб (1)

Пролог

Ямайка, 1504 г.

Христофор Колумб си даваше сметка, че наближава решителният момент. Вече трети ден отрядът му се придвижваше на юг през гъстата тропическа гора, изкачвайки се все по-високо и по-високо. Този остров беше най-красивият от всичките, които беше открил от октомври 1492 година насам. Каменистите брегове граничеха с тясно плато. Планините формираха нещо като мъглив гръбнак, който плавно се издигаше от запад на изток и свършваше тук, сред острите върхове, които го заобикаляха отвсякъде. По-голямата част от земята представляваше шуплив варовик, покрит с червеникав пласт плодородна почва. Сочнозелени растения бяха избуяли под вековните дървета, подхранвани от постоянните влажни ветрове. Местните хора наричаха острова Шаймака, което в превод означаваше „Островът на изворите“. Едно много подходящо име, тъй като вода бликаше навсякъде. Кастилците бяха подменили Ш с Я, променяйки името на Ямайка.

— Адмирале.

Колумб спря и се обърна.

— Вече сме близо — каза Де Торес и махна с ръка. — Спускаме се по онзи склон, а след това ще излезем на равна поляна.

Луис беше плавал с него по време на трите предишни експедиции, включително онази през 1492 г., когато за пръв път стъпиха на твърда земя. Двамата се разбираха отлично и си имаха пълно доверие.

Това обаче не можеше да се каже за шестимата туземци, които ги съпровождаха. Те бяха езичници. Той махна с ръка на двама от тях, предупреждавайки ги да внимават с един от по-малките сандъци, които мъкнеха. Беше изненадан от факта, че след две години дървото им все още беше здраво, без следа от червеите, които още миналата година бяха прояли корпуса на кораба. Толкова време беше изтекло, откакто се бяха оказали изолирани на този остров. Но пленничеството им вече наближаваше своя край.

— Добър избор — подхвърли на испански той.

Никой от местните не разбираше този език. Освен тях в отряда бяха включени още трима внимателно подбрани испанци. А туземците просто бяха подкупени с обещанието да получат още ястребови звънчета — обикновени дрънкулки, които обаче имаха хипнотизиращо въздействие върху тях, — разбира се, ако отнесат трите сандъка високо в планината.

Бяха потеглили на разсъмване от една гориста поляна на северния бряг. Край поляната се пенеше буен поток със студена, кристалночиста вода, която подскачаше по заоблените камъни и образуваше поредица от вирове, преди най-накрая да се влее в морето, образувайки нещо като малък водопад. Жуженето на насекомите и птичите песни ставаха все по-силни, по-оглушителни. Катеренето по стръмния, гъсто залесен склон беше дълго и уморително. Всички бяха потни, дишаха тежко, дрехите им бяха натежали от пот. Но сега вече се спускаха надолу, към прекрасната долина. За пръв път от доста време насам Колумб се почувства бодър и освежен.

Обичаше тази земя.

Беше оглавил лично първата експедиция през 1492 г. въпреки съветите на така наречените учени хора. Осемдесет и седем мъже бяха потеглили към неизвестното, запленени от силата на мечтите му. За финансирането на тази експедиция се беше борил десетилетия — отначало с португалците, а след това с испанците. Според договора от Санта Фе, подписан между него и испанската корона, той трябваше да получи благороднически статут, десет процента от завладените съкровища и пълен контрол над новооткритите морета. На хартия сделката изглеждаше отлично, но Фердинанд и Исабела не изпълниха своята част от поетите задължения. През дванайсетте години след откриването на така наречения Нов свят десетки испански кораби бяха потеглили на запад, без никой от тях да поиска разрешението му като Адмирал на океаните и моретата.

Мръсници и лъжци. Всички до един.

— Ето го! — извика Де Торес.

Колумб се закова на място и се взря напрегнато през хилядите червени цветя, които местните наричаха „пламъците на гората“. И го видя. Гладко като стъкло езеро, захранвано от гръмогласния планински поток.

За пръв път бе посетил Ямайка през май 1494 г., но едва по време на втората си визита бе открил, че на северния бряг живееха същите туземци, които обитаваха и съседните острови. Тези обаче бяха по-враждебно настроени, може би поради близостта си с карибите от Пуерто Рико на изток, и бяха изключително агресивни. Канибали от незапомнени времена, те разбираха само от груба сила. Колумб благоразумно изпрати на брега малка групичка гребци и авантюристи, които се разправиха с местните по най-добрия начин — убиха най-непримиримите сред тях, измъчиха до смърт други. В резултат туземците бързо се промениха и бяха готови на всичко, за да угодят на нашествениците.

Колумб вдигна ръка и всички спряха.

— Тук е — прошепна в ухото му Де Торес. — Това е мястото.

Колумб съзнаваше, че това е последната му експедиция до Новия свят. Вече беше на петдесет и една и бе успял да си създаде достатъчно врагове от различен калибър. Доказателство за това беше сегашната му, четвърта поред експедиция, която сякаш беше прокълната още от самото начало. Беше започнал да изследва крайбрежната линия с убеждението, че е открил нов континент. Основание за това му даваше безкрайният бряг, простиращ се от север на юг. По принцип плановете му включваха престой в Куба или Испаньола за попълване на хранителните запаси и кратка почивка на екипажите, но проядените от червеи шхуни едва успяха да се доберат до Ямайка, където останаха да чакат помощ.

Такава обаче не дойде.

Губернаторът на Испаньола беше сред най-заклетите му врагове и без колебание го остави да умре заедно с всичките 113 моряци. Което не се случи. Неколцина смелчаци стигнаха до Испаньола с индианско кану и се върнаха с кораб. Да, той наистина умееше да си създава врагове.

А тези врагове от своя страна направиха всичко възможно да го лишат от привилегиите, залегнали в договора с короната. Той все пак успя да задържи благородническия си статут и адмиралската титла, но на практика те не означаваха нищо. В един момент заселниците в Санто Доминго успяха да го принудят да подпише едно ужасно унизително споразумение. Преди четири тежки години го бяха върнали в Испания в окови, за да бъде съден и евентуално хвърлен в затвора. Спаси го неочакваната помощ на краля и кралицата, които не само свалиха обвиненията срещу него, но и му отпуснаха средства за четвъртата презморска експедиция.

Често се бе питал какви биха могли да бъдат мотивите им.

Исабела изглеждаше искрена, защото винаги беше притежавала авантюристичен дух. Но кралят беше съвсем друга работа. Той никога не беше проявявал загриженост за него и открито заявяваше, че всяко прекосяване на западния океан е проява на безразсъдство. Разбира се, тези изявления бяха направени преди големите открития.

Днес Фердинанд искаше само злато и сребро, нищо повече. Мръсници. Лъжци. Всички до един!

Той направи знак на носачите да свалят сандъците. Тримата моряци им се притекоха на помощ, защото бяха наистина тежки.

— Ние сме тук! — извика с пълни гърди Колумб.

Хората му знаеха какво да правят. Мечовете им проблеснаха и туземците бяха съсечени на парчета. Двама от тях нададоха агонизиращи писъци, но бързо бяха прободени в гърдите. Убийството им не означаваше абсолютно нищо за него — те не бяха достойни дори да дишат един и същ въздух с европейците. Дребни, с медночервена кожа и голи, както майка ги е родила, тези диваци не познаваха нито писаното слово, нито пламенната вяра. Живееха край морето и доколкото беше забелязал, не правеха нищо друго, освен да отглеждат няколко вида растения. Предвождаше ги мъж, когото наричаха касик. За годината изгнание той бе успял да се сприятели с него. Именно касикът му бе отпуснал шестима от своите хора. Това се случи вчера, когато за последен път пуснаха котва край северния бряг.

— Малка разходка в планината — каза му той. — За няколко дни.

Владееше техния език аравак достатъчно, за да формулира молбата си. Касикът го разбра и посочи с пръст шестимата, които щяха да носят сандъците. Колумб се поклони в знак на благодарност и му предложи няколко ястребови звънчета. Слава богу, че се беше запасил добре. В Европа ги завързваха за ноктите на ловните соколи. Евтините дрънкулки тук имаха цената на твърда валута.

Касикът прие подаръка с дълбок поклон.

Вече беше имал случай да работи с него, дори цели два пъти. Помежду им се породи нещо като приятелство. Или по-скоро разбирателство, от което той се възползва максимално.

Първото му посещение на острова през 1494 г. беше принудително — само за ден-два, за да запушат течовете по корпусите и да се снабдят с прясна вода. Тогава неговите хора забелязаха малки късчета самородно злато в бистрите води на потоците. Колумб поразпита касика и научи за едно място, на което златните късчета били значително по-големи — колкото бобени зърна.

Мястото, на което се намираше сега.

За разлика от лъжливата испанска монархия той не се интересуваше от злато. Целите му бяха по-високи.

Той спря поглед върху лицето на Де Торес и старият му приятел веднага разбра какво ще последва. Насочи меча си към единия от тримата испанци — нисък и набит, с грубо лице.

— На колене! — заповяда Де Торес, след като му отне оръжието.

Останалите двама моряци вдигнаха мечовете си. Пленникът се подчини.

— За толкова глупав ли ме вземаш? — обърна се към него Колумб.

— Адмирале… — Ниският мъж млъкна, подчинявайки се на властния му жест.

— Преди четири години ти ме върна в Испания с пранги на краката, като ме лиши от всичко, което по право ми принадлежеше. После обаче стана така, че то ми беше възстановено. — Колумб направи кратка пауза и продължи: — Само с няколко думи кралят и кралицата опростиха всичките ми предполагаеми грехове. Нима ме помислиха за невежа? — Ново колебание. — Очевидно да. И това беше най-голямата обида. Години наред се молех за пари, за да прекося океана. И години наред ми отказваха. Но след поредното писмо до короната изненадващо ми бяха отпуснати средства за тази експедиция, четвърта поред. Дадоха ми всичко, от което се нуждая, и аз веднага разбрах, че нещо не е наред.

Мечовете продължаваха да бляскат над главата на пленника. Нямаше къде да отиде.

— Ти си шпионин! — изръмжа Колумб. — Изпратили са те тук, за да докладваш всичко, което върша.

Видът на този глупак го отвращаваше. Той беше олицетворение на всички мъки и страдания, които беше принуден да изтърпи от ръцете на лъжливите испанци.

— Задай въпроса, който интересува благодетелите ти! — заповяда Колумб.

Мъжът мълчеше.

— Задай го! — повиши глас той. — Заповядвам ти!

— Кой си ти, че да ми заповядваш? — изгледа го шпионинът. — Ти дори не си християнин!

Колумб прие обидата с търпението, на което го беше научил животът. Но неговите сънародници съвсем не бяха толкова благоразположени.

— Тези хора също не са християни — посочи ги той.

Пленникът се изплю на земята.

— Задачата ти е да докладваш за всичко, което се случва по време на плаването, нали? Какво искат те? Сандъците, които домъкнахме до тук, или само златото?

— Ти не беше честен.

— Не съм бил честен, значи — засмя се адмиралът.

— Светата църква ще се погрижи да гориш в ада!

Едва в този момент Колумб осъзна, че човекът насреща му работи за Инквизицията. За най-големия му враг.

В душата му пламна пожарът на самосъхранението. В очите на Де Торес също проблесна тревога. Бе разбрал за този проблем още преди две години, когато напуснаха Испания. Дали нямат и други очи и уши? Инквизицията беше изгорила на клада хиляди хора и той дълбоко я ненавиждаше. Всичко, което щеше да приключи тук, беше направено с единствената надежда да попречи на злото.

Де Торес вече го беше предупредил, че няма да рискува да попадне в ръцете на инквизиторите след завръщането си в Европа. Решението му беше да се установи в Куба — един значително по-голям остров на север. Другите двама моряци с мечове в ръце, по-млади и по-нетърпеливи, също бяха решили да останат. Би трябвало и той да стори същото. Съзнаваше обаче, че колкото и да му се иска, мястото му не беше тук.

Той сведе очи към пленника.

— Англичаните и холандците ме наричат Кълъмбъс, французите — Колумб, португалците — Колом, а на испанците съм известен като Колон. Но нито едно от тези имена не е това, с което съм се родил. За твое нещастие ти никога няма да узнаеш истинското ми име, нито пък ще изпратиш доклад до своите покровители, които чакат в Испания.

Кимна и мечът на Де Торес потъна в гърдите на пленника. Светкавично, без време за реакция. Острието изскочи обратно със смразяващо кръвта съскане. Мъжът рухна по очи, земята наоколо почервеня от кръвта му.

Колумб се изплю върху трупа. Останалите го последваха. Искрено се надяваше това да е последната смърт, на която ставаше свидетел. Беше уморен да убива. Съвсем скоро щеше да се върне на кораба и да отпътува завинаги, а това означаваше, че касикът няма да има шанс да си отмъсти за шестимата мъртви туземци. Разбира се, гневът му щеше да се стовари върху други хора, но това не беше негова грижа. Всички те бяха врагове, които напълно заслужаваха да страдат.

Колумб се обърна и най-после започна да оглежда околността. Не пропусна нито един детайл от онова, което му бяха описали.

— Бог ни доведе на това място, адмирале — обади се Де Торес.

Старият му приятел беше прав. По всичко личеше, че нещата стоят точно така.

Бъди смел като леопард, лек като орел, бърз като сърна и силен като лъв, за да изпълниш волята на нашия Отец в небесата.

Мъдри думи.

— Да се помолим — обърна се към останалите той. — Нека това, което се случи днес, да остане дълго време в тайна.