Рьоне Госини
Ваканциите на малкия Никола (9)

Отново у дома

Аз съм много щастлив, че се прибирам у дома, обаче приятелите ми от лятната ваканция не са тук, тукашните ми приятели още карат лятната си ваканция, пък аз съм самичък, не е честно. И се разплаках.

— А, тия да ги нямаме! — каза татко. — Утре започвам работа, искам днес малко да си почина, няма да ми вдигаш шум!

— Ама моля ти се — рече мама на татко, — бъди малко по-търпелив с детето. Знаеш какво им е на децата, като се връщат от почивка.

После мама ме целуна, изтри ми лицето, избърса ми носа и ми каза да отида да си поиграя. Тогава казах на мама, че нямам нищо против, обаче не зная какво да правя.

— Защо не си посадиш едно бобче? — сети се мама.

Тя ми обясни, че това било много щуро нещо, вземало се бобено зърно, слагало се в мокро памуче, после се появявало стъбълце, после листа, после ставало цяло фасулено растение и било много забавно, татко щял да ми покаже. След това мама отиде да подрежда стаята ми.

Татко беше легнал на канапето в хола, въздъхна дълбоко и ми каза да отида да взема памук. Отидох в банята, не съборих много неща там. Пък и пудрата лесно се чисти по земята с малко водичка. Върнах се в хола и казах на татко:

— Ето памука, татко.

Татко знае сума ти работи, защото на моите години е бил първенец на класа и всичките му приятели все него са вземали за пример.

— Хубаво — каза татко, — сега иди в кухнята и намери бобено зърно.

В кухнята не можах да намеря бобено зърно. Нямаше и сладки, защото мама беше изчистила всичко от шкафовете, преди да тръгнем, беше забравила само едно парче камамбер и затова като се върнахме се наложи да отворим прозореца в кухнята.

В хола казах на татко, че не съм намерил бобено зърно, а той ми отвърна:

— Е, здраве да е.

И се зачете отново във вестника си, обаче аз се разплаках и завиках:

— Искам да си посадя бобче! Искам да си посадя бобче! Искам да си посадя бобче!

— Никола̀ — рече татко, — ще те напляскам.

Е това пък ако не е нахалство! Хем искат от мен да си посадя бобче, хем като няма бобчета искат да ме накажат! Тогава вече започнах да плача яката, пристигна мама, аз й обясних и тя каза:

— Иди до бакалницата на ъгъла и поискай да ти дадат бобено зърно.

— Точно така — рече татко, — и недей да бързаш.

Отидох до бакалницата на ъгъла, която е на господин Компанѝ, пък той е много щур, защото като ходя там понякога ме черпи с бисквити. Този път обаче с нищо не ме почерпи, защото бакалницата беше затворена и имаше бележка, че било поради лятната почивка.

Върнах се вкъщи тичешком и татко беше на канапето, обаче беше престанал да чете и беше сложил вестника на лицето си.

— При господин Компанѝ е затворено — викнах аз, — пак си нямам бобче!

Татко подскочи.

— А? Какво? Какво станало? — попита той.

Наложи се отново да му обясня. Татко си потърка челото, въздъхна дълбоко няколко пъти и каза, че нищо не можел да направи.

— Ами тогава какво ще си посадя на памучето? — попитах аз.

— Никола̀! — извика татко. — Стига вече! Иди да играеш в стаята си!

Качих се в стаята си, плачейки, и заварих мама да прибира.

— Не, Никола̀, не влизай тук — каза мама. — Слез да играеш в хола. Защо не си посадиш бобче, нали ти казах?

В хола обясних на татко, преди да се развика, че мама ми е казала да сляза и ако ме чуе да плача, ще се ядоса.

— Хубаво — рече татко, — само стой мирен.

— Ами откъде да намеря бобче, за да си посадя? — попитах аз.

Татко ме изгледа, почеса се по главата и ми каза:

— Иди да вземеш леща от кухнята. Ще сложим леща вместо боб.

Виж, леща имаше в кухнята и аз бях много доволен. Татко ми показа как да намокря памучето и как да сложа лещата отгоре.

— Сега — каза татко — слагаш това нещо в чинийка на перваза на прозореца и след време ще покарат стъбла и листа.

И той отново легна на канапето.

Аз направих, каквото каза татко, и зачаках, обаче не виждах от лещата да излизат стъбла и започнах да се питам какво се е объркало. Понеже не знаех, отидох при татко.

— Какво има пак? — извика татко.

— От лещата не излизат стъбла — казах аз.

— Абе ти бой ли искаш? — извика татко, а аз казах, че ще се махна от къщи, че съм много нещастен и никога няма да се върна, че ще им бъде мъчно за мен, че това с лещата са глупости, и накрая мама дотича в хола.

— Не можеш ли да бъдеш малко по-търпелив с детето? — обърна се мама към татко. — Аз трябва да подредя къщата, нямам време да се занимавам с него, струва ми се…

— На мен ми се струва, че човек поне вкъщи трябва да има право на спокойствие! — отвърна татко.

— Права беше бедната ми майка — каза мама.

— Няма какво да месиш тук майка си и нейната беднотия! — извика татко.

— Добре — каза мама, — можеш да обиждаш и майка ми!

— Аз ли съм обидил майка ти? — викна татко.

Мама се разплака, татко започна да обикаля из хола и да вика, а аз казах, че ако веднага не накарат лещата ми да порасне, ще се самоубия. Тогава мама ме напляска.

Тия родители са наистина непоносими, като се върнат от почивка!

 

 

Изтече още една учебна година, не по-малко напрегната от предишната. След раздаването на наградите Никола̀, Алсест, Рюфюс, Йод, Жофроа, Мексан, Жоашен, Клотер и Анян се разотидоха с лека тъга. Но — зовът на ваканцията е всемогъщ, радостта отново нахлу в младите сърца на учениците.

Все пак има нещо, което тревожи Никола̀ — вкъщи не се споменава нищо за почивка.