Рьоне Госини
Ваканциите на малкия Никола (19)

Спомени от ваканцията

Току-що се върнах от почивка; бях в един детски лагер и прекарах много хубаво.

Когато пристигнахме с влака на гарата, там ни чакаха всички татковци и всички майки. Беше направо страхотия: всичко живо викаше, едни плачеха, защото още не бяха открили майките и татковците си, други се смееха, понеже ги бяха открили, груповите отговорници ни свиреха да не объркваме редиците, служителите на гарата свиреха, за да накарат груповите отговорници да престанат да свирят, понеже имаше опасност влаковете да тръгнат. Изведнъж видях татко и мама и тогава стана толкова хубаво, че не мога да ви го опиша. Хвърлих се в прегръдките на мама, после се хвърлих в прегръдките на татко, разцелувахме се и те ми казаха, че съм пораснал, че много съм почернял. На мама очите й бяха мокри, татко се смееше тихичко и мънкаше „брей, брей“, и ме галеше по косата. Аз започнах да им разказвам как съм си прекарал ваканцията и тръгнахме да излизаме от гарата, а татко ми изгуби куфара.

Бях много щастлив, като се прибрах вкъщи, у дома мирише много хубаво и там е моята стая с всичките ми играчки. Мама отиде да приготви обяда и беше адски щуро, защото в лагера ни хранеха добре, обаче мама готви най-хубаво и даже като сбърка някой сладкиш, той е по-вкусен от всичко, което сте яли някога. Татко седна в едно кресло и си разтвори вестника, а аз го попитах:

— Ами сега какво да правя?

— Че отде да знам — отвърна татко, — сигурно си уморен от пътуването, иди в стаята си да си починеш.

— Ама аз не съм уморен — казах аз.

— Тогава иди да си играеш — рече татко.

— С кого? — попитах аз.

— Е как с кого, що за въпрос! — каза татко. — Предполагам с никого.

— Аз не мога да си играя сам — рекох аз. — Не е честно, в лагера имах сума ти приятелчета и винаги се намираше какво да правим.

Тогава татко пусна вестника на коленете си, смръщи очи и ми каза:

— Тук не си в лагер и ще ми доставиш удоволствието да отидеш да си играеш сам!

Тогава аз се разплаках, мама дотича от кухнята и каза:

— Добре започваме.

После ме успокои, каза ми да изляза в градината да си поиграя, докато стане обядът, или да поканя например Мари-Едвиж, която също се била прибрала от почивка. Тогава излязох тичешком, а мама започна да разговаря с татко. Мисля, че говореха за мен — много са доволни, дето се върнах.

Мари-Едвиж е дъщеря на господин и госпожа Куртплак, нашите съседи. Господин Куртплак е управител на щанда за обувки в магазин „Пти Епарнян“, на третия етаж, и често се карат с татко. Мари-Едвиж обаче е страхотна, въпреки че е момиче. Извадих голям късмет, защото като излязох в нашата градина видях Мари-Едвиж да си играе в тяхната.

— Здравей, Мари-Едвиж — рекох аз, — ще дойдеш ли тук да си поиграем заедно?

— Да — отвърна Мари-Едвиж и мина през една дупка в плета, която нито татко, нито господин Куртплак искат да оправят, понеже и двамата твърдят, че се намирала в градината на другия.

За последен път бях виждал Мари-Едвиж преди ваканцията и оттогава тя цялата е почерняла и е много хубава, понеже е със съвсем сини очи и със съвсем руса коса. Не, сериозно — макар да е момиче, Мари-Едвиж е страхотна.

— Добре ли изкара ваканцията? — попита ме Мари-Едвиж.

— Жестоко! — отвърнах аз. — Бях в един лагер, деляха ни на групи, моята беше най-добрата, казваше се „Тигрово око“ и аз й бях отговорник.

— Аз мислех, че отговорниците трябва да бъдат големи — рече Мари-Едвиж.

— Да де — рекох аз, — аз всъщност бях помощник на отговорника и той нищо не правеше, без да ме пита. Общо взето, аз командвах.

— А в лагера имаше ли момичета? — попита ме Мари-Едвиж.

— Ами! — отвърнах аз. — Къде ти, беше много опасно за момичета. Правехме страхотни неща и даже се наложи да спася двама, които щяха да се удавят.

— Разправяш смехории — каза Мари-Едвиж.

— Как така смехории? — извиках аз. — Даже не бяха двама, а трима, пропуснах един. Освен това, като отидохме на риболов аз спечелих състезанието и хванах една ей такава риба!

Тук разперих ръце колкото можех, а Мари-Едвиж започна да се киска, сякаш не ми вярваше. Това никак не ми хареса; тъй де, с тия момичета не може да се говори. Тогава аз й разправих как помогнах на полицията да открие един крадец, който се беше скрил в лагера, и как плувах чак до фара и обратно, и как всички ужасно се безпокояха, обаче на връщане ме поздравиха и казаха, че съм същински шампион. Разправих й също как всички приятели от лагера се бяха изгубили в гората, пълна с диви зверове, а аз ги намерих.

— Аз пък ходих на плаж с мама и татко — каза Мари-Едвиж — и се сприятелих с едно момче, което се казваше Жано и беше страхотно на премятанките…

— Мари-Едвиж! — извика госпожа Куртплак, като се подаде от къщата. — Прибирай се веднага, обядът е готов!

— Друг път ще ти разкажа — каза ми Мари-Едвиж и изчезна тичешком през дупката в плета.

Като се прибрах у дома, татко ме изгледа и каза:

— Е, Никола̀, видя ли се с приятелката си? Подобри ли ти се малко настроението?

Аз нищо не му отвърнах, качих се тичешком в стаята си и ритнах вратата на гардероба.

Тъй де, какво пък сега, ама ха, от къде на къде Мари-Едвиж ще ми разправя разни смехории за ваканцията си? Първо на първо, това не ме интересува.

Освен това този неин Жано е глупак и грозник!