Рьоне Госини
Ваканциите на малкия Никола (16)

Нощни игри

Миналия ден на вечеря господин Рато, който е ръководител на нашия лагер, приказваше нещо с нашите групови отговорници. Говореха си полугласно и от време на време поглеждаха към нас. След десерта — беше хубав, конфитюр от френско грозде — ни казаха бързо да отиваме да си лягаме.

Нашият групов отговорник дойде при нас в бунгалото и ни попита добре ли се чувстваме. После ни каза да заспиваме веднага, защото щели да ни трябват сили.

— За какво, шефе? — попита Каликст.

— Ще видите — отвърна отговорникът, каза ни „лека нощ“ и угаси светлината. Аз си усещах, че тая нощ няма да е като другите, и разбрах, че няма да мога да заспя; винаги ми става така, когато си легна възбуден.

Събудих се изведнъж, понеже чух викове и свирки.

— Нощни игри! Нощни игри! Сбор за нощните игри! — викаха вън.

Всички насядахме в леглата си освен Галбер, който нищо не беше чул и си спеше, и Полен, който се беше изплашил, плачеше под одеялото си и не можехме да го видим, обаче го чувахме да мучи отдолу: „Ммм… Ммм… Ммм…“ Ние си знаем човека и се досетихме какво викаше, сигурно както обикновено искаше да се прибере при татко си и при майка си.

После вратата на нашето бунгало се отвори, влезе груповият ни отговорник, светна и ни каза бързо да се обличаме за нощния сбор и да си сложим дебели пуловери. Тогава Полен си подаде главата изпод одеялото, започна да вика, че го било страх да излиза през нощта, че родителите му по никакъв начин не го пускали да излиза през нощта и той нямало да излиза през нощта.

— Добре — рече нашият групов отговорник. — Тогава си стой тук.

Като чу, Полен скочи и пръв се облече и се приготви за излизане, защото го било страх да стои сам в бунгалото, и въобще щял да се оплаче на татко си и на майка си.

Сборът се състоя насред лагера. Беше тъмна нощ и бяха запалили лампите, обаче пак не се виждаше почти нищо.

Господин Рато ни чакаше.

— Мили деца — рече господин Рато, — решихме да организираме нощни игри. Господин Жьону, нашият домакин, когото всички обичаме, е взел със себе си едно флагче. Вие трябва да откриете господин Жьону и да върнете флагчето в лагера. Ще действате по групи, групата, която донесе флагчето, ще получи допълнителна порция какао. Господин Жьону ни е оставил някои указания, които ще ви дадат възможност да го откриете по-лесно. Слушайте внимателно: „Тръгнах по посока към Китай, а пред три големи бели камъка…“ Ама вие не можете ли да не шумите малко, докато говоря?

Бертен прибра свирката в джоба си и господин Рато продължи:

— „… пред три големи бели камъка промених решението си и навлязох в гората. Само че за да не се изгубя, постъпих като Палечко и…“ За последен път, ще престанете ли да си играете с тази свирка?

— О, прощавайте, господин Рато — обади се един групов отговорник, — мислех, че сте свършили.

Господин Рато въздъхна дълбоко и рече:

— Хубаво. Разполагайки с тези указания, вие ще можете да откриете господин Жьону и неговото флагче, ако проявите изобретателност, прозорливост и инициатива. Не се отделяйте от групите си, нека да спечелят най-добрите. Хайде!

Груповите отговорници се разсвириха като бесни, всичко живо се разтича насам-натам, обаче не излизахме от лагера, защото никой нямаше представа накъде да върви.

Бяхме адски доволни: Да си играеш през нощта е истинско приключение.

— Аз ще си донеса електрическото фенерче — извика Каликст.

Само че нашият групов отговорник го върна.

— Не се пръскайте — каза той. — Обсъдете помежду си откъде да започнем да търсим. И побързайте, ако не искате друга група да открие господин Жьону преди вас.

Според мен нямаше какво толкова да се безпокои, защото всичко живо тичаше и крещеше, обаче никой още не бе излязъл от лагера.

— Да видим сега — каза нашият групов отговорник. — Помислете. Господин Жьону казва, че е тръгнал по посока към Китай. Накъде трябва да се върви, за да се стигне до тази далекоизточна страна?

— Аз имам един атлас, където е изрисуван Китай — каза ни Крепен. — Леля Розали ми го подари за рождения ден; пък аз исках колело.

— Аз имам у дома много щуро колело — обади се Бертен.

— Ама състезателно ли? — попитах аз.

— Какво го слушаш — каза Крепен, — това са смехории!

— А като те фрасна, това смехория ли ще бъде? — попита Бертен.

— Китай се намира на изток! — извика нашият групов отговорник.

— А изток накъде е? — попита някой.

— Ей, шефе — извика Каликст, — тоя не е от нашите! Той е шпионин!

— Не съм шпионин — извика оня. — Аз съм от група „Орлетата“, това е най-добрата група в лагера!

— Ами тогава иди си при вашите хора — рече нашият отговорник.

— Да, ама не ги знам къде са — отвърна оня и ревна да плаче.

Беше абсолютен тъпак, защото неговата група сигурно беше някъде наблизо, нали никой още не бе излязъл от лагера.

— От коя страна изгрява слънцето? — попита нашият отговорник.

— Изгрява от страната на Галбер, на него леглото му е до прозореца! Той все се оплаква, че това го събуждало — каза Жонас.

— Ей, шефе! — извика Крепен. — Ами Галбер го няма!

— Вярно — каза Бертен, — той нали не се събуди. Здравата спи. Ще отида да го доведа.

— Само че побързай! — извика отговорникът.

Бертен хукна натам и се върна, за да съобщи, че на Галбер му се спяло и не искал да дойде.

— Толкова по-зле за него — рече отговорникът. — И без това изгубихме доста време!

Всъщност никой още не беше излязъл от лагера, така че нямаше нищо страшно.

После господин Рато, който продължаваше да стои насред лагера, започна да вика:

— Хайде, малко тишина! Груповите отговорници да се погрижат за реда! Съберете групите си и започвайте играта!

Това не беше лека работа, защото в тъмнината се бяхме поомесили. При нас имаше две „орлета“ и двама „храбреци“. Доста бързо открихме Полен при „сиуксите“, защото плачът му лесно се познава. Каликст се бе отправил да шпионира „траперите“, които търсеха груповия си отговорник. Беше адски весело и изведнъж ливна страхотен дъжд.

— Играта се отменя! — извика господин Рато. — Всички групи да се приберат в бунгалата си!

Това стана бързо, защото, за щастие, никой още не беше излязъл от лагера.

На другата сутрин видяхме как господин Жьону се прибра с флагчето си в колата на собственика на портокаловия разсадник. После ни казаха, че господин Жьону се бил скрил в боровата гора. Когато почнало да вали, на него му омръзнало да ни чака и тръгнал да се връща в лагера. Само че се изгубил в гората и паднал в яма с вода. Тогава започнал да вика и кучето на собственика се разлаяло. Така той успял да открие господин Жьону, завел го в къщата си, помогнал му да се изсуши и го прибрал да нощува у тях.

Само едно не ни казаха — дали са поднесли на собственика допълнителна порция какао. Човекът е имал пълното право да си я получи!

 

 

„Риболовът несъмнено оказва успокоително въздействие…“ Тия думи, прочетени в някакво списание, направиха силно впечатление на Жерар Летуф, младия отговорник на групата „Тигрово око“, и той прекара една чудесна нощ, сънувайки дванайсет неподвижни и притихнали момченца, вперили неотклонно поглед в плувките на своите въдици, полюляващи се сред спокойната водна шир…