Рьоне Госини
Ваканциите на малкия Никола (14)

Буреносни връх

Вчера, като се навечеряхме, господин Рато, дето ръководи детския почивен лагер, в който ме изпратиха татко и мама (адски хитро хрумване), ни събра всички и ни каза:

— Утре всички отиваме на екскурзия до Буреносни връх. Пеша през гората, с раници на гръб, като истински мъже. За вас това ще бъде прекрасна разходка и изключително преживяване.

Господин Рато обясни, че ще тръгнем много рано сутринта и домакинът господин Жьону ще ни раздаде закуски, преди да тръгнем. Всички извикахме три пъти „хип, хип, ура!“ и отидохме да си легнем адски възбудени.

Сутринта в шест часа нашият групов отговорник дойде в бунгалото да ни събуди, ама не му беше лесно.

— Сложете си най-здравите обувки и си вземете пуловери — каза ни нашият отговорник. — И да не си забравите сакчетата, където ще приберете закуските. Също и топката за волейбол.

— Шефе, шефе — каза Бертен, — може ли да си нося и фотоапарата?

— Разбира се, Бертен — отговори нашият отговорник, — така ще можеш да ни направиш снимки на Буреносни връх. Ще бъде страхотен спомен за всички ни!

— Ей, момчета! Ей, момчета! — извика гордо Бертен. — Чухте ли? Ще правя снимки!

— Само се фукаш с тоя твой фотоапарат — отвърна Крепен. — Много ми дреме, че имаш фотоапарат. Освен това няма да ти дам да ме снимаш. Ще мърдам.

— Говориш така за моя фотоапарат, понеже завиждаш — каза Бертен — и понеже си нямаш фотоапарат!

— Аз ли си нямам фотоапарат? — каза Крепен. — Я не ме разсмивай! Вкъщи си имам много по-щур фотоапарат от твоя!

— Ти си лъжец и глупак — каза Бертен и двамата се сбиха, обаче спряха, защото отговорникът каза, че ако продължават да дивеят, няма да дойдат с нас на Буреносни връх.

После отговорникът каза да побързаме, за да не закъснеем за сбора.

Натъпкахме се хубаво, за да не вървим гладни, а после се наредихме на опашка пред кухнята и господин Жьону ни раздаде закуски и по един портокал. Стана доста бавно и господин Жьону май се поизнерви. Особено когато Полен повдигна една филия и каза:

— Гос’дине, ама тука има тлъсто.

— Значи ще го изядеш — отвърна господин Жьону.

— Вкъщи мама не ми дава да ям тлъсто и аз не обичам — каза Полен.

— Тогава няма да ядеш тлъстото — рече господин Жьону.

— Нали ей сега ми казахте да го изям — каза Полен. — Не е честно! Искам при татко и при мама.

И ревна да плаче.

После всичко се оправи — Галбер вече си беше изял тлъстото и двамата с Полен си размениха закуските.

Господин Рато застана най-отпред и всички излязохме подир него от лагера, подредени по групи от отговорниците. Същински парад; накараха ни да пеем какво ли не и ние пеехме адски силно, понеже бяхме адски горди. Жалко само, дето беше толкова рано сутринта, та нямаше кой да ни види, особено като минавахме край хотелите, където си почиват разни други хора. Все пак един прозорец се отвори и някакъв господин изкрещя:

— Абе вие луди ли сте, та крещите така в тъмни зори?

После се отвори друг прозорец и друг господин извика:

— Вие ли кряскате така, господин Патен? Не стига, че по цял ден слушаме само вашите деца!

— Няма защо да се фукате толкова, като си поръчвате допълнителни порции, Ланшоа! — викна първият господин.

После се отвори още един прозорец и още един господин взе да крещи нещо, ама не разбрахме какво, защото вече бяхме далеч, пък и пеехме силно и не чувахме.

После излязохме от пътя и минахме през една ливада и някои не искаха да вървят, понеже там имаше три крави, обаче ни казаха, че вече сме били големи мъже и не трябвало да се страхуваме, и ни накараха насила да ходим. Там вече пяха само господин Рато и отговорниците. Ние се включихме в хора чак като излязохме от ливадата и влязохме в гората.

Гората е адски щура, пълно е с дървета — не сте виждали такова нещо. Има толкова листа, че небето не се вижда и не е много светло, пък и път няма. Наложи се да спрем, понеже Полен почна да се търкаля по земята и да вика — страх го било, че ще се изгуби и ще го изядат горските зверове.

— Слушай какво, братче — каза нашият групов отговорник, — ти си направо непоносим! Я виж другарчетата си, тях страх ли ги е?

Тогава още един ревна да плаче и разправяше, че и него го било страх, а после се разплакаха още трима-четирима, ама според мен някои го направиха, за да стане по-весело.

Господин Рато пристигна тичешком, накара ни да се съберем около него и хич не ни беше лесно, понеже дърветата пречеха. Обясни ни, че трябвало да се държим като съзнателни хора и ни каза, че имало сума ти начини човек да си намери пътя. Първо компасът, после слънцето, звездите, мъхът по дънерите, пък и миналата година вече бил ходил и знаел накъде да върви, така че стига шеги, ходом марш!

Не можахме да тръгнем веднага, наложи се да съберем приятелчетата, които малко се бяха поразпръснали из гората. Двама си играеха на криеница; единия го открихме веднага, обаче другият не се показа иззад дървото, докато не извикахме, че се предаваме. Някакъв тип търсеше гъби, трима играеха волейбол, а на Галбер не му беше лесно да слезе от дървото, където се беше покатерил да провери дали няма череши. Накрая се подредихме и тъкмо се канехме да продължим, когато Бертен извика:

— Шефе! Трябва да се върнем в лагера! Забравил съм си фотоапарата!

Крепен се разкикоти и двамата се сбиха, обаче спряха, защото нашият групов отговорник извика: „Спрете, иначе бой ще ядете!“ Всички адски се учудихме — нашият групов отговорник досега не беше крещял така!

Дълго, дълго вървяхме през гората, взехме да се изморяваме и накрая спряхме. Господин Рато се почеса по главата и събра около себе си груповите отговорници. Всички размахваха ръце и сочеха накъде ли не, чух господин Рато да разправя: „Чудна работа, явно има изсечени дървета, не разпознавам ориентирите си от миналата година.“ Като свършиха, той си пъхна един пръст в устата, вдигна го във въздуха, след което тръгна пак, а ние — подир него. Чудна работа, не ни беше споменавал за такъв начин да си определиш пътя.

Ходихме адски дълго, накрая излязохме от гората и пак минахме през ливадата. Кравите си бяха отишли, сигурно понеже беше почнало да вали дъжд. Изтичахме до пътя, скрихме се в един гараж, изядохме си закуските, пяхме и се смяхме много. Като спря да вали, беше вече адски късно и се прибрахме в лагера. Господин Рато обаче каза, че нямало да се предаде и утре или другиден щял да ни заведе до Буреносни връх.

Ама с автобус…

 

 

Скъпа мамо, скъпи татко,

Много съм послушен, изяждам си всичко, много си играя и ви моля да напишете едно извинително писмо на господин Рато и да му кажете, че не бива да спя следобед, също като писмото, което занесох на учителката, когато татко не можа да реши задачата по аритметика.

(Откъс от писмо на Никола̀ до неговите родители.)